сряда, 24 юни 2009 г.

Днес покълвам и отглеждам слънчогледи

Ако знаеха, че в тебе има много,
щяха да те вземат преди мене

/но мога ли да те натъпча в джоба си
или да те прибера във времето/
,
но мога ли да те държа в ръката си
и да те вдълбая във сърцето?!
Аз не вярвам, че си само толкова,
колкото побира се в предметите,
колкото излива се във тялото
или вдъхновява у душата,
ако знаеха, че в теб е райски много,
те щяха да повярват, че си вятър

/ала аз не вярвам във това.
Ти си повече от въдух по посока,
по-дълбок от име на вода,
от всякии криле си по-високо/
.
Ако знаеха... аз щях да бъда пръст,
нарочена на голи, слаби вери,
ала днес не знаят те, че аз
покълвам и отглеждам слънчогледи.

На щастие!

От мислите на тръгващите влакове
ти изплетох кърпичка за сбогом

/защото ти не трябва да забравяш,
че влюбвахме се с теб ужасно много
в слънцето, в Луната и в дъжда,
в песните на късни, нощни птици,
как сме се изгубвали в листа,
пламнали от есента на мислите/

защото ти не бива да не помниш,
че те боля аз винаги отляво
и нямаш даже милиграм способност
да губиш онова, което давах,
защото ще е приказно ужасно
някъде на въгленче да станат
нашите ритмично слети части,
ти трябва да си тръгваш вече. Рано е.
Влаковете бълват свойта мрежа
на клъбца от страх и от очакване,
а пък аз с иглите за последно
ти оставям себе си.
На щастие!

И даже щом превръщам се в предметна

Обичам те от няколко лета,
с листенцата на цвете те обичам,
обичам те, защото съм това,
което се усещам да закичваш
в душата ми
/а то било е там/,
в сърцето и в ръцете ми
/крилете/...
Обичам те - тогава и сега,
и даже щом превръщам се в предметна.
От огън ли са тихите треви,
които път у мене си пробиват
и чакат много да ги завали
моята сълза и твойта сила
да направи от водата бисер,
който преброяваш и нанизваш
в онзи животворен извор
на любовта ни пролетна до мисъл.
Обичам те от няколко лета
и всичко има само този смисъл.

вторник, 23 юни 2009 г.

Силните мъже

Силните мъже са вече мит -
изчезнаха
/умряха със баща ми/.
Взеха рамене, душа и кръв
и няма вече кой да взема раните.

Няма вече кой да пие болката
и да отрязва дънера на писъка,
силните мъже не са отсрочени,
те са просто на сърцето пристъпи.

Станаха на кратък тътен - звук,
който с всяка стотна съкращава
тихия живот на мойта скръб,
дъсчиците на пристана. От сламата

няма кой да вдигне вече връх,
да не пада във пръстта небето...

силните мъже си бяха кът,
а след баща ми станаха... на пепел.

неделя, 7 юни 2009 г.

Намислено

В чашата ми сутрешно кафе
е скрито, явно, нещо много ведро,
със силата на онова море,
което у сестра ми дебне,
с вкус на пролет, с мириса на теб,
с полъха на нива слънчогледи -
много капки свят във чашка нес,
които ме отварят, да прогледна...
как навън по дневните дървета
се обичат птици лекокрили,
а под утринното слънце по небето
плават платноходи със хвърчило,
колко много силни цветове
се прегръщат, после се обичат,
как, кажи ми, да не ми се ще
в чашата ми с тебе да надничаме...

сряда, 3 юни 2009 г.

В теб издишвам цялата си вяра

...и ти ли, Бруте,
стъпи на сърцето ми
с ток като една година обич
тежък и не виждащ
нищо,
което да ти избоде очите може.
...и ти ли, Бруте,
всичките си сили
вля в камата – с думи изкована,
не бих я счупила

/дори да можех/,
каквото съм заслужила – да става!
...и ти ли, Бруте,

/ти ли, ти ли, ти ли/
в теб издишвам цялата си вяра
с най-последната си глътка,
би ли
взел я във сърцето си
/коварно/

...и ти ли, Бруте, като мен ще свършиш?
Вярата си в другиго да търсиш?

Приличаш на есен

Защото вън, в ръцете ми, е тихо,
а вътре, във душата, ми е писък,
аз съм като плаха птица,
свикнала да бъде много ниско.
Аз съм като срамежливо цвете -
алено и някак много диво,
затова не мога да намеря
твоя цвят, на който да отивам...

А не е честно, никак не е честно

/когато имаш въздух да не дишаш/...
Имам си листенца от надежда,
които тази есен ще изпише.