Безплоден

"Той руки удар смертелен,
Которая ласкала нас"


Направо ме убиваш. И ме режеш.
На колкото да ти се събера
в шепата, която беше нежна,
за да ме разпръснеш по света.
А аз съм още жива. Аз те дишам
(наместо ти да дишаш мен).
Ще ме превърнеш ли в молитва?
Безплътна? Ти си лицемер!
И все такъв ще си останеш -
галеше ме, а болеше:
докосваше забрали рани,
взора ми до плач кълвеше...
та опипом сега живея
с едната тъпа интуиция
(Боже, колко много в нея
са неисканите истини!).
Шепа спомени от личност,
да ги пръснеш по света.
Защо от себе си, нещастнико,
дръвче едничко не пося?!...

Дали е милост

Силата, с която те прегръщах,
изтече през отворите в сърцето ми.
Днес са ми товари същи
усмивката, помахването, трепетът
и всичко, със което ме командваш,
всичко, от което пустота
в гърдите ми расте коварно,
където хорските сърца
туптят и топлят живо тяло...
Моето сърце-решето
не би могло и просто няма
отново с "Капчица" да се залЕпи,
не би могло и просто няма
да оказва първа помощ
на издъхващите чувства
без смисъл и без стойност...
Плюя стотната съчма,
сто и първата усещам
желязна като самота.
За ножа си не се ли сещаш?

Не ме прегръщаш...

Погледът ти в мойте кости

прави страшен студ.

Ще се счупят. Ще се счупят!

После ще се разтопят

и ще станат на вода от сЪлзи -

горчива и солена много

(защо парченцата от пъзела

ме парят като огън?!

Защо оставят отпечатък,

оставят само ситна пепел?!).

Усещам липсваща ръката ти,

а сърцето си - оплетено

и готово за предаване...

За пропастта и поколенията

За човешката природа обидчива

Не мога със теб да говоря.
Не мога. И вече не искам.
Какво ни се случи?! Тревоги?
Болка? Защо безразличие
в дневни размени на реплики
ужасно бодливо пулсира
и понякога се пропуква
без нито капчица милост
само за да се хванем
за думата, да се обидим
сами на всичко останало,
на бъдещето и на миналото?
Какво ни се случи?! Защо?!
Не обичаш, нали, да те питат...
Прощавай, обичам те. Много.
Но не искам пак да опитвам...

Кучешките ми привички

В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като стая.
Къде ли си, къде ли си? Мълчиш.
Далече си. Далеч. И знам, и зная.


Пердетата ми пречат на света
да се облещи, да ми се изплези,
сред тълпите да ме губи... затова
отвътре като куче пекинезено
Човека си очаквам със очакване
и си задавам кучешки въпроси:
джаф - дали да се оплаквам,
джаф - или в краката да се просна,
когато Той си дойде?!... и не мигам.
Подслушвам на вратата на сърцето си,
когато като тъпан се разбие,
ще ме погали ласкаво Човекът ми.


В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като лая,
дето пита пак къде си ти...
Далече си. Далеч. И знам. И зная.

Бяла смърт

Тоя сняг не ще го преживея.
Не ми се иска нова пролет,
в която птици да запеят
и да изпълнят белите простори.
Не ми се ще да гина в жарко лято
и само на миражи да попадам,
ни да се натъквам на змията,
която се пече на моя камък.
Не я желая огнената есен,
която се удавя в голота,
докато (из)ражда плодовете
от хорските обрулени сърца...
Тоя сняг не ще го преживея,
но ще го живея до последно -
в побелялото очите ще зарея
и ще въздъхна тихо и блажено...

Ампутация

Когато на мъгла косите ми миришат,
нос недей показно да бърчиш,
щом станала съм облачна и сива,
значи, че лъчите ми са свършили.
Иди да ги откриваш в тишината,
с която изцерявах многословни речи,
преброй чертичките в стената,
бележещи компромисни растежи...
Прегледай първо няколко албума -
онези, дето с триста зорни зора
успях да събера - и, вярвам, ще се зърнеш
отсъстващ. Чак кънтящо, като липса на опора.
И после пак ме вдишай - хладна и мъглива
и уморена някак, но странно свежа.
Пък аз старателно добре ще те завия
преди агонията да прережа...

Поливай с обич черни дупки и те ще станат на простори

Недей да ме превръщаш във човек,
ужасно ми харесва да си стоя калинка -
като огладено заоблено сърце
с точки-семенца за сеене в градинки,
които се намират у зеещи души,
изстинали от страшно, зверски сиво ежедневие
(защо ти е, по дяволите, крилцата да градиш
в ръце, които стискат юмруци от презрение
към днешния живот?!), я по-добре прави
дупки с меки пръсти и в тях сади космични
поглъщащи тревоги, прекрасни черноти,
за да поникнат здрави, животворни венчелистчета,
които да ухаят на надежда и Простор...
дръзко да развяват алени си рокли
и да танцуват кръшно, с решимост на боксьор
да нокаутират с хубост гняв, псувни, дълбоки
омрази като ров.
Защо съм ти човешка?
Косата ми да галиш? В очите да се губиш?
По-добре реши, че истински човечна
ме искаш до сърцето ти сутрин да се будя...
огладена, заоблена, сърцевидна и гореща.

Когато (не) спя до теб

Понякога нощем (когато не спя)
лежа и те слушам как дишаш дълбоко
и иде ми (честно!) да се наведа
и да ти зашепна капризи в ухото:
как те обичам и как нямам мярка,
колко надежди си кътам за нас,
защо си ужасен, как си прекрасен
и че от глупави ядове си губя гласа...
Но той не ми трябва. Ти ме разбираш
без думи, без звуци, само с очи
четеш ми безумната радост, безгрижието,
тъгата безкрайна... обида дори.
И така. Често нощем този порив потискам,
макар че да пусна края ще взема
и както сънуваш, ще ти се прииска
да се събудиш и да ме погледаш...

Слънцето е близо

Днес времето е няма кинолента.
Почти е черно-бяло,
изпълнено със сивост, на моменти
напомня ми клавиши на пиано,
дето чакат някой да погали
костените им гърбинки,
та да се разлеят. Като плач,
от който оживяват даже снимките.
Такова ми е днес. Като прогноза
могат да се разчетат очите ми:
ще вали и ще е сиво много,
а после... Той ще дойде със лъчите си.

Липса като ек на близост

на баба и дядо

Аз вече само с вас ще си говоря.
Отровиха ме с живите си думи,
напълниха сърцето ми с прокоби,
забулиха му пулса, с голи зъби
прекъснаха артерията главна
на всякоя симпатия към хора -
днес толкова съм жалка, че съм гладна
за мъст - дано останат си затворени,
че свободата - не! - не заслужават
такива - и са малки, чак са дребни,
и са горди от това. О, Боже, славно
се носят по житейските пътеки.
А вие Там лежите мълчаливо,
пък в мене се разлистват ваште речи:
добри, достойни за поливане...
Дано ми върнат някога сърдечието!


Как искам само с вас да си говоря...

Приятел в нужда те оставя

Претръпнах.
Днес не искам да те знам.
Избоде ми очите и ги хвърли.
Разби с пестник добрата ми уста,
принуди я да гОли зъби
за кръв. Превърна ме във куче -
озлоби душата на приятел,
вярността не просто не заслужи,
а плю на нея като на предателство.
Вече не говоря. Но ръмжа.
Бягам след опашката до лудост
после със замаяна глава
вървя като пияна и безумна.
Нощем жално вия към Луната,
а тя (от срам) обръща някой облак
и сигнализира в общината
да ме евтанизират скоро
(скоро!)...

"Всяко вдишване е квадратче към теб"

Животът ми е сфера от квадрати -

неизброими и миниатюрни;

ала настойчиво повратни

(като вавилонски кули):

ту продават ми надежда,

ту сред пръстите я стапят

(с очи те търся, а ги свеждам,

щом сълзите ми покапят

да изплакнат от горчилката,

да излеят тежината) -

пъзел от безбройни пиксели.

Събера ли ги, ще те дочакам...

Наследство

мама: ...мина като миг.

тати: Мигни два пъти.

(=

И този път избяга хубавото време -

един щастливо дяволит немирник -

защо не съумяваме да създадеме

лампа или чайник, касичка ли, скрин ли,

дето да се скрие като някой Джин

и да си го викаме, щом като дотрябва

(ала не до три пъти, а цял живот един

стане ли смрачено - да се появява).

Татко го предложи, затова опитвам -

мигам на парцали и на нови дрешки,

Миглена ще ме кръстят, че Нели не отива,

но въпреки това допускам, явно, грешка -

грижите се трупат, гърбовете се превиват,

ръцете стават груби, очите ни угасват...

пътеводната надежда взе да се изтрива,

(да ти завиждам, Аладин, е грозно и опасно).

Но ръцете си да вдигам още ми е рано,

ще помигам като крушка и после ще просветна

на своите деца от сърце да завещая

татковата сила и вяра, и надежда...

Тълкуването на "натокана"

"И близостта е пренаселена със чисто безразличие."
Камелия Ангелова


Добре че ей това не ни се случи!
Близо бяхме, май на малка крачка.
А виж сега - дали благополучно,
дали с бъдещи последствия - удачно
успяхме за ръце да се измъкнем
и не ми се връща в тая мъчна точка...
Ако пак им се разлаят кучетата,
ще ги наритам в мутрите със токчетата
и после няма и да ги почистя!
Пък кристално ясно нека им мирише
на спукана работа, на сметкоразчистване:
сами го поискаха (трябва да впишем).
Условието ли? - да си съгласен,
иначе... отиде му смисълът.
И няма плахо първолаче
да изпращаме на входа (или изхода),
за да се учи на писмо и на живот.
Надявам се и страшно се страхувам,
но всичко с дози ударна любов...


П.П. Отивам токчета да си купувам (: