Съ/будена

Не искам да се върна във кошмара
на сухите ти и жестоки устни -
до последната костица ме изяде
и изпи до дъно всеки мускул,

който ме отделяше от тебе.
Главата ми е като гнила круша,
която стиска пълните си семки,
но не знае как безсмислици да смуче

от пръстите. Изсъхна дъждобранът
и сякаш във пустиня бил е пуснат,
прилича на купчИнка от страдание,
на хърбавото и бездомно куче,

което все се сгушва във кашони,
подхвърлени като боклук на прага
и ръмжи от плашещите сънища,
и скимти, когато го налагат…
28 Февруари '08

Поглед/и/

С ръцете си те гледам /ще повярваш ли/
Как съм се оплела
в собствената си представа,
в необмислената смелост
/да докосвам/ Но по кожата ти
тръпчици на чакане разцъфват.
Как красиво е, когато нощем
си говорим с тебе и задъхваме
стаята, прегърнала ни в себе си
и прозорецът облякъл е дъха ни.
Ще ми нарисуваш ли небе…
С пръст. А със целувки по гърба ми
да накацаш пеперуди. Две
хиляди, разтварящи крилата
/колко е красиво и е леко,
щом си ме прибрал в ръката си/
Мисля си… по-скоро се усещам…
Като чувство. В тебе ми е топло.
Ти недей да се размиваш
в стенещите ми усмивки – вопли,
а се изправи в очите ми...
Мога да те гледам
/да те виждам/
ще те изрисувам с устни.
Топло е… човешко… и е истинско.

/а аз ще те обичам много дълго/

Когато падам, ще си с мене
/а аз ще те обичам много дълго/

Можеш ли да ми повярваш,
да забравиш, че съм трън

в твойте стъпала. Не роза,
нито шипка дива…

Аз съм просто Нощ,
която с твоя изгрев си отива...

И чака да я викнеш, да я гониш,
а от това звездите и’ кървят…

Съблякла съм отдавна свойта нощница
и гола по съзвездия вървя,

а ти гадаеш от /години
светлинни, земни и сърдечни/

къде избягала съм. Сито.
Минах го и станах течна…


Но, когато падам, ще си с мене…
/да! аз ще те обичам много дълго/

Стига да мога

Честичко плача с дъжда,
влизам във него и пея
с онази страна на гласа си,
която навярно е смела

и може да казва “аз бях”,
и може да бъде щастлива…
В дългите суши не смях
да призная, че липсва ми милост

към самата слабачка,
към мен.
Под прозореца пак съм се сгушила.
Первазът е тъничък лед,
а моето равнодушие

не знае какво е “топя”
и държи ме задълго безводна.
Честичко плача с дъжда
като капчица. Стига да мога.

...по-често “не мога”, а “искам”...
28 Май '08

Кръпка по кръпка /Небето е само за двама/

Ще плача. Хвани ме! Ще плача.
/Небето е само за двама/
Денят когато е здрачен,
аз няма да бъда. Не, няма…

да гледам към теб като в дупка.
В небето пробойни? Не може!
То е нашият свят и /кръпка по кръпка/
аз ще го пазя възможен!

Ще плача. От устните скача
узряла любов на парчета,
когато изсъхне земята,
тя ще се върне. На ехо.

Да гледам към теб като в дупка…
Небе и решетки? Не може!
То е нашият свят и /кръпка по кръпка/
аз ще го пазя възможен!

…Не давай да стана на рана.
Небето е облак. От двама…

Празно!

Разделят ни сенки на облачно време…
Миг
и пороен дъжд ще се плисне…
Когато понеча към теб да посегна,
ръката ми в празно пространство увисва.
И въздух, и мълнии,
а устата ми пълни
са само с молби и туптящи желания:
в прегръдките твои
пак да осъмна
и да се стъмня...
много отдавна…

помислих, че мога да плача без сЪлзи,
поисках да имам таен таван
и в него да бягам,
/когато е тъмно/
когато съм цялата само печал…

До синьо. До черно. Миг пред зората…
по залез не зная да става така
/когато поглеждам отвъд и нататък…
ти винаги махаш със люляк в ръка,
а люляк обичам
цвета му обличам/
и синьото вече е някак любовно…
Камбанки и птици
/ухаят звездици/

полюшват се нежно и тихо ми спомнят…

Как никакви сенки на облачно време
Слънцето твое не могат да стиснат,
но…
опитвам отново към теб да посегна
и…
Ръката ми в празно пространство увисва…
18 Август '08

Бели камъни

Гълъбите като бели камъни
днес валят от чистото небе.
Може би сама съм заповядала
да ме бие вяра. Но къде...
Ще накацат светлите, окрилящи
като кръстници вълшебници, звезди,
човките, навярно, са лъчите,
дето влизат в моите очи,
винаги оставащи с невяра
и съмняващо се взиращи пред мен.
Може би/?/ така съм заповядала -
да се чупи чистото небе,
с този цвят на сини чучулиги,
кацне ли и то, ще се протегна
да се заслоня от недоимък
на, нужната за зрение, надежда…
28 Май '08

И, може би, за втори шанс

/…поисках да погледна над небето/
Колко глупост има у човека…
Все се цели, дето е далечно,
все се хвърля сляпо към комети

и като звезда на шепа пада
/пръстите броя - на две по пет са -
точно колкото ми трябват,
сам-самичка за да се обеся/

В лични драми. Винаги ги има -
като котки галят се в краката…
ако не успееш да ги ритнеш,
те те ритат
/само да проплачеш
чакат и усмихнати до слънце
тръгват в друг да се отъркат/

Може би ръцете стискаш?!
Скръндза!
Давай от разсвет, та чак до мръкване


/и (може би!) ръцете ще укрепнат/
За втори шанс. Вдигни ги към небето…
8 Август ‘08

Обичам те! Обичам те! Обичам…

Обичам те! Обичам те! Обичам…
Колко пъти съм прошепвала ранено,
когато от ръцете ми си тръгвал
и правил си ги гарваново черни…

С индигова тъга.
Като карфица
изгубил си се много във очите ми…
Обичам те! Обичам те! Обичам…
И всеки път оплитат се в косите

пръсти.
Като клонките на шипка…
Знаеш ли, убийствено ме драскат, но
Обичам те! Обичам те! Обичам…
всяка твоя /пред/прощална ласка

и всяка твоя крачка надалече…
Обичам те! Обичам те! Обичам…
Защото, докато не спрат, те вечно
ще те водят във сърцето ми.
На птица!

Счупено /Седем години нещастна любов/

Удряй с юмруците здраво.
Нека са голи. И кървави.
Който от двама ни падне,
той ще е истински. Първият…
И него ще дишаме /заедно…
просто едно отражение,
което на хиляди пада
парчета, като откровения
в нозете. бодат като шипове/
Удряй! Гневът ни е страшен.
Човешки и, значи, е лудост,
човешки и, значи, хуманен,
колкото стисната в шепа
обич, горяла до камък,
пукнал се в снеговете
и лъснат. До огледално…
Удряй с юмруците. Здраво!
Нека са голи. И кървави
/едно отражение става
право, когато е счупено

в нозете на друго/ на Първия.
8 Август ‘08

Капчук

По капките събирай ми сърцето.
Ако някога го срещнеш без дъждец,
правото ти давам /даже моля/,
очите вдигнал, да го предадеш.
За мен не струва нито дъх. Във суша…
Толкова безкрайна празнота
може да отнеме не дъха ти,
а от вените живота и… /сълза/
Стана ли прашинка, не затваряй
дланите си да ме приютиш -
по-добре духни ме /да се свърша/,
по-добре в земята ме стъпчи
заедно със своята защита
/не знаеш ли как реже чист кристал,
щом на парченца се разбие,
Господи!/ дано не би разбрал…

Изстиване

Отивай си, Въгленче!
Тлееш и плачеш…
Що за изгода ще имам от теб?
Всичко отнето
в очите тиктака…
Клепачите падат студено отпред.
И става безогън,
стаите бягат.
Полета се ширят отворено в тях…
Когато самотен
Някой остава
избира да пада. и пее с дъжда…
7 Юли '08

Прошепни ми!

Загнездил си се като бяла мъка
/в опако на дланите ми – жили
със живот напълваш/
Ще се пръсна
кажеш ли ми сетен път “Любима…”

Мога да се скъсам
/прошепни ми
колко ме обичаш, моля.
Моля!/
Дала съм ти вече и очите си,
и всичко съм надписала за ТВОЕ!

До последна мисъл…
…тръпка, болка…
Премълчаните ни клетви са лъжливи,
но отдавна сме ги изговорили
адски лично и по райски с милост -

да се връщаме
/където се обичаме
винаги, щом някой счупи много
двете ни сърца/
Не се обиждай!
Зная, че отдавна са Едно…

Не заспивам /Не съм се будила, откакто.../

Не съм се будила /откакто си отидох
нямам сън и в нощите тик-такам/
Часовникът на старата ми ракла
мъката ми в здрача е облякъл
и ме плаши /кара ме да плача!/,
като призрак броди по лицето…
/твоите ръце рисува/
вази
със слънчогледи чупят се в сърцето ми…
И като покойница студувам
/само нощ и вече ще претръпна/
Кожата ми с цвят е на преструвки,
че още съм Човек,
ала опъва
нишката /от липси/ на врата ми,
пак оставя много прясна рана…
Щом слънцето в прозореца събуди се
и ме попита как съм оцеляла.

А аз не съм се будила…
/без Теб не бих заспала/

„Най-далечно разстояние е туй, което ни дели“

Пеперудите и тихите въздишки
бягат пак по устните ми две
и към тебе облачно отлитат,
а е ясно синьото небе

и е много топло на душата
/преди тебе колко студ търпях!
Ако можех само да съм вятър.../
Очите ти в небето са слънца.

Дъжд ще моля. Само да ме вземе,
за да станем на дъга магична.
Нямам нито капка време
някой друг /не тебе/ да обичам.

Докато прошепнеш ми в ухото,
аз ще бъда вятърна мъгла
и ще спирам в мекия ти поглед
пеперудите си, с жадните крила.

Колко километри ни разделят...
...толкова любов със теб споделям.