Ако ни се случи

Дори да си омръзнем след години,
след месец или пък след час,
дори да видиш в друга ти любима
и в другиго любим да видя аз,
дори да се забравим от досада,
дори да се загърбим в рутина,
дано частичка светлина остане,
дано да се запази близостта,
че няма нищо повече човешко
от грижата, от необходимостта
да споделиш сърце и много грешки,
да станеш свой във нечия душа.


Разлюбим ли се, нека сме си Близки...

***

Тихичко те дишам.
Отдалече.
Като въздух си ми нужен.
Като пролет.
Виждам -
нищо друго вече
не би могло
да ми предложи Полет...

Дилема

Небе ли си ми днес или си клетка
измамно синевееща, просторна?
Крилете ми са лека плетка,
а тежат убийствено. Като оловни.

Простичко е

Защо ми ги говориш тия ласки?
Защо поднасяш ми неприемлѝвото?
Ти за мен си само маска.
Поредната лъжа сред живите.
А на мене ми се слуша
истината. Прости думи,
в които можеш да се сгушиш
и просто тихичко да Бъдеш.


Защо ми ги говориш тия ласки?
Гласа ти не мога да чувствам.
Отивам да търся душата си.
При баба и дядо. Сред кръстовете.


Ще се моля... дано ми отвърнат...

Безпразници

Изобщо не страдам.
Изобщо...
Даже хич.
Даже никак.
Реших да опитам задочно -
от домошар станах на скитник...


А ползата?!
Минус същински.
Липса, пусто и празно.
Как изобщо помислих,
че мога
да стана на празник?!


Делник съм.
Сив и невлюбен.
Омагьосан
кръг сатанински.
Изобщо не страдам.
Напълно
наясно съм с всичко.
И с всички:


повикат ли, ти оглушавай,
помахат ли, просто не виждай,
иначе ще те запалят,
за да плюят във твойто огнище.


Ще духнат сивата пепел,
вятърът ще те поеме
и от обичаен човек
ще се превърнеш...
във делник.

Безплоден

"Той руки удар смертелен,
Которая ласкала нас"


Направо ме убиваш. И ме режеш.
На колкото да ти се събера
в шепата, която беше нежна,
за да ме разпръснеш по света.
А аз съм още жива. Аз те дишам
(наместо ти да дишаш мен).
Ще ме превърнеш ли в молитва?
Безплътна? Ти си лицемер!
И все такъв ще си останеш -
галеше ме, а болеше:
докосваше забрали рани,
взора ми до плач кълвеше...
та опипом сега живея
с едната тъпа интуиция
(Боже, колко много в нея
са неисканите истини!).
Шепа спомени от личност,
да ги пръснеш по света.
Защо от себе си, нещастнико,
дръвче едничко не пося?!...

Дали е милост

Силата, с която те прегръщах,
изтече през отворите в сърцето ми.
Днес са ми товари същи
усмивката, помахването, трепетът
и всичко, със което ме командваш,
всичко, от което пустота
в гърдите ми расте коварно,
където хорските сърца
туптят и топлят живо тяло...
Моето сърце-решето
не би могло и просто няма
отново с "Капчица" да се залЕпи,
не би могло и просто няма
да оказва първа помощ
на издъхващите чувства
без смисъл и без стойност...
Плюя стотната съчма,
сто и първата усещам
желязна като самота.
За ножа си не се ли сещаш?

Не ме прегръщаш...

Погледът ти в мойте кости

прави страшен студ.

Ще се счупят. Ще се счупят!

После ще се разтопят

и ще станат на вода от сЪлзи -

горчива и солена много

(защо парченцата от пъзела

ме парят като огън?!

Защо оставят отпечатък,

оставят само ситна пепел?!).

Усещам липсваща ръката ти,

а сърцето си - оплетено

и готово за предаване...

За пропастта и поколенията

За човешката природа обидчива

Не мога със теб да говоря.
Не мога. И вече не искам.
Какво ни се случи?! Тревоги?
Болка? Защо безразличие
в дневни размени на реплики
ужасно бодливо пулсира
и понякога се пропуква
без нито капчица милост
само за да се хванем
за думата, да се обидим
сами на всичко останало,
на бъдещето и на миналото?
Какво ни се случи?! Защо?!
Не обичаш, нали, да те питат...
Прощавай, обичам те. Много.
Но не искам пак да опитвам...

Кучешките ми привички

В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като стая.
Къде ли си, къде ли си? Мълчиш.
Далече си. Далеч. И знам, и зная.


Пердетата ми пречат на света
да се облещи, да ми се изплези,
сред тълпите да ме губи... затова
отвътре като куче пекинезено
Човека си очаквам със очакване
и си задавам кучешки въпроси:
джаф - дали да се оплаквам,
джаф - или в краката да се просна,
когато Той си дойде?!... и не мигам.
Подслушвам на вратата на сърцето си,
когато като тъпан се разбие,
ще ме погали ласкаво Човекът ми.


В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като лая,
дето пита пак къде си ти...
Далече си. Далеч. И знам. И зная.

Бяла смърт

Тоя сняг не ще го преживея.
Не ми се иска нова пролет,
в която птици да запеят
и да изпълнят белите простори.
Не ми се ще да гина в жарко лято
и само на миражи да попадам,
ни да се натъквам на змията,
която се пече на моя камък.
Не я желая огнената есен,
която се удавя в голота,
докато (из)ражда плодовете
от хорските обрулени сърца...
Тоя сняг не ще го преживея,
но ще го живея до последно -
в побелялото очите ще зарея
и ще въздъхна тихо и блажено...

Ампутация

Когато на мъгла косите ми миришат,
нос недей показно да бърчиш,
щом станала съм облачна и сива,
значи, че лъчите ми са свършили.
Иди да ги откриваш в тишината,
с която изцерявах многословни речи,
преброй чертичките в стената,
бележещи компромисни растежи...
Прегледай първо няколко албума -
онези, дето с триста зорни зора
успях да събера - и, вярвам, ще се зърнеш
отсъстващ. Чак кънтящо, като липса на опора.
И после пак ме вдишай - хладна и мъглива
и уморена някак, но странно свежа.
Пък аз старателно добре ще те завия
преди агонията да прережа...

Поливай с обич черни дупки и те ще станат на простори

Недей да ме превръщаш във човек,
ужасно ми харесва да си стоя калинка -
като огладено заоблено сърце
с точки-семенца за сеене в градинки,
които се намират у зеещи души,
изстинали от страшно, зверски сиво ежедневие
(защо ти е, по дяволите, крилцата да градиш
в ръце, които стискат юмруци от презрение
към днешния живот?!), я по-добре прави
дупки с меки пръсти и в тях сади космични
поглъщащи тревоги, прекрасни черноти,
за да поникнат здрави, животворни венчелистчета,
които да ухаят на надежда и Простор...
дръзко да развяват алени си рокли
и да танцуват кръшно, с решимост на боксьор
да нокаутират с хубост гняв, псувни, дълбоки
омрази като ров.
Защо съм ти човешка?
Косата ми да галиш? В очите да се губиш?
По-добре реши, че истински човечна
ме искаш до сърцето ти сутрин да се будя...
огладена, заоблена, сърцевидна и гореща.

Когато (не) спя до теб

Понякога нощем (когато не спя)
лежа и те слушам как дишаш дълбоко
и иде ми (честно!) да се наведа
и да ти зашепна капризи в ухото:
как те обичам и как нямам мярка,
колко надежди си кътам за нас,
защо си ужасен, как си прекрасен
и че от глупави ядове си губя гласа...
Но той не ми трябва. Ти ме разбираш
без думи, без звуци, само с очи
четеш ми безумната радост, безгрижието,
тъгата безкрайна... обида дори.
И така. Често нощем този порив потискам,
макар че да пусна края ще взема
и както сънуваш, ще ти се прииска
да се събудиш и да ме погледаш...

Слънцето е близо

Днес времето е няма кинолента.
Почти е черно-бяло,
изпълнено със сивост, на моменти
напомня ми клавиши на пиано,
дето чакат някой да погали
костените им гърбинки,
та да се разлеят. Като плач,
от който оживяват даже снимките.
Такова ми е днес. Като прогноза
могат да се разчетат очите ми:
ще вали и ще е сиво много,
а после... Той ще дойде със лъчите си.