Виновна съм, че с тебе се напивам
/ти си като розова отрова/.
Нещо между лед със много уиски
покрай чашка вино с ром и обич.
Назаплел си ми езика. На небцето
го залепна с тихия си поглед
/как да изтрезнея. по прищявка?
Безсилна съм пред течния ти огън,
с който ме заливаш и.../
Удавяш.
Всичките ми думи. На цигара
много ти приличам? Димни кодове
в мене разтреперват и прогаряш...
Как ли ме улучи сред мъглата
няма и пияна, по човешки?
Докато се вдигне... си отхапал
раните и тръгнал си. За вечно.
Винаги съм обожавал нивото на метафоричната абстракция в стиховете ти, или може би е по-правилно да кажа абстрактната метафоричност? :)
ОтговорИзтриване