Миг/ване/

Отпускам се в ръце на нощна лампа,
която мига бегло в коридора.
И мисля си, че тук си /не за кратко/,
и, струва ми се, с тебе си говоря...

Как навън ще съмне като изгрев
на някаква неистинска вселена.
Ти си стигнал тука, моят прилив,
аз съм ладия в водите уловена.

И не ща да бягам, нека ме полюшват
твоите очи /с вълни и нежност/.
Коридорът светло е напълнен
с моето усещане - химера.

Още миг и няма ги очите...
Вън е ден /един случаен отлив/,
който ми отнема теб с намигване...
и дланите /на лампа/ се пробождат.

2008 г.

Прегърнато слънце

на Niksy

Така си близък на душата ми, Чист лъч.
Недей се мята в паяжини нощни.
Нима не сещаш как горчи дъждът,
когато тръгваш от душата си изгонен.
Още…

Първи стъпки и отеква скръб.
Не се препъвай във моряшки възли.
Ти си този, който ги е чул
как се молят и болят да ги развържеш.
Не се теши с въжета край лъчите си.
Не е право, не е на сърцето
да го пробождаш с четири стени
и всяка да го блъска у насрещната.
Недей угасва, колко си красив!
Отвътре пълен с толкова надежди…
Като гарван с черен дъждостих
не се отказвай облак да преследваш,
че той е в теб. Бялото му лее се
и снегът надолу се увлича.
Мек и лек. Като капки езерни,
които чисто, като слънцето, обичат.
Така си близък на душата ми, Чист лъч.
Недей се мята в паяжини нощни.
Нима не сещаш как горчи дъждът,
когато тръгваш от душата си изгонен.
Още…

2008 г.

Събота

Натроши ме на кристали в ден на Събота,
когато всеки мисли, че почива.
Аз имам още много от Несвършеното
и въпреки това ще си отивам.

Където и да е. Накрая мощите,
които все изтичат от телата,
в мене ще се спъват /пак във Събота/,
Почивките наяве ще разклатят

от твърдите си ярости, че мога
да си ида и когато не е редно.
Защото смея и от страх да съм самотна
скачам право /на парчета/ във неверите,

които знаят - никой в Събота не тръгва
към своите свободни, други дни.
На място и изкуствата се връзват
в разходки между четири стени…



Аз прескачам право в сляпата Неделя.
По кристалите пътека ти оставям.
Въже от камък и... недей се влюбва в мене.
Понеделник е Денят на мойта стая!

2008 г.

Надпределно

На парапета ако стъпя –
без протягане!
Ръцете си вържете с слепотата!
Аз трябва да опитам
- хлъзгав камък,
почти е като този по лицата ви!
И правя крачка,
циркът е притихнал,
всеки дъх се секва акробатно.
Часовник чувам…
трака, най-подир
стрелките му, отпускам си крилата
/ръцете ми!/
оказаха се къси,
празни, недостойни да политна…

Под мен недейте
дълго да се кръстите…
ВАС повече не бих могла да ви обикна!

2008 г.

На една Луна разстояние /откровение и вишни/

В напъпилата ласка на Луната
оглежда се уплашена вода.
Легнала у лоното на капка
с меките си вишнени уста.

По кожата и’ вятър се пързаля
и гали кадифените очи,
които двечки клонки отразяват
с лъчите на посипани звезди.

В небето и под него. Плодовете
търкулват се във меката трева
и капката мечтателно поглежда
наоколо. Да скочи като тях

желае в ароматните обятия
на вятъра с тръпчивите ръце.
А той теши я, пеейки със ласката
на Луната. За незнайни светове.

Само приказка. Без принц с коси от кестен,
без бял като от Обич еднорог.
А тя е плаха, като нощна песен,
изплакана от Нежност. Нощ и Скок…

Капва и попива се в земята.
Далеч от меко тупналите вишни.
А в мястото и’, двете клонки плачат,
навели свежовлюбените листи

и прегръщат я във своята мелодия,
поклащани от търсещия вятър.
В лоното на истината своя
/че принадлежи тя прекалено на Земята/

изпраща тихо
нему ласка по Луната.

2008 г.

Ако някога

Ако някога в душата ти потъна,
ме ми подавай вятър за въже
/с него мислите ми биха се престрували,
че искам да изплувам вън от теб/,

ако падна във очите ти на длани,
целувките ти, ако заизтичат
/не ме прегръщай и не ми прощавай,
ще повикаш същото отричане/,

ако някога се спъна във сърцето ти,
не се сърди, не казвай “ще му мине”
/аз зная колко трудно кърпи времето
и не, не искам теб да те зашива/,

ако скоча от ръба ти на ресниците,
ако мигването твое ме побутне
/недей да плачеш, аз не съм убита,
и винаги ще идвам в твойто “утре”/,

ако случи се, дори по невнимание,
да се подхлъзна по пързалката от ласки
/ти недей случайно да ме хващаш,
и не слагай на контузиите ми маска/,

ако счупя се в ръцете ти от влюбване,
ако в твоите морета се размия
/не съжалявай, че сме се изгубили,
аз винаги у теб ще се откривам/,

ако някога раздялата ни случи се
и в платната ти отрова загорчи

аз сама със ветровете ще заплувам,
но вън от теб – не може! Забрави!

2008 г.

Загубване

Не ме обича дивият ти път
и /винаги!/ със мен те разминава.
А аз, по детски, къс по късче плът,
да го подлъжа, всякъде оставям...

В небето ти! Където на ята
волните ти ветрове се вливат,
в морето и във твоите недра,
но никой път от мене не намираш…

даже дъх! Да дишам вече спрях.
/"така ще заблудя го" си помислих/
Не помня много. В тъмно се топя…

Парченце плът и сянка на мечтите ти!

2008 г.

Да имаш море

И тъжно ми става. /понякога искам/
да седна в ръцете ти, да помълча.
Но се отказвам. Жестоки са истините,
че съм далече от всяка ръка.

И тъжно ми става. /понякога чакам/
в кризисни точки да стъпиш до мен.
Но после се сещам. И се отказвам.
Далеч ти не ходиш, а имаш море.

2008 г.

Лъжите ме раняват като истини

Лъжите ме раняват като истини
с суровата откритост на деца,
но толкова по-лоши със двуличието
на стотици, не!, на хиляди лица.

И толкова по-болно непремислени,
колкото сърцата издържат...
Лъжите ме раняват с точни изстрели.
А истините в гроба ми лежат.

2008 г.

Угасени светулки

Не си отивай!
/де да вярвах в “сбогом”/
Целувам тихо твоите клепачи…
В полунощ
с тъгата си огромна.
На миглите ти с мигли ще поплача.
Незрението
в теб ще се разтвори.
Облачета звезден прах, светулки.
Само малко
/повече е Много/
да ме видиш /как сълзи цигулка/.
Тръгваш…
и на прага ми изправен
с кърпичка от спомен /в кръпки цяла/
попиваш мойте мигли
със “Прощавай!”…
/светулков мрак/ В “сбогом” де да вярвах…

/но не вярвам/

2008 г.

Не тръгва случайно след ласка момиче

Не тръгва случайно след ласка момиче.
То винаги има причина:
навярно във повече теб те обича
и шанс ти оставя да стигнеш

до нейната обич с любов по-велика
/по-малко не съ’ди, че носиш/.
Сърцето ти – тясно, душата – критично
се стиснала в теб и живота ти…

Не тръгва случайно след ласка момиче.
То винаги има причина:
навярно те знае, че сито обичаш.
Навярно… и друго ще има.

18.12.2007г.

И защото Ти /Човек/

на майка ми


И защото ти човек
си ме поискала, родила,

Човек си ме живяла,
такъв си ме погребала,

изпращам ти звездите,
нощем теб да те завиват

и мъка да удавят ти
в човешките тешения.

И защото си будувала,
кога била съм трескава

от болести /вина,
любов или пък скръб/,

ти пращам месечината
със сребърна си прежда

да ти сплете човешката
опора за гърба.

И защото ти си пяла ми
усмивки и обятия,

кога била съм тъпкана,
обидена, боляща,

аз пращам ти Вечерницата
/моето разпятие/

да крепне ти сълзите,
стените, празнотата им.

И защото съм изстинала,
заровена, мълчаща,

от никого не търсена,
никому потребна,

на теб ти пращам /всичко/
аз човещината си…


Ти Човек си ме родила,
живяла и погребала…

10.01.2008 г.

Прилича ми /*Квiти в волоссi/

Всяка мъничка обич ми прилича на щастие.
Всяка бегла усмивка – на бебешка люлка.
Има въздух за всекиго в коридора на тясното,
където въздишки секундно се случват.

Всяка бивша любов ми прилича на бъдеще.
Всяко клонче зелено – на майчина ласка.
И, може би, редно е да се почувствам
като част от живота си – безкрайно прекрасна…

*Цветя в косите
10.01.2008 г.

Повярвай ме

Повярвай ме!
Не съм съновидение
и не нося захаросани кошмари
в косите си /ухае на търпение,

твърде малко/. Вече ми припари
този поглед, пълен със мечтания.
Едничък дъх в очите се загнездва
и се тъче на мрежа, като ладия.
Бавно.
...в прилива на нежности.

Свали пашкула! Вече съм пораснала.
Макар в ръцете да съм малка, даже крехка.
Ще духна с мигли около мъглата
да се разсее твоята нелепост,
че ме сънуваш... то кому е нужно,
щом очите ми очите ти целуват
и нозете ми нозете твои срещат
сякаш друг живот и път
не съществуват...

2008 г.

"Боль всегда с тобой" /28.05./ (триптих)

на баба

1.
“Где я стою, тебя там нет”

Викат ме птичите песни,
кръв от ушите ми пият.
Някъде – много в небето -
аз към тебе се взирам.

Бялата роба облекла,
Ти се усмихваш, нали…
Може ли да те погледна?
А ще ме гледаш ли ти?

Нощният полет е дълъг.
Плътен като’ първи сняг.
Търся добрата ти дума…
Ще споделиш ли с мен топлия смях,

както го правеше? Всякога…
С ведрите сини очи.
Като във моноспектакъл
сцената с дъно е. Ти…

Помниш ли моите пакости?
Малко голяма съм днес…
В сърцето ледът ми не капва,
но помня и твоята “мен”

колко наивно озъбваше
кривите зъбки. Прости…
Заложих капана за сънища.
Чакам да слезеш. Дали?!

Искам да бъда глупачка,
която вярва в това,
че твоята роба от ласки
ще седне край мойта глава,

а сетне, по-мека, ръката ти
ще ме погали, помилва…
Защо ли когато порастваме
мечтите ни някак изстиват?!

Искам да видиш, че чакам
години след наш’та раздяла.
И птиците вси да прегракнат
за мен ти не си закъсняла.

...в името наше те виждам...


2.
“Открой глаза”

Отблясъкът от локви е корав.
Споменът за теб не ми достига.
Виждам малко Ти във мойто Аз -
блага, кротка, търпелива.

Напев ли си от огнена река…
Шокираните капки в мен попиват.
Колко искам да си у дома
и да ти попея до заспиване

с радиото в нощите. Безсънни.
Още са очите ми на болки.
Винаги съм с теб. На пъзела.
Броят части, ти кажи ми, колко е…

Липсва ми по някоя. Сълза.
Имаш ли мечти? Недей да бягаш!
В облаците чака ми кръвта,
а имам нужда с нея да си лягам,

за да спомням парк, лъчи и обич,
питчиците от Четвърти блок…
Толкова небрежен е животът,
колкото внезапно блъска в СТОП!


3.
“Это мне не снится”

Липсите убиват, както вятър
брули плодове, бере листа.
Но е празна моята ливада
и от лято дълго прежълтя.

Повече от Есен. Сок от Сладки
като блян крайустните топи.
Корените ми са ми крилата.
Цялата земя е моят мир.

Ако искаш, назови ме “Круша”
и кажи, че дръжката ми крива е.
Само със очи ще те изслушам…
и ще падна близо до Масивите!

2008 г.