Не плача от любов, а от обида.
Каквото ми остана е това.
Отивам си.
Отивам си.
Отивам…
по дяволите. В мрака на света
ще си направя скътана хралупа,
ще бъде номер „билиард и нещо”
(защото в този хаос от триъгълници
всеки ъгъл за човечец-вещ е).
Не търся пътя - той ми се е ширнал
пред краката с рани „да остана”,
навярно някак ще ги излекувам
след ден,
година,
век или…
все тая.
Не плача от любов, а от обида.
Обичането друго не остави.
Но страшно прав си за „довиждане-то”…
в отсрещни ъгли ще лежим забравени.
Много тъжен стих, пропит с болка...Не позволявай тя да унищожи красивото чувство , което е било, нека си остане такова след време, когато ще си спомняш за него без болка.Защото, повярвай ми, зная го, идва ден, в който се събуждаш и не боли.Кога ще се случи зависи единствено от теб.А това, че можеш да плачеш е добре- нека със сълзите си отива и обидата, а с нея и болката.
ОтговорИзтриванеПрощавай за твърде личния коментар.
Светъл и спокоен ден ти желая!
Как ужасно (и) прекрсано е да си човек...
ОтговорИзтриванеБлагодаря за твърде личния коментар. Вечер в прегръдки ти желая (: