Да те помоля...

Аз умея да бъда нещастна,
да страдам за теб и за други,
да виждам във думите камъни,
с които приказва дъждът ми...
Умея да търся в очакване,
да стана стена /или дупка/,
но как да си тръгна,когато
безумно това ме обърква...
Задръж ме илИ изгони ми
/посочи накъде е вратата/,

само не чакай, любими,
да рухна над теб със стената си.

Една растяща жажда

Ще дойде есен. Стъпалата ще усетят
умората на тънките пътеки,
които все към тебе криволичат,
в нуждата ми да си ми Утеха...
Ще дойде. И ще стане всичко огън,
дървени тела ще се стопяват
в лавината на дланите ти топли,
привикнали на въглен да ме стават,
научени на пепел да ме стриват
и сетне да я хвърлят към небето,
за да мога като феникси красиви
да се родя, отново, във сърцето ти...
Да може да покълвам и по-сетне
от мене цвете-слънце да се ражда
с познатия си път по свод небесен,
който е една растяща жажда.
Ще дойде есен... за да те напия
и да ме направиш на лекарство,
преглътнато по необходимост,
но сторило душата ти на праскова –
първо цветове, а после – плод
и костилка с истинска отрова.
Има ред и любовта у нас:
след Есента ни Пролет е сезонът.

Насаме с/ъс теб в тишината ни

Не ми се спи в ръце от дълги липси.
Не ми се спи. В задъхано стъкло
поставям си очите и си мисля,
че с тебе сме ранени от любов.
Че с тебе сме облечени в въздишки,
завити сме в копнежи за това,
което ни изгаря от поискване
и от даване ни ледени до прямота.
От нямане.
От теб поисках много,
ти и ми го даде, и ми взе,
и ме поръси с капчици от огън,
пониквали в сърцето ми са те.
Пораснаха. Сега са слънчогледи.
Напред все гледат. В топлата ти гръд,
че нищо не е слънчево без тебе
и капките са само празен дъжд.

Не ми се спи сама – да ме поемеш
в ръце ела и тихо ме задръж...

По кора

Обели ме! Аз съм объл портокал.
Мириша на оранжево и сладко.
По мен прокарай пръст. И пак. /и пак.../
Не знаеш с колко дълъг вкус е краткото.
Приличам на узрялата Луна
и точно като нея те поглеждам –
стоиш си сам и сам стоиш в дъжда,
със който капя в твоята постеля.
Не, този дъжд не Е обикновен,
той някак си е сластен и набъбва
по много твойто свитичко сърце,
което е готово да покълне.
От него ще израсне слънчоглед,
когато пукне в взрив един зората,
но сега не е, не е ден,
а времето да съблечеш кората ми.

Обичан

Не си това, което съм те мислила.
Понякога си капка на дланта,
понякога си в същността на изстрели
или просто камък на врата,
от който аз потъвам по-надолу
и стигам почва, някаква земя,
и вече мога да вървя свободно
и сапунени мехури да летя...
Понякога
те мисля и си мисля,
че няма как очите да стоят,
а те безкрайно тихо и любовно
във твоите изправят се и смях,
и много топлина, и много дъжд
като рекички през капчук протичат,
но без да свършват. Ти си изведнъж,
понякога и всякога Обичан.

Под поръбената дреха на нощта

Чадърите на кротката и’ нощница
отвориха телата си. Отгоре.
Да не може да ме навали среднощният
звездопад, забравил да говори;
не може да ме стигне,
да ме кацне
някоя петчувствена светулка;
понякога е повече от ясно –
аз съм звук
/в кората на цигулката/.
Когато ми се плаче,
капе дъжд.
Когато ми е тихо...
Няма вятър.
НямаМен,
внезапно, отведнъж
спира да души душата ми.
Когато искам
да съм Някой,
Друг,
чувствам, че съм себе си
стократно –
думичка от клетвата на мъж,
заключил си момчето
във стомаха.
А Луната,
като остър сърп,
отказва да покаже
как се свети,
облечена и тиха...
и аз мъж-
дукам
като паднала комета.