понеделник, 30 януари 2012 г.

Безплоден

"Той руки удар смертелен,
Которая ласкала нас"


Направо ме убиваш. И ме режеш.
На колкото да ти се събера
в шепата, която беше нежна,
за да ме разпръснеш по света.
А аз съм още жива. Аз те дишам
(наместо ти да дишаш мен).
Ще ме превърнеш ли в молитва?
Безплътна? Ти си лицемер!
И все такъв ще си останеш -
галеше ме, а болеше:
докосваше забрали рани,
взора ми до плач кълвеше...
та опипом сега живея
с едната тъпа интуиция
(Боже, колко много в нея
са неисканите истини!).
Шепа спомени от личност,
да ги пръснеш по света.
Защо от себе си, нещастнико,
дръвче едничко не пося?!...

Дали е милост

Силата, с която те прегръщах,
изтече през отворите в сърцето ми.
Днес са ми товари същи
усмивката, помахването, трепетът
и всичко, със което ме командваш,
всичко, от което пустота
в гърдите ми расте коварно,
където хорските сърца
туптят и топлят живо тяло...
Моето сърце-решето
не би могло и просто няма
отново с "Капчица" да се залЕпи,
не би могло и просто няма
да оказва първа помощ
на издъхващите чувства
без смисъл и без стойност...
Плюя стотната съчма,
сто и първата усещам
желязна като самота.
За ножа си не се ли сещаш?

събота, 7 януари 2012 г.

Не ме прегръщаш...

Погледът ти в мойте кости
прави страшен студ.
Ще се счупят. Ще се счупят!
После ще се разтопят
и ще станат на вода от сЪлзи -
горчива и солена много
(защо парченцата от пъзела
ме парят като огън?!
Защо оставят отпечатък,
оставят само ситна пепел?!).
Усещам липсваща ръката ти,
а сърцето си - оплетено

и готово за предаване...

четвъртък, 5 януари 2012 г.

За пропастта и поколенията

За човешката природа обидчива

Не мога със теб да говоря.
Не мога. И вече не искам.
Какво ни се случи?! Тревоги?
Болка? Защо безразличие
в дневни размени на реплики
ужасно бодливо пулсира
и понякога се пропуква
без нито капчица милост
само за да се хванем
за думата, да се обидим
сами на всичко останало,
на бъдещето и на миналото?
Какво ни се случи?! Защо?!
Не обичаш, нали, да те питат...
Прощавай, обичам те. Много.
Но не искам пак да опитвам...

сряда, 4 януари 2012 г.

Кучешките ми привички

В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като стая.
Къде ли си, къде ли си? Мълчиш.
Далече си. Далеч. И знам, и зная.


Пердетата ми пречат на света
да се облещи, да ми се изплези,
сред тълпите да ме губи... затова
отвътре като куче пекинезено
Човека си очаквам със очакване
и си задавам кучешки въпроси:
джаф - дали да се оплаквам,
джаф - или в краката да се просна,
когато Той си дойде?!... и не мигам.
Подслушвам на вратата на сърцето си,
когато като тъпан се разбие,
ще ме погали ласкаво Човекът ми.


В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като лая,
дето пита пак къде си ти...
Далече си. Далеч. И знам. И зная.