неделя, 31 май 2009 г.

И то какви надничащи очи!

Очите ти усещам отдалече
/и то какви надничащи очи!/
Поискат ли, са две горещи свещи
/не искат ли, са същите, гори
право във душата ми/
от поглед,
от пламнали зеници, пълни с жажда,
в които се намирам много топла,
които ме прибират и прераждат,
а сетне се отварят ей така,
колкото докрай да ме погълнат

/сякаш съм трохичка светлинка,
в крачетата на нощни гълъби/
.
Мисля си, че мога да заспя,
само ако тихичко ме гледаш
и двете незалязващи слънца
с приспивна песен люлчено ме вземат.

сряда, 27 май 2009 г.

/шоколадови/ Пръчици

В какво да се превръщам днес за теб?
То стига само ти да ме прегърнеш
и ставам вече ярък слънчоглед,
питата си накъм теб обърнал,
то стига само, за да съм пчела,
жужаща като радост във сърцата
на полските, въздишащи цветя,
то стига, за да стана днес на ято,
разтворило стотиците криле,
по вятъра и литнало свободно
в гърдите на засветило небе
от едните чистотички на простора.
В какво да се превърна или... не,
истината трябва да попитам:
какво ще измагьосаш днес от мен,
у мен и с мен, Вълшебнико обичан?

Какво да ти напиша за обичане

Какво да ти напиша за обичане-
то... не е „любов” да се изпише,
не е нито „мъж” да се преструва,
нито пък е „въздух” за издишане.
Не е сън... но не е и реалност

/прилича на кора и на средина/
има вкус на тях и е хем сладко,
хем горчи по-остро и от вино.
Какво да ти напиша за обичането,
как се помни или разпознава?
Не, не мога, то е във ръцете ми,
отворени до дъното, отдавна


/защото…
твоите ги стоплиха/
. Това е.

Колко е хубаво времето..

Бира ли пиеш в момента?
/пяна в устата горчи ли,
сякаш че триста морета
в нея са плиснали вино/

Гледаш ли мач? /на терена
тичат ли с всичките сили,
приличат ли малко на мене,
когато сърцето ми спира,
защото го стига умората,
а вратата остава далече/

Колко край тебе са хората?
/аз съм сама/
Ще посрещнеш ли
с тях този залез в червено?

/май се порязах на мислите/
Колко е хубаво времето!
/когато си с мене, наистина/

неделя, 17 май 2009 г.

На пръсти съм и скоро ще летя

От твоята любов ми се танцува -
на пръсти съм и скоро ще летя
към някоя ужасно мекопръста,
подобна на ръцете ти, леха,
където ще играя сред цветята

/тях всичките за мен си ги посял/
и тичайки по мокрото в тревата
към тебе ще се хвърлям и летя.
От твоята любов ми се ухае
и вече замирисах на градина,
усещаш ли как роклята ми цяла
полюшва се от вятърната грива.
Секундичка и всички ще отлитнат

/нанизаните в нишките цветя,
с които ти изплете мойта дреха
да бъда като пролет/
, а дъжда
след само миг над мен ще се изплаче
да ме разхлади и освежи,
за да дойда в твоите обятия
нежна като малките пчели,
които цял живот прашеца
събират и го правят на медец
и сетне твойте устни червят,
за да ги изпия аз. Дъждец
вече ме покапва и се втурвам
светла като момина сълза
в очите и ръцете ти, които
ме попиват и ме карат да летя.

петък, 15 май 2009 г.

Изпращам те /да те посрещна/

Аз често целувам гърба ти,
ти често от мен си отиваш

/и как да докосна със устни
очите, които си взимаш
да спрат да ме гледат и питат
дали те обичам и колко,
как да докосна със устни
твойта поредна посока,
която е винаги същата/

далече, от мене далече...
Аз често потъвам в тила ти
и моля се да ме усетиш,
да се обърнеш, да видиш
очите ми, жадни за твоите,
но често целувам гърба ти
и все те очаквам да дойдеш
преди да си тръгнеш отново
...любов ли е
/или олово?/

Да те виждам

Да пиша за име защо ми е, как
се обича човекът по името,
кога се нарича Любов и кога
се зове само с букви любимият?
Едното ти име... какво от това
и Иван ти да беше, и Явор,
навярно отново бих спряла душа
на твойта душа и навярно
бих казвала „Той”, щом говоря за теб,
бих се чувствала „Твоя” във вените,
бих поискала много да бъдем на „Ти”,
дори щом говорим за времето.
Да искам по име защо ми е, как
то показва, към тебе че точно
аз търся посока и стъпвам сама
с надеждата да не започна

да виждам едното ти име
с устни незрящи, кажи ми.

четвъртък, 14 май 2009 г.

От някого и/ли от никого

Защото ще те няма много дълго
в света ми
/малък като капка/,
аз искам да ти кажа, че от бързане
да си до мен направих всичко... кратко,
колкото един откъснат миг,
едно докосване на устните до твоите
и днес съм тъжна, че не бих
отнела крепкичкото ти спокойствие,

/само за да го начупя
с жадно търсещите си ръце/
,
защото ще те няма много дълго,
аз прибирам своето сърце,
докато отново не поискаш
да го вземеш вътре във гърдите си,
то ще бъде неоткрито
от някого и/ли от никого.

вторник, 12 май 2009 г.

Таванът за едни е под за други

Таванът за едни е под за други
/разбираш ли защо си пожелавам
да легнеш на земята на света си
и да се вслушаш в мене, във тавана ми/

Косите не подстригвам от години,
за да мога да ги вържа за звездите,

/говоря за цветята по килима ти/
да станат на пътечка от обичане,
но с тебе си играем на редуване -
ден и нощ търкаляме кълбата,
щом слънцето залезе за очите ти
при мен изгрява като злато.

Жерави направила хартиени,
ги раздухвам
/както в твойте мигли
бих събрала всичкия си въздух/

да стигнат до ръцете ти красиви,
и хванал в длани като живи птици
малките ми късчета желания
над мене да живееш с чувството,
че няма помежду ни разстояние,

което да не можем да прекрачим.

Защото много сме се влюбили със теб

/Време за надлъгване/

Стигнахме до време за надлъгване.
Кажи ми, че вървя по стъпалата ти
като някой жалък пудел,
като капки дъжд по вятъра,
кажи ми и ще отговоря
как времето със теб не ми е скъпо,
колко ми е стигнала до гушата
твоята способност да отстъпваш
пред твърдия ми поглед /на ината/,
пред вика, стаил ми се зад зъбите.
Кажи ми, да ти кажа, и нататък
да нижем свойто време на надлъгване,
защото много сме се влюбили със теб
и някакси е вече твърде смешно,
че не сме си пускали ръцете
в дни такива като днешните.
И стигнахме до време за надлъгване.
Първият повярвал ще спечели
поглед на убит, а другият –
право да повярва във разделите.

Дъждовните нощи са истин/ск/и

Дъждовните нощи са истински,
защото ги плаче небето.
И не може да бъде измислена
причина и нищо, което
да казва обратното. Няма!
Другите истини стържат,
а дъждовете са някак прохладни,
по-жадни, по-пълни със въздух.
Дъждовните нощи са истински...

/толкова пъти усещам
как като части на пъзел
у мене света ми подреждат/

Толкова пъти съм знаела
и все съм мълчала пред други,
а те са наистина, верни са
повече и от съпруга.

понеделник, 11 май 2009 г.

По ръбатото на края

Как се иска прошка за любов?
Не знаеш ли? И аз не зная...
Ти си бил, си и още колко
ли ще бъдеш моята голяма,
моята нестихваща, удавяща,
кротка и ужасно вълноломна,
моята на ръбчета заставала,
но никога не скачала, огромна...
моята обичана любов.
Как се иска прошка за наричане
някого с присъда доживот
за помнене и даже за обичане...
а как ли се понася?
/замълчи!
Не ми се слуша колко си изстрадал,
не ми се мисли още колко дни
душата ти на мойта ще попада,
не ми се иска... как не ми се иска
да лекуваш страшните изгаряния,
които си нанасяме, а сетне
почти със тебе съжаляваме/

И как да искам прошка за любов,
щом не мога в мен да се покая,
че съм те обрекла на такъв живот,
подскачащ по ръбатото на края.

Разлистване

Аз, може би, от утре ще съм цвете
и няма да говоря със уста,
и наместо да докосвам със ръцете си
ще имам изгревни и залезни листа,
които ти ще галиш само с поглед,
само с връхчета на пръсти и мечти.
Аз може още утре по разсъмване
да бъда цвете с румени страни
и в дланите ти да оставям огън,
в гърдите да ухая на печал,
но едно да ти е сигурно – ще мога
да те усмихвам, а когато си заспал
да се поръся като пудразахар
по небетата на сънищата твои.
Ако утре се събудя като цвете,
за дъжда ти ще очаквам и ще моля.

неделя, 10 май 2009 г.

Завързани в градината сезони

Сърцето ми на макове направи,
ръцете ми превърна в слънчогледи,
нищо, нищичко не ми остави,
с което да си тръгна аз от тебе.
Краката ми са два папура вече,
жадни за водите ти дълбоки,
очите ми – два кестена обелени,
които да те гледат, към високото.
Не го разбирам. Мислите са рози,
само ме набождат и кървя,
пак със този цвят на топло късна
есен в алени листа...
Как да проумея, че на пролет
станах, а в сърцето ми е зима,
защото си решил, че е възможно
сезоните да вържеш във градината си,
и как да ти повярвам, че е истинско,
след като не е и грам нормално
аз да съм годишни времена
/?
и пак да ти се подчинявам/

Затова /Защото съм слаба, а искам.../

В гърдите ми задух е влязъл,
а влагата - пратил в очите,

/понякога плача безгласно,
понякога само опитвам
без да успявам да глътна,
да скрия плача си от други/

защото съм слаба, а искам
понякога силна да бъда..
защото е сухо във гърлото,
а вътре потоп е настъпил
и дави, и бурно обръща
сърцето ми – люлка от мъки,
в очите ми – двете ведра,
побрали до капка последна,

трябва ми още една
и ще удавя вселената.

Листопад

В сърцето ме ритат копита,
ужасно приличат на мисли,
ужасно боли и убива,

защото отново те искам,
а пак съм...
и пак съм сама,
и пак съм в онази раздяла,
която е липса, дърво,
без цвят, без листенца останало.

От едната /и от другата/

Помисли си. Не искам да бързаш
/не искам, защото го зная –
онова, което е всъщност
избрано от тебе, и зная
това, което у мене
крещи срещу него и скача
на бой, от едната ми гордост,
от едната ми женска нагарчаща
и отчаяно искаща влюбеност/

Помисли си. Реши. Не прибързвай
/отвътре тъга ме души,
отвътре на възели лудост
се връзвам и стискам, за да
накарам да млъкне сигнала,
писъка от тишина,
пръснал се в клетките/
, ала
няма да бъде – да спреш,
върви, нали „трябва” ми каза,
ще бъда заета след теб
за двама ни да се наказвам.

събота, 9 май 2009 г.

Дъжд

По челото ме валиш на капки едри
с устни, само с устни ме валиш,
а е толкова дъждовно, че бедрата ми
сякаш плуват, щом до мен вървиш
и ме покапваш с устни като златен
мед, попил пчеличени крилца
и лекото умение за песни
на пролетните утринни слънца.
По челото ме валиш на едри капки.
С устни, само с устни ме валиш,
а мога да се закълна, че всяка
капчица е звънка като стих,
и мога да се закълна, че този дъжд
няма да удави, да убие
никоя пчела, тревичка, къс
сърчице, поискало да види
кой прелива обич над света
в целувчици от медени уста.

Небето не е никак нощно

Небето не е никак нощно.
И пак съм някакси сама,
а в мен се блъскат много хора:
хора с каменни лица,
хора с лепнати усмивки,
хора с близички уши,
даже хора, без да искат,
усмихващи се настрани,
криво и дори замислено

/и мойте мисли са червени
от табелката „Заето”,
във сърцето посадена,
по която твойта липса
във ненощното небе вали
и полива я, полива:
като Алиса порасни! –
казва и’ и тя я слуша
нагоре и нагоре все/

Вече ми дойде догуша!
Аз просто искам от сърце
да се усмихна на деня ти,
да пръсна в крачките дъга,
но небето не е никак нощно
и съм с хората... сама.

петък, 8 май 2009 г.

С много обич и с мъничко ревност

Ти отдавна не сънуваш с мен.
И, май откакто те познавам,
безсънието е човек,
който все край мене ляга
и цяла нощ за теб говори
и ме кара да те гледам,
уплашена, че всеки миг
ще изчезнеш до безследно.
Ти отдавна не сънуваш с мен.
А после като майка жалиш,
че страните са ми бледи
и клепачите са слаби,
а очите - зачервени

като чувството в сърцето.
Аз не мога да сънувам с теб,
но познавам ветровете
на спокойното ти дишане,
вкуса на спящите ти устни,
топлината на гърдите ти,
памуковите им прегръдки.
Пак е нощ и съм до теб.
Краката ми притопляш с длани
и само след един момент
погледът ми ще остане
прикован в лицето ти до изгрев,
а пулсът ми ще заотмерва
сънищата ти красиви
с много обич и със малко ревност.

Шепа щастие

От времето съм хванала любов
/а теб те няма в мястото до мене,
няма те, и като го говоря
всичкото това не се променя -
тихичкият факт, че теб те няма,
а усещам топло зад гърба си/

и в ръцете си усещам
чисти като обич пръсти,
и на устните ми има
допир, може би, от вятър
и в очите ми – сълзи,
покапали навън с росата.
Въздухът е някак пълен.
С копнеж и с молекули-име,
ВЕкове НЕчуто иЛИ Не-
запомнено от мисли за любими,
а само сещано със кожа,
от сърце улавяно, от думи
правено на сън, среднощно
писано... на молекули
вдишано и не излязло
от тялото, от всички възелчета,
у които тясно-тясно
любовта е подредила пъзел.
И времето е вече ясно
като шепа щастие, в която
е реалната опасност
да литна просто от земята.

Завий ме

Спускай небето над мене.
/днес е хубаво като момиче,
поело в сърцето си слънце,
в косите си обич закичило,
понесло в ръцете си пролет,
посегнало плод да откъсне.../

Спускай небето над мене...
с ябълки да го опъстрим,
да го поруменеем
с устни, целували ягоди,
да нарисуваме времето
в облаци пухкавобели,
да начертаем дъгички
в очите на хората, много.
Спускай над мене небето!
Да сложим лятото голо
с теб на телата ни, с пръсти
пясъчно топли, горещи,
да закопчаем мига,
в който небето се сеща...

да бъде завивка на влюбени.

Таралежче

За всяко нещо - топлийка,
до нея - за другото нещо.
От толкова много карфички
е заприличало на таралежче
сърцето ми. Дупчица малка
до дупчица друга, до трета...
В длани ако го хванеш,
ще те убоцка секретът
на всяка емоция. Леко
прокарвай ти пръсти по него
и то ще разцъфне в ръцете ти
като цвят слънчогледен.

Вне зоны доступа

Отвикнах да ти казвам всеки път
точно колко твърда сам ме правиш.
Плува във очите ми дъжда
и, ако искаш вярвай, там се дави...
Както ти удавяш се у мен,
както все по-мъничко се вижда
синята ти длан
/скулптура лед/
с линийки от сетната обида.
Зная как броиш ги от години -
всеки пък, когато замълчавам,
ти поглеждаш право във очите ми
и виждаш, че резки си им направил.
Тогава вземаш поглед от стъкло
и в дланите си дълго издълбаваш
нова точка, в линия на фронт,
точно там, където е попаднал
сам снаряд от твоите уста,
от твоите усмивчици язвителни...

Колко надалече сме сега
от прежното си влюбено обичане.


Колко сме изстинали. Дали
ще видиме топлийчица надежда
да каца във гърдите, допреди
горяли от любов. Насреща
ми ли ще стоиш
/или до мене/,
ще бягаш ли
/насам или нататък/?
Казват, че лекува всичко времето,
но аз и него съм ти дала
/без остатък/.