Трева и снежинки

Преди да те помоля да мълчим
в очите ти дълбоко ще погледна
и всички наши хлипащи сълзи
ще се слеят
тихо,
до последната.
И всички наши женски снегове
ще се стопят от женските пожари.
Прощавай, мамо, че се виждаш в мен -
пияна от тъга, от мъж прошарена...

а искахме сърцето да крепим
и искахме косите им да пазим.

Което младостта не може

Ти знаеш как е трудно да заспивам,
ти знаеш как очите ми са бдящи
и въпреки това откриваш
тъгата ми, в гърдите спяща,
и тихо я целуваш - да сънува,
и леко я отвиваш - да изстине.
Ти знаеш, че когато се събуждам
в очите се протяга твойто име
и в устните беззвучно разцъфтява,
разлита ме, когато ме прегърнеш.
Ти знаеш. Как е трудно да забравя,
че млади сме за общо бъдеще...

Относно пръстите и правото

Ти свикнал ли си десетте ти пръста
да отброяват дългите секунди,
в които най-културно и задръстено
изчакваме и с волски дъх се трудим
светът около нас да ни признае
и тиха благодарност да отправи:
идете и бъдете!,
т.е. казващ,
че нещичко за него сме направили?
И вече може малко да се имаме.
И вече може нещичко да вземем
за двама ни, наивност проявили,
че съществува чувството „споделяне”
и повече от глупаво повярвали
един във друг и успоредно в себе си.
Недей да свикваш. Време ни е заедно
да му покажем на света ръцете си

и как умеят също да го удрят,
и как намират право да се вземат -
достатъчно на чуждото слугувахме.
Днес 20 общо пръста са допрени
и вече дълго няма да се пускат.

Когато виждам, че се смеем

Да знаеш само колко ми се плаче
задето световете се отбягват,
задето има толкова сирачета,
които с болни сърчица си лягат,
задето никой няма да успее
до края на на(й-)края да докосне
всичкото бездъно в мене
и да стори черното на късчета кокосови.
Да знаеш само колко ми се плаче,
че мъжете дръзват да не плачат,
че всякакви неща са на парчета,
които няма да сглобим. Напразно
задето са и вярата, и огънят,
с които правим опит да живеем,
задето всеки се притиска болен
и хапе други, за да оцелее -
да знаеш само колко ми се плаче!

Когато виждам, че се смеем…

Когато продължава твърде дълго

От чакане човешкото отслабва
и се превръща в механизъм на часовник.
Докато Голямата любов свенливо бяга
я изпреварват хиляди любовници
от глупост, от нагон и от надежди.
Краката им пулсират и закачат
умората в петите на съседите,
стигнали дотам, че вече крачат.
От чакане човешкото отслабва
превръща се в статично безхаберие
към чуждото „наоколо”. Навярно
в това е същността на победените.

„Морето силните обича”

Жената на моряка е убита.
Притихнала за път пореден чака,
да дойдат, да я вземат, да я вдигнат
и отнесат от тъмната барака.
Откриха я ей там между скалите,
докато оглеждаха за раци,
не щеш ли, на един ловец очите
попаднаха на кичурите мрачност,
пръснали се в края на водата.
Никой не попита как се случи –
всеки ден жената на моряка
стъпваше оттатък сушата,
за да остави някоя бутилка
с писъмце, опръскано с надежда,
полято с самота и мъка:
на сам човек защо ли му е мрежа…
Кого да храни и кого да учи
как сплита се и улов как се чака?
Никой не попита как се случи,
защото бе „жената на моряка”.

(съ)Прикосновение

Днес всичките платна са пеперуди,
а корабите са на колела
и някакси не ми е никак чудно,
че всеки пълен кръг покрай оста
завърта обичта ми край Земята
и хилядите пъстри цветове
на живите цветя – платната –
поръсват всевъзможни светове,
замесени от смях и вдъхновения,
набъбнали с живота на копнежи.
Ще ги пребродя. Всякакво спасение
днес още неродено ще зарежа.
И нека Слънчо здраво да напича,
и нека стана даже на мулатка.
Пеперудите душата ми събличат,
за да преплува(м) всичките загадки.

Трески

Чакълът под краката ми ще схруска
глупавия звук на бързи стъпки,
с които се опитвам да пропусна
всичко покрай мен да бъде сбъркано.
С които се опитвам да прескоча
детското, което ще порасне.
Не е честно, но е страшно точно,
че от себе си издялкваме разпятия.
Какви сме чудни (псевдо)християни –
глупави и алчни, и безбожни,
но винаги в молитви закопчани,
усетим ли присъствие на ножове.
Отново се отплеснах в мрачни мисли,
а чакълът под краката хрупа
и ми остава само капка сила
да се отблъсна, после…
да се чупя.

И ти си прав

Не плача от любов, а от обида.
Каквото ми остана е това.
Отивам си.
Отивам си.
Отивам…
по дяволите. В мрака на света
ще си направя скътана хралупа,
ще бъде номер „билиард и нещо”
(защото в този хаос от триъгълници
всеки ъгъл за човечец-вещ е).
Не търся пътя - той ми се е ширнал
пред краката с рани „да остана”,
навярно някак ще ги излекувам
след ден,
година,
век или…
все тая.
Не плача от любов, а от обида.
Обичането друго не остави.
Но страшно прав си за „довиждане-то”…
в отсрещни ъгли ще лежим забравени.

Повече не съм калинка

Свадлива съм до края на света,
защото ме направи на нещастна
и ме удряше със лявата ръка,
докато ме галеше със дясната.
Свадлива съм, че нямам „у дома”,
защото все така ми го отнема
онзи първоизточник в кръвта,
проникваща до всяка твоя вена.
Значи нямам смисъл. И това
„да чакам” сатанински се проточи.
Бъди щастлив! Но аз ще си вървя…
(остана ми една-едничка точка).

Псевдалина

Днес май че пораснах -
отново изгубих
дъжда от очите
на детските ручеи
и за да наваксам
насякох на груби
и наистина страшно
отблъскващи кубчета
всичко. което
довчера обичах
избуя във жестокост
и броня навлече.
Днес май че пораснах,
почувствах се куче
и после олекнах…

до псевдочовече.

Докосни ме като дъжд

Разбуди ме от цветето на Палечка
и от черупка измагьоса ми постеля,
косите ми разпусна със задача
капчици в капчука да намеря,
които са роса и са очистени
от всякакво предишно съществуване.
Майчице Живот, не съм измислена,
аз от твоето сърце съм изрисувана!
И каквото да ме срещне след вратата
краката ми земята ще целуват.
Не ме е срам, че имам пръст в кръвта си
и че, може би, във повечко тъгувам,
защото твойте сълзи съм познала
откак любовно, майчински въздъхна
и всичко, след което оцелявам,
е крачка път към следващите сутрини.

Сърцата са бездетни

"Но никога деца не ражда
Голямата любов"
Петър Алипиев

Краката си издрах, за да те стигна
в къпинака на Голямата любов.
Изпих кръвта си като тъмно вино,
в очите си дори потърсих Бог.
Из-яд-ох си сърцето. Стана тихо...
А после чух гласа на някой Друг:
Защо дъжди от всичките ти стихове?
Погледнах малкото човече в моя скут
и тихо му запях, и запрегръщах
своята, Голямата любов...
но каквото и да сторя, тя ще тръгне,
с друга да направи своя дом.

/а именно/ Защо ти позволих да ме докосваш

Дяволски самотни са ми тръпките.
Той дълго е далече. Като вятър.
Винаги в сърцето ми се скита.
А Ти ме изненада. И разплака.
С топлата прегръдка на три рози.
/техните бодли са в твойте пръсти/
А именно… защото са самотни,
дяволски самотни са ми тръпките…

***

Дяволски самотни са ми тръпките
и, вярвам, че горча ти по устата,
а те са меки. Нежни са. Поръсени
с дъгите на влюбчивия мечтател…

Март 2008 г.

Слепота /светоусещане/

/Но/Няма под краката ми земя.
Да би се спряла някога под мене,
аз бих застанала на длан,
за да не тъпча гордостта и’ тленна.

/Но/ Няма във очите ми небе.
Аз бих отворила ги като миди,
само то у тях разляло се да бе,
щеше в мене цялото да диша, като книга.

/Но/ Няма до ръцете ми гора.
Да би се тя протегнала по пръстите,
аз бих я напоила със кръвта
на вените си, дето Пролет ги е кръстила.

/Но/ Няма. И не може. Де да бе…
Тялото ми Истина, която
има смисъл, право и сърце,
да виждах можеше Земята ни.

28.02.2008г.