Небето не е никак нощно.
И пак съм някакси сама,
а в мен се блъскат много хора:
хора с каменни лица,
хора с лепнати усмивки,
хора с близички уши,
даже хора, без да искат,
усмихващи се настрани,
криво и дори замислено
/и мойте мисли са червени
от табелката „Заето”,
във сърцето посадена,
по която твойта липса
във ненощното небе вали
и полива я, полива:
като Алиса порасни! –
казва и’ и тя я слуша
нагоре и нагоре все/
Вече ми дойде догуша!
Аз просто искам от сърце
да се усмихна на деня ти,
да пръсна в крачките дъга,
но небето не е никак нощно
и съм с хората... сама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар