събота, 29 октомври 2011 г.

Приятел в нужда те оставя

Претръпнах.
Днес не искам да те знам.
Избоде ми очите и ги хвърли.
Разби с пестник добрата ми уста,
принуди я да гОли зъби
за кръв. Превърна ме във куче -
озлоби душата на приятел,
вярността не просто не заслужи,
а плю на нея като на предателство.
Вече не говоря. Но ръмжа.
Бягам след опашката до лудост
после със замаяна глава
вървя като пияна и безумна.
Нощем жално вия към Луната,
а тя (от срам) обръща някой облак
и сигнализира в общината
да ме евтанизират скоро
(скоро!)...

"Всяко вдишване е квадратче към теб"

Животът ми е сфера от квадрати -
неизброими и миниатюрни;
ала настойчиво повратни
(като вавилонски кули):
ту продават ми надежда,
ту сред пръстите я стапят
(с очи те търся, а ги свеждам,
щом сълзите ми покапят
да изплакнат от горчилката,
да излеят тежината) -
пъзел от безбройни пиксели.
Събера ли ги, ще те дочакам...

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Наследство

мама: ...мина като миг.
тати: Мигни два пъти.
(=

И този път избяга хубавото време -
един щастливо дяволит немирник -
защо не съумяваме да създадеме
лампа или чайник, касичка ли, скрин ли,
дето да се скрие като някой Джин
и да си го викаме, щом като дотрябва
(ала не до три пъти, а цял живот един
стане ли смрачено - да се появява).
Татко го предложи, затова опитвам -
мигам на парцали и на нови дрешки,
Миглена ще ме кръстят, че Нели не отива,
но въпреки това допускам, явно, грешка -
грижите се трупат, гърбовете се превиват,
ръцете стават груби, очите ни угасват...
пътеводната надежда взе да се изтрива,
(да ти завиждам, Аладин, е грозно и опасно).
Но ръцете си да вдигам още ми е рано,
ще помигам като крушка и после ще просветна
на своите деца от сърце да завещая
татковата сила и вяра, и надежда...

петък, 14 октомври 2011 г.

Тълкуването на "натокана"

"И близостта е пренаселена със чисто безразличие."
Камелия Ангелова


Добре че ей това не ни се случи!
Близо бяхме, май на малка крачка.
А виж сега - дали благополучно,
дали с бъдещи последствия - удачно
успяхме за ръце да се измъкнем
и не ми се връща в тая мъчна точка...
Ако пак им се разлаят кучетата,
ще ги наритам в мутрите със токчетата
и после няма и да ги почистя!
Пък кристално ясно нека им мирише
на спукана работа, на сметкоразчистване:
сами го поискаха (трябва да впишем).
Условието ли? - да си съгласен,
иначе... отиде му смисълът.
И няма плахо първолаче
да изпращаме на входа (или изхода),
за да се учи на писмо и на живот.
Надявам се и страшно се страхувам,
но всичко с дози ударна любов...


П.П. Отивам токчета да си купувам (:

Разменям си просторите за теб


Опразнено небе. До смърт ми липсваш.
Да спя сама е страшно за сърцето.
Нуждая се да ти напиша стихове,
но те разливат жлъчка по небцето.
Но те нарязват и накъсват думите,
стриват ги в хаванче, раждат хлипове...
Нареждат ги във въздуха забулено
с надеждата, че ще ги вдишаш.
Никога
не искам да съм образ на небе,
в което място има, няма Теб.

За празнотата и студа в нощи като тази


Блоковете стъмниха прозорци,
полунощ удари и замина,
оставяйки в душата ми пробойна,
през която изгревът да мине.
Толкова голяма.
Толко тъмна -
като рог.
Като гробна яма.
Няма със какво да я запълня.
Със Кого да я запълня няма.
А залепват си прозорците
блоковете всяка нощ с катрана.
Какви ти изгреви бе, Боже?!
Само кръв.
От смъртоносна рана.