Небето се изплака в мене

От влакове сърцето ми е линии

Кога ли се научих на вървене

И не е само тази сила

Когато длан разтвориш в мене

Аз лягам в нея. Аз не зная

На коя страна да се обърна

И все със гръб към теб оставам

И все се мъча да надзърна

В двете ти очи /любов ли бяха,

слънце, сняг или слана?/

Едни очи и длан – тезгях,

на който с трупа си лежа

Само за да ме погалиш

И да ми дадеш сигнал

Че е суха мойта жажда

С час - за вечно закъснял

От влакове сърцето ми е линии

Кога ли се научих на вървене

Навярно твърде съм препила

Небето се изплака в мене.

13.12.2008

Между приятели!

Аз мога да бъда. Най-добрата приятелка...

...

Свил се е здрачът в краката ми...

И само с луни строя ти параклис...

Там да събираш устата си...

...

Които си пръснал по всевъзможни...

Любови /как беше последната?

Нервна? Целува ли често ръцете ти

в опит да помниш я с белег/

...

Недей да мълчиш, имам нужда от знание...

/за теб трябва том на напиша,

който не свършва с корицата задна…

а само с безкрайни въздишки/

...

На твоите феи, магьосници, вещици...

По свещичка една ще запаля...

И дано да им стигне. Те, изневерите...

Не познават светлите стаи.

...

Но само мълчиш. Трепери в ръката ти...

Единствена, молеща свещ...

И с меките устни шепнеш в косата ми…

“На сърцето ми близка и на душата,

Приятелко…

дали молитвата ще разбереш?!”

Сбъдната среща

Заспивам със лятото в свита ръка…

А в пръсти сърцето ми тупка…

Усетило свежест на морски легла…

И мидени плажни светулки…

...

Помислила нещо си пламва дланта…

От свян се кикоти кокетно…

И тихо си шътка… поела едва…

Глътка въздух от спомняне цветно…

...

Пее гъдел на същата тази ръка…

Лягат нежностни, мургави песни…

И пошепват устни във влажна коса…

И целува тя силните плещи…

...

Гали по шията аромат на вълна…

Хладка, топла… гореща…

След заспиване пяна ме носи в ята…

Къмто лятото… сбъдната среща…

Не бих те сгърчила в мечта

...На две мечти не бих те разделила…

...

На повече - би станало беда…

Ти си Космос и Вселена си, и… мила…

Ласка върху моята душа…

...

Монологът ни е разговор на близост…

Вяра в кръст езически, раним…

Не на гордост, без резерви ме помисляш…

И те чувам в гъстите мъгли…

...

Чувствувам тоя ритъм и се плаша…

Но без страх пристъпвам в твойта длан…

В размити щрихи ставам ясна, ярка…

Ти си моят образ Великан…

...

Не бих подела в мен да се наплача…

И да не видиш никоя сълза…

За нея много топлото ти значи…

...

…Не бих те сгърчила в мечта…

Слънчогледане

Слънчоглед ще погледне в зеницата твоя…

Нахално-свенливо проточил глава…

За да го видиш… за да говориш…

Как има в живота и твои слънца…

...

С жълтеещи дни ще посегне по детски…

/нямат спирачки, пази ги добре/

Разумно се возиш на сън-въртележка…

Там остави го, по изгрев да мре…

...

И, щом свечери се, пак да погали…

Зеницата твоя със топла глава…

Слънчогледа посях, за да се опазиш…

В живота, знай, има и твои слънца…