вторник, 27 декември 2011 г.

Бяла смърт

Тоя сняг не ще го преживея.
Не ми се иска нова пролет,
в която птици да запеят
и да изпълнят белите простори.
Не ми се ще да гина в жарко лято
и само на миражи да попадам,
ни да се натъквам на змията,
която се пече на моя камък.
Не я желая огнената есен,
която се удавя в голота,
докато (из)ражда плодовете
от хорските обрулени сърца...
Тоя сняг не ще го преживея,
но ще го живея до последно -
в побелялото очите ще зарея
и ще въздъхна тихо и блажено...

Ампутация

Когато на мъгла косите ми миришат,
нос недей показно да бърчиш,
щом станала съм облачна и сива,
значи, че лъчите ми са свършили.
Иди да ги откриваш в тишината,
с която изцерявах многословни речи,
преброй чертичките в стената,
бележещи компромисни растежи...
Прегледай първо няколко албума -
онези, дето с триста зорни зора
успях да събера - и, вярвам, ще се зърнеш
отсъстващ. Чак кънтящо, като липса на опора.
И после пак ме вдишай - хладна и мъглива
и уморена някак, но странно свежа.
Пък аз старателно добре ще те завия
преди агонията да прережа...

петък, 2 декември 2011 г.

Поливай с обич черни дупки и те ще станат на простори

Недей да ме превръщаш във човек,
ужасно ми харесва да си стоя калинка -
като огладено заоблено сърце
с точки-семенца за сеене в градинки,
които се намират у зеещи души,
изстинали от страшно, зверски сиво ежедневие
(защо ти е, по дяволите, крилцата да градиш
в ръце, които стискат юмруци от презрение
към днешния живот?!), я по-добре прави
дупки с меки пръсти и в тях сади космични
поглъщащи тревоги, прекрасни черноти,
за да поникнат здрави, животворни венчелистчета,
които да ухаят на надежда и Простор...
дръзко да развяват алени си рокли
и да танцуват кръшно, с решимост на боксьор
да нокаутират с хубост гняв, псувни, дълбоки
омрази като ров.
Защо съм ти човешка?
Косата ми да галиш? В очите да се губиш?
По-добре реши, че истински човечна
ме искаш до сърцето ти сутрин да се будя...
огладена, заоблена, сърцевидна и гореща.

неделя, 13 ноември 2011 г.

Когато (не) спя до теб

Понякога нощем (когато не спя)
лежа и те слушам как дишаш дълбоко
и иде ми (честно!) да се наведа
и да ти зашепна капризи в ухото:
как те обичам и как нямам мярка,
колко надежди си кътам за нас,
защо си ужасен, как си прекрасен
и че от глупави ядове си губя гласа...
Но той не ми трябва. Ти ме разбираш
без думи, без звуци, само с очи
четеш ми безумната радост, безгрижието,
тъгата безкрайна... обида дори.
И така. Често нощем този порив потискам,
макар че да пусна края ще взема
и както сънуваш, ще ти се прииска
да се събудиш и да ме погледаш...

петък, 11 ноември 2011 г.

Слънцето е близо

Днес времето е няма кинолента.
Почти е черно-бяло,
изпълнено със сивост, на моменти
напомня ми клавиши на пиано,
дето чакат някой да погали
костените им гърбинки,
та да се разлеят. Като плач,
от който оживяват даже снимките.
Такова ми е днес. Като прогноза
могат да се разчетат очите ми:
ще вали и ще е сиво много,
а после... Той ще дойде със лъчите си.

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Липса като ек на близост

на баба и дядо

Аз вече само с вас ще си говоря.
Отровиха ме с живите си думи,
напълниха сърцето ми с прокоби,
забулиха му пулса, с голи зъби
прекъснаха артерията главна
на всякоя симпатия към хора -
днес толкова съм жалка, че съм гладна
за мъст - дано останат си затворени,
че свободата - не! - не заслужават
такива - и са малки, чак са дребни,
и са горди от това. О, Боже, славно
се носят по житейските пътеки.
А вие Там лежите мълчаливо,
пък в мене се разлистват ваште речи:
добри, достойни за поливане...
Дано ми върнат някога сърдечието!


Как искам само с вас да си говоря...

събота, 29 октомври 2011 г.

Приятел в нужда те оставя

Претръпнах.
Днес не искам да те знам.
Избоде ми очите и ги хвърли.
Разби с пестник добрата ми уста,
принуди я да гОли зъби
за кръв. Превърна ме във куче -
озлоби душата на приятел,
вярността не просто не заслужи,
а плю на нея като на предателство.
Вече не говоря. Но ръмжа.
Бягам след опашката до лудост
после със замаяна глава
вървя като пияна и безумна.
Нощем жално вия към Луната,
а тя (от срам) обръща някой облак
и сигнализира в общината
да ме евтанизират скоро
(скоро!)...

"Всяко вдишване е квадратче към теб"

Животът ми е сфера от квадрати -
неизброими и миниатюрни;
ала настойчиво повратни
(като вавилонски кули):
ту продават ми надежда,
ту сред пръстите я стапят
(с очи те търся, а ги свеждам,
щом сълзите ми покапят
да изплакнат от горчилката,
да излеят тежината) -
пъзел от безбройни пиксели.
Събера ли ги, ще те дочакам...

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Наследство

мама: ...мина като миг.
тати: Мигни два пъти.
(=

И този път избяга хубавото време -
един щастливо дяволит немирник -
защо не съумяваме да създадеме
лампа или чайник, касичка ли, скрин ли,
дето да се скрие като някой Джин
и да си го викаме, щом като дотрябва
(ала не до три пъти, а цял живот един
стане ли смрачено - да се появява).
Татко го предложи, затова опитвам -
мигам на парцали и на нови дрешки,
Миглена ще ме кръстят, че Нели не отива,
но въпреки това допускам, явно, грешка -
грижите се трупат, гърбовете се превиват,
ръцете стават груби, очите ни угасват...
пътеводната надежда взе да се изтрива,
(да ти завиждам, Аладин, е грозно и опасно).
Но ръцете си да вдигам още ми е рано,
ще помигам като крушка и после ще просветна
на своите деца от сърце да завещая
татковата сила и вяра, и надежда...

петък, 14 октомври 2011 г.

Тълкуването на "натокана"

"И близостта е пренаселена със чисто безразличие."
Камелия Ангелова


Добре че ей това не ни се случи!
Близо бяхме, май на малка крачка.
А виж сега - дали благополучно,
дали с бъдещи последствия - удачно
успяхме за ръце да се измъкнем
и не ми се връща в тая мъчна точка...
Ако пак им се разлаят кучетата,
ще ги наритам в мутрите със токчетата
и после няма и да ги почистя!
Пък кристално ясно нека им мирише
на спукана работа, на сметкоразчистване:
сами го поискаха (трябва да впишем).
Условието ли? - да си съгласен,
иначе... отиде му смисълът.
И няма плахо първолаче
да изпращаме на входа (или изхода),
за да се учи на писмо и на живот.
Надявам се и страшно се страхувам,
но всичко с дози ударна любов...


П.П. Отивам токчета да си купувам (:

Разменям си просторите за теб


Опразнено небе. До смърт ми липсваш.
Да спя сама е страшно за сърцето.
Нуждая се да ти напиша стихове,
но те разливат жлъчка по небцето.
Но те нарязват и накъсват думите,
стриват ги в хаванче, раждат хлипове...
Нареждат ги във въздуха забулено
с надеждата, че ще ги вдишаш.
Никога
не искам да съм образ на небе,
в което място има, няма Теб.

За празнотата и студа в нощи като тази


Блоковете стъмниха прозорци,
полунощ удари и замина,
оставяйки в душата ми пробойна,
през която изгревът да мине.
Толкова голяма.
Толко тъмна -
като рог.
Като гробна яма.
Няма със какво да я запълня.
Със Кого да я запълня няма.
А залепват си прозорците
блоковете всяка нощ с катрана.
Какви ти изгреви бе, Боже?!
Само кръв.
От смъртоносна рана.

сряда, 7 септември 2011 г.

Душата си в метал ще скрия

Защо не ме превърнеш във ключе
и на сигурно да ме прибираш в джоба?
Аз много искам да ме отвлечеш,
където няма ни следа от хора
и да ми говориш сто неща,
от които да изпитвам гъдел.
Хайде, нарисувай ми овца!
Омръзнаха ми йорки, мопс и пудели...
Искам да пътуваш надалеч
само щом ме стискаш за ръката
(иначе проклетото сърце
кръвта преглъща твърдо, като злато,
а съм цяла само от сълзи -
тъжни, дето много те раняват).
Защо така Чистачът на комини
никога край мене не минава,
та да го докосна за късмет...
падащи звезди ловя в косите,
но и това не действа. Искам с теб!


пък нека съм ключе във джоба скрито...

петък, 12 август 2011 г.

***

Не е честно у поети
да се струпва празнота,
но такова е сърцето им -
струни арфени с лица,
които виждат, преживяват
и предлагат своя лек,
а каквото им остане
преглъщат го като Човек...

неделя, 1 май 2011 г.

Иначе съм друга

Понякога съм скучна и съм зла,
гледам си на чай, броя прашинки,
бърша пръсти в бялата зора
и мислите си запечатвам в снимки
(наместо да ги хвърля). От опашки
котешки сглобявам си пътека -
зад ъгъла ще свърнат и безстрашно
ще бързам към завоя. От портрета
на ален мак в душата прокървявам
и после дълго зайчета рисувам,
които по вълните бягат
да се спасят от хищните акули.
Понякога на босо стъпвам тежко,
заоблени клавиши правя плочките,
прескачам всяка втора грешка
и опитно си замаскирвам точките.

Понякога дори лепя крилцата си...

Червена книга, стр.***

Среднощните сълзи са благодат
за тези, дето спят във друга стая,
за тези, дето в малкия им свят
не дават даже копче да оставиш,
не искат нито мисъл да родиш,
нито зрънце обич да посееш.
Среднощните сълзи са мит,
застрашен от всяка нужда за споделяне.

неделя, 24 април 2011 г.

Страхувам се от теб

Признавам си: страхувам се от теб.
Страхувам се от твойто безразличие!
Изолда героически у мен
не иска да умира от обичане.
Тя иска да живее! с любовта,
със вражеския пол, със своя Тристан;
да му роди две слънчеви деца,
които буквата му криво да изписват
и да бъдат горди от това.
Страхувам се, че няма да успея
навика да променя


и после
(ще сме сенки)
"о, Ромео..."

петък, 25 март 2011 г.

Еволюция

Ако те въздъхна, знам, че ще изстина.
Иначе - остава да се пръсна.
Толкова преглъщах да те имам,
толкова се впивах в пръстите ти,
че останаха без усет и без чувство...
дали съм топла или пък съм скреж

(вече) все едно е.
Някак случваш
винаги на лошото у мен.

И (вече)
аз самата не откривам
нито капка своя доброта.


Пеперудите еволюират
в червеи, разяждащи сърца.

сряда, 23 февруари 2011 г.

По страните ми тъга се стича

В усмивката на тъжното момиче

скрих всякоя молба да ме прегърнеш.

Не мога да си мисля, че съм истинска,

щом истинската обич днес е другаде,

за другиго. Лимоните в очите ми

щипят и ужасно ми се плаче,

но капките са просто капки – истински

сълзи, които блясват в теб така, че

да ги усетиш, вече просто нямам.

От вчера ти не виждаш и не чуваш

нищичко от мен, не отговаряш –

от вчера вляво в теб не съществувам.

И днес съм просто Тъжното момиче

с усмивка като дъжд, като тълпа –

много казва, всекиго поглъща

и никой не си спомня за това.