неделя, 22 ноември 2009 г.

Капка по капка...

Нарече ме за синя незабравка,
от мене пръсти сам си изкова
да стискат във жестоката си хватка
тихата ти, весела душа.
Превърна ме във залез, запулсирал
с искрата си за някой друг живот,
направи ме червена като вино
и днес съм кръв, пролята от любов.
Извая ме с красивите си думи,
повярвах, че съм фина до сребро,
а после се оказах крехка дързост,
сглобявана от счупено стъкло.
Каквото бях, в каквото ме превърна
и всичко, що ще бъда ме боде,
понеже те подведох и излъгах,
че капка съм, а всъщност съм море...

събирано от сълзи на тъгата.

Слънчев дъжд и тъга

Слънцето се стапя на сълзички,
покапват и прогарят сетивата,
сега не знам дали те чувствам близък,
ти мен ли виждаш или отпечатък
като
ст/р/ъпката, преминала отдавна.
След месец-два и сняг ще завали,
какво ли ще направим с теб тогава
снежни хора, път на три страни?
А може би, а може би ще бъдем
свежи и в душите си с покой?
Не искам да гадая, а осъмвам
с горещата молитва да си мой
и нямам вече сънища - все страшни,
плашещи кошмари, че дори
със тебе да се борим, ще угасне
всяко „нас” и ще се победим:
сразени, безразлични и издъхващи.
Слънцето се стапя, прави дъжд
и нямам нокът време в тази лудост
да съм радост във сърцето ти на мъж.

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

"Направа" е друга дума за очакване

"Всичко хубаво в тебе е дело на моите очи!"

Направих те, какъвто съм те искала,
какъвто си мечтаех да ме срещне,
когато наближавах някой ъгъл
и се оглеждах във очите на насрещните,
когато напосоки да премина
извръщах си внимателно лицето,
тогава те направих и зазидах,
където днес те има/м – във сърцето си.
Направих те – рисувах ти очите,
в които да се виждам много истинска,
а не някаква красива и наивна
ужасяващо променлива измислица.
Аз просто се надявах да прогледна
и да познаят пътя стъпалата ми,
и ето, че най-после ме доведоха
във твоите очи
/аха, в душата ти/.

неделя, 8 ноември 2009 г.

Предапатично

"Споменът е забрава, която няма къде да отиде."

От много дни тъгата на живота
вирее и израства във гърдите ми
понеже теб те няма да ме стоплиш...
и защото сме самотни по-бедите-
ли?
от дъното извира само страх
и ужасът в предусет на апатия
притиска до безумие това,
което се наричаше душата ми.
Аз още те издирвам със ръце,
потръпващи по пустото в леглото.
Къде се дяна, мое сърчице
с пулсирането топло на живота?

събота, 7 ноември 2009 г.

И четката за зъби

Малко ми е тъжно
и много неразбрано...
май че ме прободе във сърцето
и нали съм просто
някаква си рана,
мисля да се пръсна на парчета,
но недей да гледаш
твърде (ще) съм жалка
някакво момиче със капризи,
което четката за зъби
до твоята поставя,
облича ти и дрехите,
и силите.
Как глупаво звучи
поредното откритие,
че и моята любов дори не стига
за нещо по-голямо
от сълзи и усмивки,
защото безутешна съм
и сива,
а ти си просто мъж
пораснал, не пораснал -
на плещите ти има друга тежест...
Защо ли съм ти аз
със своята самотност
и някаква незнайна там надежда?


Да, малко ми е тъжно
и много неразбрано.

понеделник, 2 ноември 2009 г.

.

Тъжна съм. От твоето присъствие -
рее се мъгливо като дим.
Умора се е струпала на устните
и е трудно даже стон да се роди.
Като буря вътре се чувствувам -
клони, пясък и вода -
начупена, накъсана.... вихрушка,
която е намерила стена.

.

Ще чака и ще иска онзи вятър
да разроши нашите коси,
но вече сме големи с теб, Приятелю,
и тиха суша дните ни топи,
а нощите самотни като пясък
от ръцете ни текат... като реки.

.

Вечно няма. Сигурна съм вече,
щом и твойте ласки се стопиха,
аз съм просто временно човече
със спомени за Някого в очите.

*На камък

Виновна съм, че с тебе се напивам
/ти си като розова отрова/.
Нещо между лед със много уиски
покрай чашка вино с ром и обич.
Назаплел си ми езика. На небцето
го залепна с тихия си поглед

/как да изтрезнея. по прищявка?
Безсилна съм пред течния ти огън,
с който ме заливаш и.../

Удавяш.
Всичките ми думи. На цигара
много ти приличам? Димни кодове
в мене разтреперват и прогаряш...
Как ли ме улучи сред мъглата
няма и пияна, по човешки?
Докато се вдигне... си отхапал
раните и тръгнал си. За вечно.

.

Имам нужда от защита,
можеш ли да долетиш?
Само с дъх ще те попитам
и ще падна. Ти мълчиш...

.

Самотата не е решение!
Не бягай в сълза да прегърнеш
малкото свое доверие
към света и съм себе си...
Тъжно е!
не прилича и грам на спасение.

*Моравото - цвят за тайни

Стрелките са... в часовник уморени.
Часът не е ли час да се брои?
Не по сняг, а в мислите за тебе
съм заспала будна, призори,

защото няма сън, във който бяла
да те взема в жадните ръце
и се блъскам в скрежно огледало,
а тялото ти е отвъд. Боде.

Чак до кръв букетът във леглото.
Покапва от очите ми тъга.
Силно ли ухая на самотност?

/моля те, бъди добър, ела

този път/
аз мога да ни сбъдна -
да сглобя от пъзела душата,
ала ти обръщаш гръб...
и сънуваш. 6 е. От мъглата

стъпките се губят в морав път...

*Сбъдни ме

Когато падам във очите ти
и търся нежното си име,
ти недей го говори,
а сбъдни го,
а сбъдни ме...

И щом се спусна по страните
на лицето -
докосни ме.
Като капка ме обичай.
Прегърни ме,
целуни ме;

За да мога да съм дъжд,
ти звънливо изречи ме
само с устни,
само с дъх
само с себе си...
Сбъдни ме!

.

Дълъг път, нанизан от желания
и капчици от търсещи очи -
имаш ли в гърдите обещание,
издишай го във моите гърди...

.

Щом очите ми гледат
в твойте щастливо,
аз зная, че твърде много съм пила,
аз зная, че твърде съм влюбена в тебе.
Глътка след глътка... не е за броене.

.

Напукана съм като карамел
по зъбите на твоето обичане.
Защо и как успяваш в мен
да направиш прах от всичкото,
което ме придържа за ръцете ти,
което ме привързва към очите.
Напукана съм. Днес е ден
да помълча
/неистово/.

.

Доброто настроение е мак,
който устните ти пак е наокичил
и просто зная си, че няма как
да не ми се предаде... обичам те.

.

Навън покапал слънчоглед е
и е топло, и е златно.
Колко ми напомня теб

/една златистомедна капка/
и когато ще залезе
ще ми донесе цветя
като рози кръвчервени,
като твоите уста.

.

Душата ти безмълвничко ще пуска
в тебе и последния удавник,
защото истинските никога не случват
на други като тях, дори по празници.

*Малко преди 42

Всяка сутрин
във мене си влюбен,
а пък аз
те обичам следобед.
Колко странна любов -
от разсъмване
до разсъмване
все я говорим
с пръсти, с кафета
с усмивки,
понякога с думи
дори
се е случвало
с късче разбити,
но безкрайно взаимни
мечти.
И е топло и тихо,
когато
слънцето в нас
се протяга...
Това е животът,
накратко,
всичко, което остава

вътре, дори щом е тъмно.


02.06.'09

*Картина

Мириша на любов
/ала от тъжната/
и сякаш се забравих там
/у вас/,
във всяка част
на твойта къща

/на теб, на теб
във всяка част/
,
във стрелките на
убития часовник

/времето така и не отгледахме/,
със теб така ми се говори

/така
ми
се
прегръща/
.
Едрите
капки тишина
ще станат ручей,
лампата ти
с мен ще отнесат
в замъглената страна
на твоя поглед,
в онази

/най-невиждащата част/,
където и вратата
ще е куче,
очакващо стопанина
от гроба,
да
се върне,
да посочи с пръст
шала с топлина на огън...
но кого ще стопли
тънкият воал,
щом у теб
е вече клада?
Забравих се
у твоята душа
като цвете
в чужда ваза.


03.06.'09

.

Прелива Съдбата от чаша във чаша,
а помежду им капки хвърчат,
дано да съм, Боже, от тези нещастници,
които ще паднат, за да напоят!

*Забравена...

По спомените ходя боса
в твоя още влажен сън,
дори да ме души до болка -
тук ме има, тук ще съм.

Дори когато не усещаш,
че сянка в стъпките ти стъпва,
аз не мога да изчезна.
Ти във мен ще се препъваш.

...и да не знаеш за момента -
Забравените правят лентата.


23.10.'09