Троха рубин*

Уморих се да си правя дом
Там, където тебе все те няма.
Цяла пустош имам за легло,
а ме стискат пода и тавана.
Огледално в четири стени
се лепят сподавени въздишки,
мисли и надежди... как боли
да съм под петите си. И ниска
да се сгушвам в капчица вода
вместо своите клепачи да умия.
Пак червени. Няма да заспя,
докато във теб не се завия.
Уморих се да си правя дом,
в който ти не можеш да застанеш.
Как расте човек така висок,
щом обича камъче...
Не знаеш?

*Калинка

Миглите ти днес са ми чадъри

Въздухът е станал на любов.
Ято от светулки в хоризонта
ми намига /как да взема дъх
в този миг на пулс/, светлИ живота
в двете ти очи, като слънца.
Миглите ти днес са ми чадъри
с нежната способност на крила,
с цвят калинков, с мирис на зюмбюли...
Пак ли ме разцъфна, откога
всеки миг съм нова? Ведра. Свежа.
Ти си утро, аз пък съм трева,
поникнала от чистата ни нежност

...от онзи пулс - на обич и надежда...

Прокарваш цвете по съня ми

По лъчите те усещам и от струна
душата ми на арфа се превръща.
Как успяваш винаги да бъда
с теб различна, но и същата?!
Как го правиш? Да изгряваш,
да прокарваш цвете по съня ми
и клепачите ми жадни
да отваряш с вятър? Да ме съмваш?

Как успяваш... днес не питам,
щом в ръцете ти се вплитат
косите ми и мойта кожа...
Обичам те. И всичко мога.

Когато дойдеш в мене

Ще бъда другаде,
когато дойдеш в мене,
и друго ще е тялото ми,
хладно.
Не е нужно да ми казваш,
че те стрелям,
отдавна чука в мен
без жал махало
и рони, и откъртва
от сърцето -
куп парчета
съм си във краката.
Ще бъда другаде,
когато дойдеш в мене,
и няма да узнаеш
че те чакам...

Небеса

Аз не бих те наранила. от желание
Понякога се случва да не искам,
но винаги си мисля, че е правилно
да хващам във ръцете си до изстрел
всякоя парливост, всеки камък
преди да гръмне – право във сърцето
Аз не бих те наранила. от желание,
но почувства ли потребности небето

плаче. и земята пие жадно...

На слънцето*

По ръцете ни на гривни са привичките,
медузи от очите ми се стичат
/понякога се имам за измислица,
ще кажеш ли, че много ми прилича
да бъда деликатна/ като капка...
в дланите ми спи калинка бисерна
и сънува /...сънищата сладки
никога не ставали на истина/
А защо... дали ще отговориш?
Нямам време пак да те попитам,
зная само, че цветята нощни
Слънце чакат /за да се разлитнат/

* на Слънцето

Сбъдни ме!

Когато падам във очите ти
и търся нежното си име,
ти недей го говори,
а сбъдни го,
а сбъдни ме...

И щом се спусна по страните
на лицето
докосни ме,
като капка ме обичай,
прегърни ме,
целуни ме,

за да мога да съм дъжд,
ти звънливо изречи ме
само с устни,
само с дъх
Само с себе си...
Сбъдни ме!

Хвърчило

Подарил си ми облак. С опашка.
За нея надежди завръзвам,
а с тях по усмивки ти пращам
тъгата си, малко прибързано...
Но в твоя часовник е Времето,
което за мен не достига:
бера ли цветя – ще увехнат,
затичам сърцето – и спира
...когато ми трябва да дойде/ш/,
защото нуждая се – няма/ш/,
когато потърся – закон е –
все да /по/падам на камък...
И удрям, и дращя, и тихо
във себе си моля – да вляза,
но в твоя часовник е Силата,
което със липса белязва...
Подарил си ми облак. Да зная,
че може добро да е Времето,
но в белия цвят разпознавам
празното щастие; мерим го

твоят часовник и аз /сме/
18 Декември'08

На една верига разстояние /Скоро/

на Теб

Ще ме видиш ли? В очите ми е краят
/не знаеш колко краища завързах
в косите си – да мога като паяк
да спусна дълга до земята стълба/
Но е много недостатъчно, аз зная,
някъде по пътя към небето
се намира спрялата ми стая
- точно колкото сърцето ми.
То тиктака. Бомба със часовник.
Нямам време, бързо ще се свърша.
Като че верига на затворница,
плитката ми си остава къса
и макар, Мечтателю, да можеш
нависоко да летиш – не стига
цялата любов, която носим,
за да скъса разстояние-верига.
Кухо бие острото махало,
минутите един кълвач кълве,
а те инато и подобно пясък
текат навън – в безкрайното небе...
15 Декември'08

Няколко ужасно силни думи /Може ли сърцето да е птица/

Накратичко за любовта – ще те целуна
и в моите очи сълзи ще сложат
няколко ужасно силни думи,
дето да ме счупят могат
на колкото поискаш си парченца
/само ти пред мене не издавай
своето желание/ аз искам
сам-самичка да го разгадая,
твоето копнение. Сърцето
може ли да скочи от балкона
право горе – много над небето,
много по-високо от колоните,
които с рамене крепят дъгите,
целите в вода от дъждове.
Може ли сърцето да е птица
/питам просто... имаш ли криле?/
13 Декември'08

Когато няма/ш/ какво да дадеш

Сърцето не е от злато.
Тупти под ръцете от скреж
и
Е толкова тъжно, когато
нямаш какво да дадеш...

поСолен лимон!

Последният шанс. За спасяване
Тихо скимти. Като котка
Аз съм смела. По мъжки
И вярвам по много. В живота
Който остава. След скачане.
Имах приятелка. Жаба
Тя пък си червеше. Устните
Когато прегази. Я. Мама
Винаги вижда. И помни
Слон ли, слоница ли. Сол
Сипва на раните. Злобно
И пие текила. Лимон
Съм посадила. В устата си
Все да са стиснати. Мога
Да казвам по хиляди. Думички
Без и косъмче. Да ги отворя…

/като пъпка слънчоглед/ Да ме разлистваш

Най-хубавото утро е. Когато
клепачите разлистваш ми С целувки,
за да видят Силното ти тяло
/Господи! магия е плътта ти

Как в нея искам да се облека/
Как жажда имам мен да ме прогледнеш
Двойно тупка в лявата ми гръд
сякаш пия себе си от тебе

/и пияна съм, а още много искам
като пъпка слънчоглед да ме разлистваш/

26 Октомври '08

В очите ми

Да беше слаб, пречупил би се Вчера
наместо във очите на деня
сУтрешен да гледаш с детска Вяра
и да вървиш с Надежда под ръка
Да беше слаб. сляп щеше да си Днеска
наместо като пулс да гледаш в мен.
Обичам те, Любов! и още нещо…

/което Е със всеки Следващ ден/

/и ти ще узнаеш/ Човек съм!

Горчиво се чувстват в устата
и много /на място/ са силни
Колкото често разплакват,
дважди убиват. Обидите.

Който ги глътне. Задавен
Става. и хапе езика
Ням или просто повАлен -
какъвто поискаш ме викай!


Аз няма /за/ теб да убия.
Езикът е вкусна помия.