Шепот

Луните не падат... Сами

Самотните ми нощи са добри,
прибират ме в обятия да плача.
И твоите утехи съм платила -
за теб какво остава е незначещо.
И не е важно. Край/ност/ е това
празен, като мисъл, да се скиташ.
Опашката високата луна
завързала е до-сами-звездите.
Нависоко. Като връх си ти.
Ледове и сняг на рамената
са заспали. Колко си ми близък.
Светове делят ни само с вятър
и на допир само ми миришеш.
Няма плът в плътта да се докосне…
Най-самотни, казват, са луните -
като тях със теб сме измагьосани…

Нарцис

Откакто ме поглеждаш с гъсти мигли,
много парят устните за твойте,
те уста разтварят във усмивка
…красотите всички са от двойки…
Мойта половина е самотна,
може би, дори и лековата.
Каквото търсиш – има го в живота,
но и мен ме има. Вече сляпа…
Нервната ръка /от сто несгоди/,
трепвайки, към теб на мост се прави.
Мислиш, явно, “мостът е затворен!” -
зад гърба ти на частици се разтварям
и попивам в облаци-дантели,
в ситен дъжд над теб да ме изплачат.
Може би ще искаш… Не ли?!
Чер чадър покрива те. Отскачам,
за да стана локва във нозете ти,
твойте крачки с капки да допълвам,
ала ти отново се отделяш -
търсиш гладкост, а не плясък шумен…
Впиваш поглед, пада твоя мигла
и се сещам “гръм да ме удари!”...
В мене ти така, с любов, се взираш,
за да гледаш как си
идеален!

Сух и мокър, всякак сам си стигаш….
..устните прехапват се, разбрали.
01.05.2008г.

Лека нощ!

Напукал си камък и орех си счупил,
мида отворил, звезда си свалил,
пробол си очите на дива кошута,
после сълзите горчиви си пил…
Падайки ничком. Съвсем на тревата,
прораснала в твърд, над пясък извила
снагите си остри като проблясък…
В зениците още тъмници се крият
и те поглъщат… Изпиват живота
на твоите нежни ловджийски ръце…
Успя да прескочиш разтворена пропаст
и да погалиш сърна-сърчице,
видя във небето частица от вятър,
хвана я с устни, отхапа си чак…
Лъхче от спомняне съм ти в устата
/които треперят и плачат/
като сълзица ще капна от тях…

Лунички

Луничките ти с мирис на усмивки
трепкат във очите ми звездовно.
Колко ми се ще със детска сила
да ме убедиш, че съм виновна
и за тях, и за трепетликите,
скрили се у твоите ръце…
Когато ме докосваш. Съм Щастливка…
Със свенливите очи на слънчоглед.

Ако утре стане тъмнината
дългата покривка на света,
своите листенца ще изпратя
да те търсят заедно с дъжда,
да те гонят в лудото на вятъра,
да те викат с мигащи звезди…
Ако утре /или после, някога/
се угаснат твоите луни…

Толкова дъхтящи на усмивки,
с топлото на влюбена зора.
Рано е и днес да си отиваш,
щом със пръсти вплели сме дъга…

Порастване

Две тихи мъки са се блъснали,
стиснали молби. Сънят е кратък.
Всеки ден е с вкус на дъжд,
но момичето е винаги на татко.

Сълзите като неми стъкълца
се задържат, вкопчени в очите -
колкото расте стената,
толкова по-здраво са зашити.

Заветите. И вятърът е студ.
Заклещва мисли като хала.
Утрото изгрява. Той е глух,
а пък то – ужасно закъсняло…

Бял свят

Облачно. Мъгла като в кутия.
Вътре пърхат хиляди души,
викайки си, че не са от тия,
дето вземат в своите уши
само лични искания. Молят...
да ги чуят; вяра в тях...
като лъч усмивчен, като поглед
да посеят и да я родят.
Трепвайки, очите им са пълни
с капчици обиди, самота.
Виковете, сякаш, с пълно гърло,
не помагат. Само ги болят.
В празните местенца. По отляво...
Като барабан вали дъждът
с пианената песен на печал
и с пръстите на търсещия глух...
Вдигнали затвор от отрицания,
гласовете тъпанчета пукат.
Увисва сред мъглата неразбраното
и само дъжд в гърдите чука...

На сестра ми

Когато си тръгваш е пусто.
Мъглата се кара със кучетата.
А ти заставаш на пътя.
Не чакаш… в земята мехурчета
пукат се. Изпод краката ми.
Не мога да стъпя по-близо.
Тогава ти вдигаш ръката си.
И махаш /а аз съм щастлива…
че Ти си/ по пътя на себе си.
Там трябва да бъдеш – в Красивото…
Какво са в света изневерите
на същността ти – убиване!
Което не бива да знаеш.
Съдът е за моето дело…

Върви и не скачай при лай.
Ти си достатъчно смела!
~II.2008г.

Високо

Те не стъпват земята човешка
и не докосват морски дъна.
Ходилата им тънко изнежени
болят от солена вода
/и от твърдата почва болят,
и от младите, горди треви/
Не танцуват отдавна с дъжда.
Те отдавна в небето сами
наблюдават…

как пясъкът пари
крака на красиви мъже…
Как девойчета с лъскава младост
се смеят към бледо небе

/а то наскърбено е, много,
и румено вечер прикрива
свойте копнежи греховни
с тъгите им, тихи до синьо/
Те желаят в ръцете им птичи
да тананикат вълни,
изгарят за стъпчици ситни
по меките цветни бодли…
От вечности

много копнеят
за пяна, топяща брега
/в техните облаци бели
само бури потапят снага/
Очите им – фини до дъх
не понасят щастливото слънце
и ушите със нежност на гълъб
се прогарят от песен на стършел…

Красиви, безумно дори,
магични /надменни по малко/
Защо да са тъжни богините -
очовечени /отдавна/ русалки?!
25.04.2008г.

Лалето се удави

Страните ми се изчервиха. Като мак.
Всеки миг и аз ще се разлитна…
Отвътре ми е нежно и валя
с твоята детинска истина…
…как пада всеки лист като ресница…
Духнал ме е мекият ти вятър.
Тихо се въртя покрай очите ти
/ирисите им са с дъх на лято/
толкова красиви. И са леки.
Много ми напомнят на цветя,
а аз самата /казваше/ съм цвете.
И мислите танцуват с Мисълта -
онази, най-голямата, за тебе.
Времето прилича на седеф…
Как блести дъгата му и рози
искат да изскачат от сърцето.
Музика. Която е нарочена
незрима да ме води. Лъхва лед…
когато стигна скута на земята
и стана най-прозрачната шушулка.
Но още имам твоя вятър.
Една усмивка в устните.
Едно прошепване в ухото.
Още, още… и се чупя…
15.04.2008г.

Бръшлян

Мечтателите могат да пълзят!
Колко дарба крият във очите.
Те познават всеки /всеки!/ ад
и го правят крачка от обичане.
Правят дъжд… и могат да пълзят.
Не е лесно, но до пръст обичат
и до кръст ръцете си държат,
и след него с тях изписват “липсваш!”
Мечтателите могат да пълзят.
Те на лакти и на пръсти, длани
с огън стъпват, крачат с глас,
който е лечител и е рана.
Колко много могат да държат,
колко малко могат да подминат…
Мечтателите винаги пълзят.
Земята Те обичат и закрилят...

от хорските летливи свободии.

Пръсване

/след Писъка… не се лепи Стъклото/



Опадаха цветята от косите ми.
Ножиците сдъвкаха ги. Болно…
Давят мълчаливи сЪлзи миглите,
колко аромат лежи по пода

и нямо огледало /как се блещи/
в лудите ми, блеснали очи -
две стопени и безумни свещи,
чийто восък тънко студени…

Листенцата. А сякаш че гърбът ми
още е облечен в цветове.
Колко много всъщност съм си струвала…
с кичурите детско сърчице.

Откъснаха цветята /със косите ми/
Писък металически и… Болно.
Храс! едно безсилено немигване,
метла и… късно, много късно… сбогом!

Калинки /Поети/

С малките твърди крилца
отварят те топли чадъри.
Като пролет. С красиви лица
и очи от души пеперудени.
Като лято. Със шум на море
и ласка на пяна вълниста
рисуват /не/обикновени
дъги, сглобени от истини…
И танцуват. С вятърни стъпки.
Сипят гъдел с нежни крачета -
като на дъхове влюбване,
измагьосват по-нови планети,
които проблясват по кожата
и чувстваш се миг, перушинка.
Имат ново Начало във точките
тези човечни калинки.

Некрасива

Съм!

Устата ми са в крайчетата тъжни
и пълни са с усмивчици на дъжд,
докосвам всеки свят с трептящи пръсти.
Ръцете ми са чужди. Като мъж…
Косите ми забравят да се връзват.
И /винаги/ ухаят на печал.
В клепачите затворила съм въздух,
той набъбнал е копнежа. Всяка длан…
Като пустиня. С линийките къси.
Търси друга длан да изсуши.
Очите ми са кестени, поръсили
тротоара на човеците, с бодли.
Краката ми са същи снегоходки
и цялата на зимен дъх отивам.
Простете ми! Пазете своя поглед

от мене – Некрасивата!

Изгревът зависи от това

Ти знаеш ли, обичам те лудешки
с цялата си детска пъстрота,
с всичките ключалки на сърцето си
и със странната самотност на жена,
която е обичана. Не бива
да признавам, че си като лъч,
усукал се във гордото ми име
/и в нрава ми до крайност дългоух/,
но... с теб сме просто два живота,
сблъскали се в точица една
и, вярвай ми, когато казвам,
че изгревът зависи от това.

***

Аз някога от пукнато сърце
ще задъхам всичките си клетки
и вгледана навътре /много/ в теб
с мокрите клепачи, с мисли редки
ще помоля да ме нараниш,
да ме скъсаш, да ме счупиш. Силно
Ще желая да ме заболи,
за да закървя навън. Обилна
Тъгата ми мехурите ще спука
и чистият сапун ще насълзи
моята любов. Като загубена
търся със ръце у теб врати...
а те без ключ са винаги отворени
и чакат да прекрача прага,
ала съм се спънала във погледа
и без да искам все ти бягам...
а копнея тъй да ме притиснеш,
както някога, безвъздух да е в мен.
Обичам те, обичам те... обичам...
и няма/м/ сън, и искам само теб.