Дядовата ръкАвичка /писмо до Теб/

на дядо

Отиваш си...
Когато те посегна.
Виждам стъпките във споменната прах.
Помня как в очите ти все сядах.
И ти ме люляше. Със мъдрия си смях.

И как ръцете ми във твоите се гушкаха,
както котето във детските крака.
Отиваш си.
Но аз съм се научила
и в всяка своя крачка те държа.

Несломимо. Както ти ме пазеше
и още от безгрешни ме тешиш.
...Човекът е човек, когато падне.
Защото става! и опитва да върви...

Защото... ми показваше Живота
с неговата истинска цена,
аз те следвам и съм много горда,
и обичам, и даже съм Сама.

Отиваш си…
Където не е време.
И не е редно да се подслоним:
Аз - на твоите люлящи колене,
Ти - в моя смях, на малкото ми дни,

които чакат още да познаят
и да оставят своята следа.
Отиваш си…
Но в мене си останал.
Ръката ти е в моята ръка…

2008 г.

Завещание

на сестра ми

На моята сестра света оставям!
Той ще и’ отива. Тя небесна
с облаци, луни и петолъчки
често в мене цялата проблесва.

Тя с мидички и бисери, със пясък
може и морето да завие…
Моята сестра е от русалка
по-любяща, по-свободолюбива.

Моята сестра пристъпва боса.
Тя говори и с тревите, със цветята
и носи на дръвчета всяка пролет
оригами с медни аромати…

Тя не е суетлива и не плаче…
За да удави литналите птици.
На моята сестра света оставям.
Той ще и’ отива. Тя е Всичко!

2008 г.

Към тебе по вятъра стъпвам

на сестра ми

Щом бледата свещ на луната
през тихи прозорци засвети,
гласът ти ме води. Нататък.
Изпускам света от ръцете си...

И трепват безсънно стъклата.
От звънкия меденен шепот.
Роси ми дъхът стъпалата,
сетивата цъфтят неусетно.

Да стигнат най-свежи в косите ти,
където свещта ще угасне
и светът ще се върне в ръцете
/самотно/ изгряващ. Прекрасен...

2008 г.

Далеч си /наши остават звездите/

на сестра ми

Претърсвам луната за твои въздишки.
Ти там си ги скрила, нали?! Не, не питам.
Подсказвам ти само, любимо момиче,
че наши остават звездите...

Гъстите облаци – тези в очите ти –
пак ги прегръщат (аз пак се стопявам
в твоите мисли), твоите сънища
са ореоли на лунно сияние.

То е навсякъде. Сгушват се птиците.
В сините нощи от Обич. Не питай.
Колко въздишки открила съм. Всички!
...и наши остават звездите...

2008 г.

Над мен!

Слънчолина

на сестра ми


Да ме надживееш, надобичаш.
Изпитай всичко, повече от мен.
Някога ще се превърна в Нищо…
но винаги ще се прегръщам в теб.

Оглеждай се… посоките те чакат.
Навсякъде ме питат “Тя къде е?!”
Аз им отговарям без уплаха,
че скоро ще ги хванеш, ще ги слееш.

И те се смеят, толкова са истински.
За друг не виждам с техните очи.
Знаят колко много те обичам и...
нетърпеливо те подканят, продължи.

/Не си за страх, той е твърде малък -
недей му дава своите мечти!
Познавам се в последния ти залък
и щастлива съм, че той ще те държи.../

Когато аз превърна се във Нищо,
завинаги прегърната във теб,
Ти не спирай, толкова красива си,
надобичай ме, пък и ме надживей.

2007 г.

дъжда на Небето

Луната почука. Почака. И тръгна.
Небето се сърдеше. Още. И още.
Защото разбра, че стане ли тъмно,
тя е обект на желания нощни.
И стана по-черно, облече катрани,
попи и звездите от Млечния път.
Изстиска отново дълбоката рана
/а отдолу любовен уж беше дъждът/...
С ръце се обгърна, о, как затрепери
/а долу решихме, че прави това,
защото стеснително, много разнежено
потръпва от ласка на обла Луна/.
Небето раздрано започна да плаче
в гъстите облаци с черни криле
/а утре ще чуем, че в жегата страшна
усмивки ще дава доброто Небе/.

Какво като кошмарите са истински?

Отново се разплаках
от някаква обида –
слабият ми пол ли е виновен?
Понякога усещам
как с поглед ме убиваш,
а, заклевам се във всичко, ти не можеш!
Когато те погледна,
каквото и да виждам,
не мога да повярвам, че не знаеш –
ужасно съм ранима,
дори от тези мисли,
които след минута ще изваеш.
Очаквам само ласка,
а ти със чук замахваш
и после потреперваш, че в очите
имам много маски
и всичките изплаквам,
тогава точно винаги ме питаш:
Какво пак има, мила,
какво съм ти направил?
Аз тихо се събирам и закърпвам.
Гласът ми става ням
и как ли да ти кажа:
Голямата любов до кост изтръпва,
а после прави дупка.
Като’ сърце голяма.
В която се завивам и си мисля,
че с теб е моят сън
и моето наяве.
Какво като кошмарите са истински?
...

С-нежна човечка

Небето заръси снежинки,
облече дърветата в шуби.
Наоколо чиста магия
/нашепваща захарни думи/
застъпва във такта на песни,
съшити от топли усмивки,
целуна челото на всеки,
а мен ме направи Щастливка.
И ето ме – жива, гореща,
с ритъмче ручей планински –
аз преоткривам сърцето си.
Ставам човечна и истинска.

Сянка

Ти не ме четеш. Не ме обичаш.
Дори не ме посочваш за човек.
В каквото и да се обличам
/усмивки, сълзи, тишина.../за теб
аз съм просто „твоето момиче”.
Нямам друго име. Светлина
струи от твойте устни безразлично
и стряскащо уверено. Сега
не знам дали съм тъмна. Но обичам.
Какво като наопаки живея?
Дума няма - „твоето момиче”
и днес във ъгъла ще оцелее.

Поредният малък Сизиф

Наистина очаквам да съм с теб.
Дъхът ми всеки миг сече душата.
Барабанче в моето сърце
подсказва, че аха! и ще се пратя
в ръцете ти, подобни на небе.
Толкова широки, пълни с въздух.
Какво се прави, щом се озове
човек във състояние на пълно-
та... Часовникът по тика-так
Сизифовия труд ми доотмерва.
И ето те. Ръце, човек, душа.
Една съдба, която ме обсебва

до следващия удар на сърцето...
Разбирай "до земята*" на небето.

* подножие, основа

"Наливай ми ... любов" (конкурс)

За всички
днес е ден
„Любов и вино”.

За мен –
живот във твоите
очи,

какво
като отдавна
в тях ме има?

Познавам се
и грея.
И дори

избягвам Аполони,
Афродити,

Амурчести тетиви,
правила,

по които
„се явяваме”
пропити

от тая
някак чужда
топлина.

И нека
всяко чуждо
е в червено,

нека
има свещи, танци...
всичко.

Аз в очите ти
пак просто ще погледна...

Този ден е Наш.
И те обичам.

Без вино и без повод.
Само с чувства.

С едничка същност, воля,
със потребност

да бъдa мен самата,
а не чужда.

Да бъда твоя,
пък обикновена.

"Като снежинка в дланите ти ще се разтопя"

Навън вали невинно зима,
а в очите ти от слънчев лъч
играят малки балерини,
когато ме рисуваш с пръст,
когато ме целуваш с поглед
и с устни леко ме цериш
от есенните ми тревоги,
от страха, че ще се изпарим
сякаш сме мираж в пустиня.
Лъхаш ми на топлота.
Имаш аромат на сила
със сладка нотка във гласа.
И остава само крачка
да престъпя цял живот,
във който бях едно нещастие,
една потребност от любов.
А после... в греещите шепи
на безоблачната ти душа
ще се сгуша тихо
и навярно
ще стана капчица вода,

която ще изпиеш жадно.

Сигнал: Да те жадувам

                   1.
Аз искам да си тръгна, да оставя
в гърдите ти ужасно силна болка.
Да бъдеш неспособен да раздаваш
на никого и нищо. Само колко
се побърках, станах животинска
мисъл за разкъсване със нокти,
а глупавата, всекидневна истина,
все още казва: всичките животи,
които крия в себе си са с тебе.
Защо ли ми е да ти го признавам,
сякаш те товаря с бреме,
което нямам право да раздавам.
То, човекът трябва да е сам,
трябва да изстрада, за да плаща
всяка глътка въздух. Имам право
да се затварям и да се разклащам...

после будна, в нищото прицелена,
да се пръсна и окото на Вселената
да ме изплаче, като тиха болка.
Аз искам да си тръгна. Ала колко?!

http://www.youtube.com/watch?v=oU677m2yJ6s

                   2.
Не мога да те чакам цяла вечност.
Когато ме обичаш, ме раняваш.
Наистина е твърде по човешки,
затова следите ги оставяш
в душата ми – в една кора дебела,
която ми е прагът „много болка”.
Как да съм добра и да успея
ти да си щастлив? Не мога толкова.
Опитвах и се учех – не успях.
В провалите душата си прегризах.
И вече нямам даже нисък праг,
във който да се спънеш. Много близък
да останеш, даже за нощта...
Не мога вече. Как се чака призрак?

По пътя "нагоре"

Не ни видя, защото не поиска.
Претърка си очите до "червено"
и днес си сляп. Не си единствен,
но си сам и ще си сам докато времето
изтича през устите на околните
и тихичко придвижва им клъбцата,
изпуфкани от много пълни спомени,
наслада и умора. Непознати
за теб са всички. Всички са ти чужди.
Ти имаш къща, чайник, даже котка,
но нямаш нито капка нужда
да се раздадеш. Да бъдеш стоплен.
Вървиш изправен – опната тетива,
но стрелата ти е куха и безсмислена.
Какво реши, че някъде отиваш?
Може би. Но не в целта на изстрела.

На Живота /понякога/

Днес си черен и в очите, и в сърцето ми.
Препъна ме, пречупи ме, сломи ме.
И какво като съм още във ръцете ти?
Нали са по-студени и от зимните.
Направи лед под всяка моя крачка,
аз дълго се усмихвах и танцувах,
но вече не! Човешко е да плачеш –
аз съм човек и, значи, съществувам.
А ти си черна точка.
За изтриване.
Което съм започнала –
съм минала...