Бяла смърт

Тоя сняг не ще го преживея.
Не ми се иска нова пролет,
в която птици да запеят
и да изпълнят белите простори.
Не ми се ще да гина в жарко лято
и само на миражи да попадам,
ни да се натъквам на змията,
която се пече на моя камък.
Не я желая огнената есен,
която се удавя в голота,
докато (из)ражда плодовете
от хорските обрулени сърца...
Тоя сняг не ще го преживея,
но ще го живея до последно -
в побелялото очите ще зарея
и ще въздъхна тихо и блажено...

Ампутация

Когато на мъгла косите ми миришат,
нос недей показно да бърчиш,
щом станала съм облачна и сива,
значи, че лъчите ми са свършили.
Иди да ги откриваш в тишината,
с която изцерявах многословни речи,
преброй чертичките в стената,
бележещи компромисни растежи...
Прегледай първо няколко албума -
онези, дето с триста зорни зора
успях да събера - и, вярвам, ще се зърнеш
отсъстващ. Чак кънтящо, като липса на опора.
И после пак ме вдишай - хладна и мъглива
и уморена някак, но странно свежа.
Пък аз старателно добре ще те завия
преди агонията да прережа...

Поливай с обич черни дупки и те ще станат на простори

Недей да ме превръщаш във човек,
ужасно ми харесва да си стоя калинка -
като огладено заоблено сърце
с точки-семенца за сеене в градинки,
които се намират у зеещи души,
изстинали от страшно, зверски сиво ежедневие
(защо ти е, по дяволите, крилцата да градиш
в ръце, които стискат юмруци от презрение
към днешния живот?!), я по-добре прави
дупки с меки пръсти и в тях сади космични
поглъщащи тревоги, прекрасни черноти,
за да поникнат здрави, животворни венчелистчета,
които да ухаят на надежда и Простор...
дръзко да развяват алени си рокли
и да танцуват кръшно, с решимост на боксьор
да нокаутират с хубост гняв, псувни, дълбоки
омрази като ров.
Защо съм ти човешка?
Косата ми да галиш? В очите да се губиш?
По-добре реши, че истински човечна
ме искаш до сърцето ти сутрин да се будя...
огладена, заоблена, сърцевидна и гореща.