"Наливай ми ... любов" (конкурс)

За всички
днес е ден
„Любов и вино”.

За мен –
живот във твоите
очи,

какво
като отдавна
в тях ме има?

Познавам се
и грея.
И дори

избягвам Аполони,
Афродити,

Амурчести тетиви,
правила,

по които
„се явяваме”
пропити

от тая
някак чужда
топлина.

И нека
всяко чуждо
е в червено,

нека
има свещи, танци...
всичко.

Аз в очите ти
пак просто ще погледна...

Този ден е Наш.
И те обичам.

Без вино и без повод.
Само с чувства.

С едничка същност, воля,
със потребност

да бъдa мен самата,
а не чужда.

Да бъда твоя,
пък обикновена.

"Като снежинка в дланите ти ще се разтопя"

Навън вали невинно зима,
а в очите ти от слънчев лъч
играят малки балерини,
когато ме рисуваш с пръст,
когато ме целуваш с поглед
и с устни леко ме цериш
от есенните ми тревоги,
от страха, че ще се изпарим
сякаш сме мираж в пустиня.
Лъхаш ми на топлота.
Имаш аромат на сила
със сладка нотка във гласа.
И остава само крачка
да престъпя цял живот,
във който бях едно нещастие,
една потребност от любов.
А после... в греещите шепи
на безоблачната ти душа
ще се сгуша тихо
и навярно
ще стана капчица вода,

която ще изпиеш жадно.

Сигнал: Да те жадувам

                   1.
Аз искам да си тръгна, да оставя
в гърдите ти ужасно силна болка.
Да бъдеш неспособен да раздаваш
на никого и нищо. Само колко
се побърках, станах животинска
мисъл за разкъсване със нокти,
а глупавата, всекидневна истина,
все още казва: всичките животи,
които крия в себе си са с тебе.
Защо ли ми е да ти го признавам,
сякаш те товаря с бреме,
което нямам право да раздавам.
То, човекът трябва да е сам,
трябва да изстрада, за да плаща
всяка глътка въздух. Имам право
да се затварям и да се разклащам...

после будна, в нищото прицелена,
да се пръсна и окото на Вселената
да ме изплаче, като тиха болка.
Аз искам да си тръгна. Ала колко?!

http://www.youtube.com/watch?v=oU677m2yJ6s

                   2.
Не мога да те чакам цяла вечност.
Когато ме обичаш, ме раняваш.
Наистина е твърде по човешки,
затова следите ги оставяш
в душата ми – в една кора дебела,
която ми е прагът „много болка”.
Как да съм добра и да успея
ти да си щастлив? Не мога толкова.
Опитвах и се учех – не успях.
В провалите душата си прегризах.
И вече нямам даже нисък праг,
във който да се спънеш. Много близък
да останеш, даже за нощта...
Не мога вече. Как се чака призрак?

По пътя "нагоре"

Не ни видя, защото не поиска.
Претърка си очите до "червено"
и днес си сляп. Не си единствен,
но си сам и ще си сам докато времето
изтича през устите на околните
и тихичко придвижва им клъбцата,
изпуфкани от много пълни спомени,
наслада и умора. Непознати
за теб са всички. Всички са ти чужди.
Ти имаш къща, чайник, даже котка,
но нямаш нито капка нужда
да се раздадеш. Да бъдеш стоплен.
Вървиш изправен – опната тетива,
но стрелата ти е куха и безсмислена.
Какво реши, че някъде отиваш?
Може би. Но не в целта на изстрела.

На Живота /понякога/

Днес си черен и в очите, и в сърцето ми.
Препъна ме, пречупи ме, сломи ме.
И какво като съм още във ръцете ти?
Нали са по-студени и от зимните.
Направи лед под всяка моя крачка,
аз дълго се усмихвах и танцувах,
но вече не! Човешко е да плачеш –
аз съм човек и, значи, съществувам.
А ти си черна точка.
За изтриване.
Което съм започнала –
съм минала...