Дом от времена

на Сестра ми

Така и не порасна, моя Обич.
А в очите ти напръскано е с кал.
Защо ли ти е трудно да говориш,
щом като духът ти е разбрал:
тишината прави в тебе страшна буря –
премълчаваш, стискаш и душиш
и след само някакви секунди
всичко в теб от дън душа крещи,
че ти не си сама...
Да ми повярваш
не поиска или не успя,
но животът е живот и щом пораснеш,
животът ти е дом от времена –
за родители, любими и сестри,
за късчета серце и много още.
Така и не порасна, моя Обич,
а ямата у тебе прави нощи,

които те накъсват и разплакват,
а аз в сърцето те зашивам и изчаквам...

Само допускане

Да раздавам не искам сърцето.
Събирах го с сетните сили,
когато пламтящи комети
го сриваха в късчета хиляди
и оставах насляпо във Космоса,
да плача - и плачех, и плаках...
а после инато във джоба си
частица по част го изчак/в/ах
да дойде по котешки тихо,
по кучешки болно и плахо,
сега заразправяли хората,
че с него съм страшно богата
и трябва да давам на другите,
както преди, както някога,
но никой не пита за болката
при сблъсъка с разни галактики,
затова... не раздавам сърцето си,
ако имаш въпроси – задавай!
и може би, само допускаме,
че с тебе ще си отговаряме.
С късче за късче. Залагаме.

Орбита

Сърцето ми е сутрешна погача –
усещам ли очакване у теб?
Когато ме посягаш ми се плаче
от щастие, и щипка слънчоглед
поръсва ми кората – да е крехка,
хрупкава и сладка, и добра.
Такова го усещам в мен сърцето,
отчупи си цялото, така
изстинеш ли го, в теб гнездо ще свие
ронливият ми залез на жена.

Вдълбаване

Светът ти ми е крив и сякаш вечност
затворена съм в шепа от стъкло
като низ от ненавременни вълшебства.
Пепеляшка ли съм,
спя ли (на зърно)?
Може би съм дървена
и тежка(?),
ала никак не желая да съм с плът,
щом като телата ви човешки
през матови витрини са в света
(а толкова те искам
и те искам...).
Защо не се покажеш чист и сам,
обещавам,
че ще гладя всички ризи,
ще се трудя с много мравчен плам.
Обещавам.
И ще бъда даже кротка,
може би понякога
– добра.
Но ти не можеш
да поставиш клопка
на своя свят,
а аз като жена
от плачеща върба
не ще помоля
...та после как ще бъдеш с мен щастлив?
Прощавай, че помислих и...
за Бога,
нали съм от дърво – то ще държи,

дори стъклото (като слънце) да се пръсне
и в кората ми да се вгнезди.

От истинското днес на сантиметърче

Синът ни не порасна по-голям,
остана много близо до сестра си –
в мислите ни, в думите, в това,
което щяхме да превърнем в Наше.
Заспива сред звезди, а те броят
колко пъти миглите му трепват,
колко пъти вика ни в съня
със чистото обичане в гласчето си.
Понякога го чувам... и пропуска
поредното си тупкане сърцето ми,
почти го виждам – повече от чувство
и от истинското днес на сантиметърче,
но все пак не... синът ни не порасна,
остана да се бори за сестра си,
а тя се сгуши в него и проплака
с последните сълзи на любовта ни,
която се стопи – дори в очите,
днес „пораснали големи” се наричаме,

но синът ни ще остане вечно малък,
както и сестра му. А обичахме...

Луната бродира чадърите хорски

Нощта е седнала на коленете си
да бродира по полите им звездича
светлина, а от ръкавите на времето
дъждове в небето и' надничат.
Проблясват капки, стават на мъниста,
превръщат се във лунната и’ длан
и всяко избродирано е мисъл
като цвете свежа и добра;

а отдолу хората сме слепи
гледаме студените звезди
и чакаме да паднат на комета
и да угаснат в двете ни очи.

За един/ия добър човек

Лило: Ако искаш, можеш да си тръгнеш. Но аз ще те помня. Помня всички, които си отидоха.


Ти си ми парченце от сърцето
/сърцето ми парченце е от теб/.
Пада гръм,
пропуква се небето
/пропуква гръм,
небето е парче
до парче,
направо е
мозайка,
накриво е
залепена душа/.
Отвътре се превърнах на утайки,
акО попия в теб
ще те руша
парченце по парче
като сърцето,
което беше някакво небе,
а днес е дъжд
в прогнозата за времето
довчера бил
един добър човек.

Не-е/й/-тук

Не се научи.
Няма да ме чуеш.
И не защото
можеш да търпиш,
и не защото
вечно си разсеян,
нито пък
защото ти се спи.
Не се научи
как съм се научила
да преглъщам болки
като дини,
да редя
съборените кубчета
от твоите нозе
в градината;
да се бия
с гузната ми
съвест,
да приготвям
празното легло,
не си научил
всъщност колко струва
едната самота,
ами ако
утре ме намериш
да ме няма,
утре се окажа
не-е-тук,
какво ще правиш
с празната ни
стая,
тясна
като обръч на капчук?
Не се научи –
нито чу, че казах,
нито го видя у мен, нали? –
просто те обичам
безотказно,
Обичам те...

откакто се родих
в очите ти, в гърдите ти, в живота.