четвъртък, 10 юни 2010 г.

И ти си прав

Не плача от любов, а от обида.
Каквото ми остана е това.
Отивам си.
Отивам си.
Отивам…
по дяволите. В мрака на света
ще си направя скътана хралупа,
ще бъде номер „билиард и нещо”

(защото в този хаос от триъгълници
всеки ъгъл за човечец-вещ е).
Не търся пътя - той ми се е ширнал
пред краката с рани „да остана”,
навярно някак ще ги излекувам
след ден,
година,
век или…
все тая.
Не плача от любов, а от обида.
Обичането друго не остави.
Но страшно прав си за „довиждане-то”…

в отсрещни ъгли ще лежим забравени.

вторник, 8 юни 2010 г.

Повече не съм калинка

Свадлива съм до края на света,
защото ме направи на нещастна
и ме удряше със лявата ръка,
докато ме галеше със дясната.
Свадлива съм, че нямам „у дома”,
защото все така ми го отнема
онзи първоизточник в кръвта,
проникваща до всяка твоя вена.
Значи няма
м смисъл. И това
„да чакам” сатанински се проточи.
Бъди щастлив! Но аз ще си вървя…

(остана ми една-едничка точка).

Псевдалина

Днес май че пораснах -
отново изгубих
дъжда от очите
на детските ручеи
и за да наваксам
насякох на груби
и наистина страшно
отблъскващи кубчета
всичко. което
довчера обичах
избуя във жестокост
и броня навлече.
Днес май че пораснах,
почувствах се куче
и после олекнах…

до псевдочовече.