И ти си прав

Не плача от любов, а от обида.
Каквото ми остана е това.
Отивам си.
Отивам си.
Отивам…
по дяволите. В мрака на света
ще си направя скътана хралупа,
ще бъде номер „билиард и нещо”
(защото в този хаос от триъгълници
всеки ъгъл за човечец-вещ е).
Не търся пътя - той ми се е ширнал
пред краката с рани „да остана”,
навярно някак ще ги излекувам
след ден,
година,
век или…
все тая.
Не плача от любов, а от обида.
Обичането друго не остави.
Но страшно прав си за „довиждане-то”…
в отсрещни ъгли ще лежим забравени.

Повече не съм калинка

Свадлива съм до края на света,
защото ме направи на нещастна
и ме удряше със лявата ръка,
докато ме галеше със дясната.
Свадлива съм, че нямам „у дома”,
защото все така ми го отнема
онзи първоизточник в кръвта,
проникваща до всяка твоя вена.
Значи нямам смисъл. И това
„да чакам” сатанински се проточи.
Бъди щастлив! Но аз ще си вървя…
(остана ми една-едничка точка).

Псевдалина

Днес май че пораснах -
отново изгубих
дъжда от очите
на детските ручеи
и за да наваксам
насякох на груби
и наистина страшно
отблъскващи кубчета
всичко. което
довчера обичах
избуя във жестокост
и броня навлече.
Днес май че пораснах,
почувствах се куче
и после олекнах…

до псевдочовече.

Докосни ме като дъжд

Разбуди ме от цветето на Палечка
и от черупка измагьоса ми постеля,
косите ми разпусна със задача
капчици в капчука да намеря,
които са роса и са очистени
от всякакво предишно съществуване.
Майчице Живот, не съм измислена,
аз от твоето сърце съм изрисувана!
И каквото да ме срещне след вратата
краката ми земята ще целуват.
Не ме е срам, че имам пръст в кръвта си
и че, може би, във повечко тъгувам,
защото твойте сълзи съм познала
откак любовно, майчински въздъхна
и всичко, след което оцелявам,
е крачка път към следващите сутрини.

Сърцата са бездетни

"Но никога деца не ражда
Голямата любов"
Петър Алипиев

Краката си издрах, за да те стигна
в къпинака на Голямата любов.
Изпих кръвта си като тъмно вино,
в очите си дори потърсих Бог.
Из-яд-ох си сърцето. Стана тихо...
А после чух гласа на някой Друг:
Защо дъжди от всичките ти стихове?
Погледнах малкото човече в моя скут
и тихо му запях, и запрегръщах
своята, Голямата любов...
но каквото и да сторя, тя ще тръгне,
с друга да направи своя дом.

/а именно/ Защо ти позволих да ме докосваш

Дяволски самотни са ми тръпките.
Той дълго е далече. Като вятър.
Винаги в сърцето ми се скита.
А Ти ме изненада. И разплака.
С топлата прегръдка на три рози.
/техните бодли са в твойте пръсти/
А именно… защото са самотни,
дяволски самотни са ми тръпките…

***

Дяволски самотни са ми тръпките
и, вярвам, че горча ти по устата,
а те са меки. Нежни са. Поръсени
с дъгите на влюбчивия мечтател…

Март 2008 г.

Слепота /светоусещане/

/Но/Няма под краката ми земя.
Да би се спряла някога под мене,
аз бих застанала на длан,
за да не тъпча гордостта и’ тленна.

/Но/ Няма във очите ми небе.
Аз бих отворила ги като миди,
само то у тях разляло се да бе,
щеше в мене цялото да диша, като книга.

/Но/ Няма до ръцете ми гора.
Да би се тя протегнала по пръстите,
аз бих я напоила със кръвта
на вените си, дето Пролет ги е кръстила.

/Но/ Няма. И не може. Де да бе…
Тялото ми Истина, която
има смисъл, право и сърце,
да виждах можеше Земята ни.

28.02.2008г.

Буреносно

Обесил се в очите ми на вяра,
Ти още премълчаваш и се люшкаш.
Като кораб - към скалите плаващ...
Погледът ти счупи се по мъжки

и не смее във очите да ме види,
за да избегне своята позорност.
Въжето ти прилича ми на милост...
Не ми е нужно! Котвата ти - двойно!

22.02.2008г.

На/д/живяване

Остаряла е ранената ми рокля.
Тя не помни вече босите крака
и стъпчици, които към леглото
тичаха с девича лекота.

Тя не вижда вече белите завивки,
не познава аромата на мечти,
който сгушваше в гърдите си,
помисляйки надежди и звезди.

Не намира вече старата ми рокля
своя топъл и уютен гардероб
от хартийчиците цветни на живота,
скрит във другия /пепеляв/ живот.

И не плаче днес ранената ми рокля
за любовите и младите треви.
Тя забравила е как се гази в мокрото
и пресъхнала е в морните очи.

20.02.2008г.

Бягство

"Да бе обикнала очите ми
преди по теб да се разплачат,
да се протегнат безразлично
ранените от дъжд клепачи,
да се откъснат от ресниците
меките по теб мечтания…
Да бе обикнала очите ми
преди да видят как нетрайна си.

Да бе ми устните попила
с меките уста си-рози.
Да бе преглътнала обидите
преди изричането им, от гордост.
Да бе докоснала ми пръстите,
дланите да бе прегърнала…
Да бе ми устните попила,
аз можеше да се не стъмня.

Да бе облякла тишината ми
с онзи слънчев, звънък смях.
Да бе люляла рутината
в косите си от летен плаж.
Да бе изпяла всяко чудо
без превземки и своене…
Да бе облякла тишината ми,
би гола стоплила се в мене.

Да бе поискала картините
на лудите, кипящи чувства.
Да бе помислила за виното
у мене, щом полегна в скута ти.
Да бе завила ме с ръцете си,
светът ми би ти завъртяла...
Да бе поискала картините,
огледала ти би се цялата.

Да бе обикнала очите ми.
Да бе ми устните попила.
Да бе облякла тишината ми.
Да бе поискала картините.

…не би си грешките простила…
Както днес в безгрешието скриваш се!"

01.03.2008г.

Помисляй ме /поискай ме!/

Помисляй ме. С очите ме помисляй,
за да ме видиш в счупения ден.
Прелетя към тебе ранна птица.
Усмихваш се. С дъгите на момче.

И е небето като на погача,
зачервила се от греещата пещ.
С очите ме помисляй. Да не /плачат/
допуснеш залезът да спре.

Кое?! Съм аз в дълбоките зеници...
Морето от негазена трева.
Безкрайната поляна от вълните.
Или пясъчната топла синева.

А не е важно да ти бъда всичко.
Надявам се, че ти ще разбереш…
Помисляй ме! С очите ме помисляй
преди да охладнеем. Като свещ.

26.02.2008г.

Ревност

Тя е хищна, но тиха… ще кажеш – дълбока,
а ми се струва повърхностна.
Прилича на Обич и много на Болка
и я прихванах по въздуха.

Дали, че си вятър, това ми се случи…
Или пък стана случайно?!
/не зная/ Но, вярвай, напомня на Мъка
и пари със сила на Тайна.

2008 г.

БезСън

Отивай си. Безжално си отивай.
Като сърп се е озъбила луната.
А под нея стръкчето на мислите.
Се топи в дланта на тишината.

И две щурчета с трепетлики скърцат.
Несмазани звънчета над врата.
Мишката при малките се сгушва.
Да ги пази с сива топлинка.

Може би… отдавна е изтекло.
Времето на старите звезди.
И затова над твоята пътека.
Дузина от комети пламени

небето. И усмивката ми мига.
Ту я виждаш, ту се крие. В мен…
Отивай си. Безжално си отивай.
Моята пътека нож завива…
и сърдечната ни връв разкъсва.
Ден.

2008 г.

Към човека

Ще обърна лъжите ти в истина.
Те са леки! /както и ти/
Не ме гледай в очите със изстрели.
Нямам страх от подводни скали.
А и твоите много напомнят
на пясък, слепил се от жал.
Ще те духна и ти като облак
си далеч отсега отлетял.
Не посягай със щипките рачешки.
Затъпяват се в мойта душа.
Ти си ледена топка. От навици.
Си замръзнал. Аз ще те стопя.
За да капнеш в очите на времето
и да видиш, че си само миг…
Ще превърна лъжите ти в истина.
Те са леки... /какъвто си ти!/

2008 г.

Разпяваш ме /под тебе да мъркам/

Теб съм стиснала в шепи.
/ти по кожата париш/
С студа на снежинки по детски уста.

Имаш вкус на обичане.
Приличаш на странник,
а следите от стъпките ти
са в мойта сълза.

Която трепери…
При звън на камбана
/сърцето ми/. Днеска
отново разби

и се разлюля
да се оправдава…

Недей се познава!
/отново си Ти/

Както винаги.
Стига...
стените ми удар.
Не обичам/е/ църкви,
а палиме свещи…
/и за теб си помислих/
когато се молех.
Да бъдеш свободен.
Да бъдеш насрещен.

...на всяка ми крачка.
Обичам да падам
само в ръцете ти.
Ангели снежни
с детска наивност
щастлива да правя
и да съм усмихната
право в сърцето ти.

Преливаш от шепи
с морска дълбокост.
Танцуваш във вените,
в косите ми...
Звън!

И ето те там.
Проблясък /най-ярък/
преди да потъна
в раз/редения сън.

2008 г.