събота, 26 декември 2009 г.

На моята Любов

на Теб

Аз виждам как посягаш със душата си
да посадиш у мене най-доброто -
едно щастливо и обично пламъче
в очите на скиталицата котка.
Отвън съм черна колкото поискам,
даже и отгоре, и отвъд,
но вътре, с теб, ми грее всяка мисъл,
всяка жажда за живот и п/л/ът.
Годините се листят. Много просто...
желание си имам занапред -
една семейна страст, любов и обич
до след децата на децата ми от теб.

Честна поетска

Научих много болки от добро.
Видях да страдат тези, що помагат.

Трепери пак едното ми око
и с другото преглъща до припадък.
Ръцете неспокойно пипат пак,
даже щом уверена се мисля.
Не мога да повярвам във това,
което е животът, и не искам!
Аз може би съм женски Дон Кихот
и, може би, напред ще се обеся
на вятърната мелница, Любов,
но днес съм тук! И днес съм...
поетеса,

което ще рече, че всичко мога -
да съм Човек, Добро, да нося Огън!

неделя, 20 декември 2009 г.

През прага на зимата

Земята простена. Денят се загърна
във облачно време и тръгна изгърбен
към своето утре, отвъд хоризонта.
Въздухът стана тъмен до болка.
Не искам да дишам. У мен топлината
излиза накъсано, става на вятър
и бързо изстива сред луди летежи

/а мен тишината отвътре ме реже/.
Пак стана следзалезно, стана прободно,
на света във правата дори е свободна
волята твърда, която попива
всичките скърби, калява се, силна
и глуха да бъде за думи, сироти
на някакви чужди човешки животни.
Извивам - луната трепери в небето,
познавам по тънкия страх на сърцето ми.
Скоро ще падне. Дали ще се счупи?
Въпроси напразни,
въпроси за утре...

събота, 19 декември 2009 г.

"Не улетай"

„Земля, воздух, люди, вечность
Я, ты и знак бесконечность...”



Прошепва нощта...
Загледана в тебе
играя една
игра без победа:
опитвам да хвана
край или вятър -
успявам,
но само
следа на приятел...
Кога ми избяга,
кога те
преследвах?
Нощта е пияна
и аз като нея...
на пръсти танцувам
по твоите стъпки.
Отново
се спънах,
отново потърсих
някакво право
да дишам дъха ти,
някаква жажда
да имаш плътта ми.
Нощта е пияна.
И аз като нея.
Земята и въздуха –
те са пределът,
където със тебе
се гоним
и боси
между хора и вечност
делиме въпроса
за право,
за място,
за някаква сглобка,

макар че отдавна
захапа ни клопката...
Шепоти, сън, рози и тръни,
часовник, тъга, безкрайност и...
думи.

На една пчелица

(Някоя Мария)


Слънцето отново се протяга
да докосне нощното небе.
От този допир рози разцъфтяват
за твоите разсънени криле.
Навън по всички капки на росата
вятърът прокарва пръст, ръка
и като от хор кристални чаши
се понася глас и... лекота
дъхва във крилцата и сърцето,
дето тупка в твоето телце.
Вече става ново, свежо време,
вече чакат цветни светове
да полепнат в малките ти длани,
жадни за вълшебния прашец,
от който заздравява всяка рана...
жуженето ти пак е песен днес,
а слънцето се къпе в златни багри
и към сън в небето пак пълзи.
Сбери, пчелице, колкото желаеш,
пък и нещичко за утре остави.

четвъртък, 17 декември 2009 г.

Постеля

„Празното легло е студено легло.”
(из "Песен за огън и лед" Джордж Р. Р. Мартин)



Леглото е постеля под небето,
когато е изпълнено със теб,
аз мога да посегна със ръцете си
и да станат хвърчила-криле,
аз мога да налея във очите
звездовИна сладка и добра,
а после с нея тебе да напивам,
пръстите ми могат във перца
да се превърнат – мекички и лични
да накацат твоето лице.
Аз мога да обичам. И обичам.
Аз мога там, под твоето небе
да бъда топлината на дъха ти,
да се обличам в блясък на звезди.
Леглото е легло, но на постеля
от жива обич го изплиташ ти.

Наследствена тишина

„Нямам с кого да си говоря, татко – каза му тя. – Моля се, но боговете не ми отвръщат. – Вдигна ръката му и я целуна.”
(из "Песен за огън и лед" Джордж Р. Р. Мартин)



Нямам със кого да си говоря, татко,
а помръкнах от мълченето на думи,
които винаги са страшно кратки,
но кънтят във тишината на плътта ми.
Душата ми се скърши. Като ваза.
Цветята и’ отдавна се стопиха
в тихото, в пълзящото полазване
на липсата на думи вътре в стиховете.
Грамадни дупки. Скъсани джобОве.
Няма ме изпълва нищетата
и колкото наум да си говоря
не мога смях да чуя от устата ти,
защото старостта те е облякла
и стяга те във сухата прегръдка,
а аз със кой да разговарям, татко?
...щом като сърцето ми замлъква
пред двете ти очи, отново тихи,
пред погледа с умора в преналичие.
Кажи ми, как в живота тишина
вали сред тази глъч на мислите?

неделя, 22 ноември 2009 г.

Капка по капка...

Нарече ме за синя незабравка,
от мене пръсти сам си изкова
да стискат във жестоката си хватка
тихата ти, весела душа.
Превърна ме във залез, запулсирал
с искрата си за някой друг живот,
направи ме червена като вино
и днес съм кръв, пролята от любов.
Извая ме с красивите си думи,
повярвах, че съм фина до сребро,
а после се оказах крехка дързост,
сглобявана от счупено стъкло.
Каквото бях, в каквото ме превърна
и всичко, що ще бъда ме боде,
понеже те подведох и излъгах,
че капка съм, а всъщност съм море...

събирано от сълзи на тъгата.

Слънчев дъжд и тъга

Слънцето се стапя на сълзички,
покапват и прогарят сетивата,
сега не знам дали те чувствам близък,
ти мен ли виждаш или отпечатък
като
ст/р/ъпката, преминала отдавна.
След месец-два и сняг ще завали,
какво ли ще направим с теб тогава
снежни хора, път на три страни?
А може би, а може би ще бъдем
свежи и в душите си с покой?
Не искам да гадая, а осъмвам
с горещата молитва да си мой
и нямам вече сънища - все страшни,
плашещи кошмари, че дори
със тебе да се борим, ще угасне
всяко „нас” и ще се победим:
сразени, безразлични и издъхващи.
Слънцето се стапя, прави дъжд
и нямам нокът време в тази лудост
да съм радост във сърцето ти на мъж.

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

"Направа" е друга дума за очакване

"Всичко хубаво в тебе е дело на моите очи!"

Направих те, какъвто съм те искала,
какъвто си мечтаех да ме срещне,
когато наближавах някой ъгъл
и се оглеждах във очите на насрещните,
когато напосоки да премина
извръщах си внимателно лицето,
тогава те направих и зазидах,
където днес те има/м – във сърцето си.
Направих те – рисувах ти очите,
в които да се виждам много истинска,
а не някаква красива и наивна
ужасяващо променлива измислица.
Аз просто се надявах да прогледна
и да познаят пътя стъпалата ми,
и ето, че най-после ме доведоха
във твоите очи
/аха, в душата ти/.

неделя, 8 ноември 2009 г.

Предапатично

"Споменът е забрава, която няма къде да отиде."

От много дни тъгата на живота
вирее и израства във гърдите ми
понеже теб те няма да ме стоплиш...
и защото сме самотни по-бедите-
ли?
от дъното извира само страх
и ужасът в предусет на апатия
притиска до безумие това,
което се наричаше душата ми.
Аз още те издирвам със ръце,
потръпващи по пустото в леглото.
Къде се дяна, мое сърчице
с пулсирането топло на живота?

събота, 7 ноември 2009 г.

И четката за зъби

Малко ми е тъжно
и много неразбрано...
май че ме прободе във сърцето
и нали съм просто
някаква си рана,
мисля да се пръсна на парчета,
но недей да гледаш
твърде (ще) съм жалка
някакво момиче със капризи,
което четката за зъби
до твоята поставя,
облича ти и дрехите,
и силите.
Как глупаво звучи
поредното откритие,
че и моята любов дори не стига
за нещо по-голямо
от сълзи и усмивки,
защото безутешна съм
и сива,
а ти си просто мъж
пораснал, не пораснал -
на плещите ти има друга тежест...
Защо ли съм ти аз
със своята самотност
и някаква незнайна там надежда?


Да, малко ми е тъжно
и много неразбрано.

понеделник, 2 ноември 2009 г.

.

Тъжна съм. От твоето присъствие -
рее се мъгливо като дим.
Умора се е струпала на устните
и е трудно даже стон да се роди.
Като буря вътре се чувствувам -
клони, пясък и вода -
начупена, накъсана.... вихрушка,
която е намерила стена.

.

Ще чака и ще иска онзи вятър
да разроши нашите коси,
но вече сме големи с теб, Приятелю,
и тиха суша дните ни топи,
а нощите самотни като пясък
от ръцете ни текат... като реки.

.

Вечно няма. Сигурна съм вече,
щом и твойте ласки се стопиха,
аз съм просто временно човече
със спомени за Някого в очите.

*На камък

Виновна съм, че с тебе се напивам
/ти си като розова отрова/.
Нещо между лед със много уиски
покрай чашка вино с ром и обич.
Назаплел си ми езика. На небцето
го залепна с тихия си поглед

/как да изтрезнея. по прищявка?
Безсилна съм пред течния ти огън,
с който ме заливаш и.../

Удавяш.
Всичките ми думи. На цигара
много ти приличам? Димни кодове
в мене разтреперват и прогаряш...
Как ли ме улучи сред мъглата
няма и пияна, по човешки?
Докато се вдигне... си отхапал
раните и тръгнал си. За вечно.

.

Имам нужда от защита,
можеш ли да долетиш?
Само с дъх ще те попитам
и ще падна. Ти мълчиш...

.

Самотата не е решение!
Не бягай в сълза да прегърнеш
малкото свое доверие
към света и съм себе си...
Тъжно е!
не прилича и грам на спасение.

*Моравото - цвят за тайни

Стрелките са... в часовник уморени.
Часът не е ли час да се брои?
Не по сняг, а в мислите за тебе
съм заспала будна, призори,

защото няма сън, във който бяла
да те взема в жадните ръце
и се блъскам в скрежно огледало,
а тялото ти е отвъд. Боде.

Чак до кръв букетът във леглото.
Покапва от очите ми тъга.
Силно ли ухая на самотност?

/моля те, бъди добър, ела

този път/
аз мога да ни сбъдна -
да сглобя от пъзела душата,
ала ти обръщаш гръб...
и сънуваш. 6 е. От мъглата

стъпките се губят в морав път...

*Сбъдни ме

Когато падам във очите ти
и търся нежното си име,
ти недей го говори,
а сбъдни го,
а сбъдни ме...

И щом се спусна по страните
на лицето -
докосни ме.
Като капка ме обичай.
Прегърни ме,
целуни ме;

За да мога да съм дъжд,
ти звънливо изречи ме
само с устни,
само с дъх
само с себе си...
Сбъдни ме!

.

Дълъг път, нанизан от желания
и капчици от търсещи очи -
имаш ли в гърдите обещание,
издишай го във моите гърди...

.

Щом очите ми гледат
в твойте щастливо,
аз зная, че твърде много съм пила,
аз зная, че твърде съм влюбена в тебе.
Глътка след глътка... не е за броене.

.

Напукана съм като карамел
по зъбите на твоето обичане.
Защо и как успяваш в мен
да направиш прах от всичкото,
което ме придържа за ръцете ти,
което ме привързва към очите.
Напукана съм. Днес е ден
да помълча
/неистово/.

.

Доброто настроение е мак,
който устните ти пак е наокичил
и просто зная си, че няма как
да не ми се предаде... обичам те.

.

Навън покапал слънчоглед е
и е топло, и е златно.
Колко ми напомня теб

/една златистомедна капка/
и когато ще залезе
ще ми донесе цветя
като рози кръвчервени,
като твоите уста.

.

Душата ти безмълвничко ще пуска
в тебе и последния удавник,
защото истинските никога не случват
на други като тях, дори по празници.

*Малко преди 42

Всяка сутрин
във мене си влюбен,
а пък аз
те обичам следобед.
Колко странна любов -
от разсъмване
до разсъмване
все я говорим
с пръсти, с кафета
с усмивки,
понякога с думи
дори
се е случвало
с късче разбити,
но безкрайно взаимни
мечти.
И е топло и тихо,
когато
слънцето в нас
се протяга...
Това е животът,
накратко,
всичко, което остава

вътре, дори щом е тъмно.


02.06.'09

*Картина

Мириша на любов
/ала от тъжната/
и сякаш се забравих там
/у вас/,
във всяка част
на твойта къща

/на теб, на теб
във всяка част/
,
във стрелките на
убития часовник

/времето така и не отгледахме/,
със теб така ми се говори

/така
ми
се
прегръща/
.
Едрите
капки тишина
ще станат ручей,
лампата ти
с мен ще отнесат
в замъглената страна
на твоя поглед,
в онази

/най-невиждащата част/,
където и вратата
ще е куче,
очакващо стопанина
от гроба,
да
се върне,
да посочи с пръст
шала с топлина на огън...
но кого ще стопли
тънкият воал,
щом у теб
е вече клада?
Забравих се
у твоята душа
като цвете
в чужда ваза.


03.06.'09

.

Прелива Съдбата от чаша във чаша,
а помежду им капки хвърчат,
дано да съм, Боже, от тези нещастници,
които ще паднат, за да напоят!

*Забравена...

По спомените ходя боса
в твоя още влажен сън,
дори да ме души до болка -
тук ме има, тук ще съм.

Дори когато не усещаш,
че сянка в стъпките ти стъпва,
аз не мога да изчезна.
Ти във мен ще се препъваш.

...и да не знаеш за момента -
Забравените правят лентата.


23.10.'09

сряда, 28 октомври 2009 г.

Дом от времена

на Сестра ми

Така и не порасна, моя Обич.
А в очите ти напръскано е с кал.
Защо ли ти е трудно да говориш,
щом като духът ти е разбрал:
тишината прави в тебе страшна буря –
премълчаваш, стискаш и душиш
и след само някакви секунди
всичко в теб от дън душа крещи,
че ти не си сама...
Да ми повярваш
не поиска или не успя,
но животът е живот и щом пораснеш,
животът ти е дом от времена –
за родители, любими и сестри,
за късчета серце и много още.
Така и не порасна, моя Обич,
а ямата у тебе прави нощи,

които те накъсват и разплакват,
а аз в сърцето те зашивам и изчаквам...

Само допускане

Да раздавам не искам сърцето.
Събирах го с сетните сили,
когато пламтящи комети
го сриваха в късчета хиляди
и оставах насляпо във Космоса,
да плача - и плачех, и плаках...
а после инато във джоба си
частица по част го изчак/в/ах
да дойде по котешки тихо,
по кучешки болно и плахо,
сега заразправяли хората,
че с него съм страшно богата
и трябва да давам на другите,
както преди, както някога,
но никой не пита за болката
при сблъсъка с разни галактики,
затова... не раздавам сърцето си,
ако имаш въпроси – задавай!
и може би, само допускаме,
че с тебе ще си отговаряме.
С късче за късче. Залагаме.

Орбита

Сърцето ми е сутрешна погача –
усещам ли очакване у теб?
Когато ме посягаш ми се плаче
от щастие, и щипка слънчоглед
поръсва ми кората – да е крехка,
хрупкава и сладка, и добра.
Такова го усещам в мен сърцето,
отчупи си цялото, така
изстинеш ли го, в теб гнездо ще свие
ронливият ми залез на жена.

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Вдълбаване

Светът ти ми е крив и сякаш вечност
затворена съм в шепа от стъкло
като низ от ненавременни вълшебства.
Пепеляшка ли съм,
спя ли
(на зърно)?
Може би съм дървена
и тежка(?),
ала никак не желая да съм с плът,
щом като телата ви човешки
през матови витрини са в света

(а толкова те искам
и те искам...).
Защо не се покажеш чист и сам,
обещавам,
че ще гладя всички ризи,
ще се трудя с много мравчен плам.
Обещавам.
И ще бъда даже кротка,
може би понякога
– добра.
Но ти не можеш
да поставиш клопка
на своя свят,
а аз като жена
от плачеща върба
не ще помоля
...та после как ще бъдеш с мен щастлив?
Прощавай, че помислих и...
за Бога,
нали съм от дърво – то ще държи,

дори стъклото
(като слънце) да се пръсне
и в кората ми да се вгнезди.

петък, 9 октомври 2009 г.

От истинското днес на сантиметърче

Синът ни не порасна по-голям,
остана много близо до сестра си –
в мислите ни, в думите, в това,
което щяхме да превърнем в Наше.
Заспива сред звезди, а те броят
колко пъти миглите му трепват,
колко пъти вика ни в съня
със чистото обичане в гласчето си.
Понякога го чувам... и пропуска
поредното си тупкане сърцето ми,
почти го виждам – повече от чувство
и от истинското днес на сантиметърче,
но все пак не... синът ни не порасна,
остана да се бори за сестра си,
а тя се сгуши в него и проплака
с последните сълзи на любовта ни,
която се стопи – дори в очите,
днес „пораснали големи” се наричаме,

но синът ни ще остане вечно малък,
както и сестра му. А обичахме...

сряда, 7 октомври 2009 г.

Луната бродира чадърите хорски

Нощта е седнала на коленете си
да бродира по полите им звездича
светлина, а от ръкавите на времето
дъждове в небето и' надничат.
Проблясват капки, стават на мъниста,
превръщат се във лунната и’ длан
и всяко избродирано е мисъл
като цвете свежа и добра;

а отдолу хората сме слепи
гледаме студените звезди
и чакаме да паднат на комета
и да угаснат в двете ни очи.

За един/ия добър човек

Лило: Ако искаш, можеш да си тръгнеш. Но аз ще те помня. Помня всички, които си отидоха.


Ти си ми парченце от сърцето
/сърцето ми парченце е от теб/.
Пада гръм,
пропуква се небето

/пропуква гръм,
небето е парче
до парче,
направо е
мозайка,
накриво е
залепена душа/
.
Отвътре се превърнах на утайки,
акО попия в теб
ще те руша
парченце по парче
като сърцето,
което беше някакво небе,
а днес е дъжд
в прогнозата за времето
довчера бил
един добър човек.

Не-е/й/-тук

Не се научи.
Няма да ме чуеш.
И не защото
можеш да търпиш,
и не защото
вечно си разсеян,
нито пък
защото ти се спи.
Не се научи
как съм се научила
да преглъщам болки
като дини,
да редя
съборените кубчета
от твоите нозе
в градината;
да се бия
с гузната ми
съвест,
да приготвям
празното легло,
не си научил
всъщност колко струва
едната самота,
ами ако
утре ме намериш
да ме няма,
утре се окажа
не-е-тук,
какво ще правиш
с празната ни
стая,
тясна
като обръч на капчук?
Не се научи –
нито чу, че казах,
нито го видя у мен, нали? –
просто те обичам
безотказно,
Обичам те...

откакто се родих
в очите ти, в гърдите ти, в живота.

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Да те помоля...

Аз умея да бъда нещастна,
да страдам за теб и за други,
да виждам във думите камъни,
с които приказва дъждът ми...
Умея да търся в очакване,
да стана стена
/или дупка/,
но как да си тръгна,когато
безумно това ме обърква...
Задръж ме илИ изгони ми

/посочи накъде е вратата/,

само не чакай, любими,
да рухна над теб със стената си.

вторник, 8 септември 2009 г.

Една растяща жажда

Ще дойде есен. Стъпалата ще усетят
умората на тънките пътеки,
които все към тебе криволичат,
в нуждата ми да си ми Утеха...
Ще дойде. И ще стане всичко огън,
дървени тела ще се стопяват
в лавината на дланите ти топли,
привикнали на въглен да ме стават,
научени на пепел да ме стриват
и сетне да я хвърлят към небето,
за да мога като феникси красиви
да се родя, отново, във сърцето ти...
Да може да покълвам и по-сетне
от мене цвете-слънце да се ражда
с познатия си път по свод небесен,
който е една растяща жажда.
Ще дойде есен... за да те напия
и да ме направиш на лекарство,
преглътнато по необходимост,
но сторило душата ти на праскова –
първо цветове, а после – плод
и костилка с истинска отрова.
Има ред и любовта у нас:
след Есента ни Пролет е сезонът.

понеделник, 7 септември 2009 г.

Насаме с/ъс теб в тишината ни

Не ми се спи в ръце от дълги липси.
Не ми се спи. В задъхано стъкло
поставям си очите и си мисля,
че с тебе сме ранени от любов.

Че с тебе сме облечени в въздишки,
завити сме в копнежи за това,
което ни изгаря от поискване
и от даване ни ледени до прямота.

От нямане.
От теб поисках много,
ти и ми го даде, и ми взе,
и ме поръси с капчици от огън,
пониквали в сърцето ми са те.
Пораснаха. Сега са слънчогледи.
Напред все гледат. В топлата ти гръд,
че нищо не е слънчево без тебе
и капките са само празен дъжд.

Не ми се спи сама – да ме поемеш
в ръце ела и тихо ме задръж...

неделя, 6 септември 2009 г.

По кора

Обели ме! Аз съм объл портокал.
Мириша на оранжево и сладко.
По мен прокарай пръст. И пак.
/и пак.../
Не знаеш с колко дълъг вкус е краткото.
Приличам на узрялата Луна
и точно като нея те поглеждам –
стоиш си сам и сам стоиш в дъжда,
със който капя в твоята постеля.
Не, този дъжд не Е обикновен,
той някак си е сластен и набъбва
по много твойто свитичко сърце,
което е готово да покълне.
От него ще израсне слънчоглед,
когато пукне в взрив един зората,
но сега не е, не е ден,
а времето да съблечеш кората ми.

вторник, 1 септември 2009 г.

Обичан

Не си това, което съм те мислила.
Понякога си капка на дланта,
понякога си в същността на изстрели
или просто камък на врата,
от който аз потъвам по-надолу
и стигам почва, някаква земя,
и вече мога да вървя свободно
и сапунени мехури да летя...
Понякога
те мисля и си мисля,
че няма как очите да стоят,
а те безкрайно тихо и любовно
във твоите изправят се и смях,
и много топлина, и много дъжд
като рекички през капчук протичат,
но без да свършват. Ти си изведнъж,
понякога и всякога Обичан.

Под поръбената дреха на нощта

Чадърите на кротката и’ нощница
отвориха телата си. Отгоре.
Да не може да ме навали среднощният
звездопад, забравил да говори;
не може да ме стигне,
да ме кацне
някоя петчувствена светулка;
понякога е повече от ясно –
аз съм звук

/в кората на цигулката/.
Когато ми се плаче,
капе дъжд.
Когато ми е тихо...
Няма вятър.
НямаМен,
внезапно, отведнъж
спира да души душата ми.
Когато искам
да съм Някой,
Друг,
чувствам, че съм себе си
стократно –
думичка от клетвата на мъж,
заключил си момчето
във стомаха.
А Луната,
като остър сърп,
отказва да покаже
как се свети,
облечена и тиха...
и аз мъж-
дукам
като паднала комета.

събота, 1 август 2009 г.

От нишка живот и цветя

Понякога ставам ужасно летлива
в очите ти топли кръжа
и никакви сили не ми се намират
да искам, да мога да спра.
А ти ме целуваш по голото рамо
и шепнеш ми обич, дори
да знаех, да вярвах, че можеш да лъжеш,
в незримост да кацна не бих.
Сърцето ми всъщност е истински семпло
нишка живот и цветя,
и ти - онзи вятър с горещия шепот,
с очите, в които летя.

Събуждане

Днес птиците, големи като длани,
покриват ми очите с лекота
и много въздух, като изгрев парещ,
в миглите ми правят на сълза,
с която се отмива яростта ми,
мехурчета сапунени летят,
облечени в дъги, дъгите - в ранни
цветове, способни да цъфтят...

събота, 25 юли 2009 г.

В твоите хиляда лунички

Не мога да спя във ръцете ти!
Какви са ти дланите само -
топли, направо горещи,
по-точно са жар и са пламък,
по-точно са огън и обич,
наклАдена, луда любов...
Не, не мога да спя във ръцете ти
нито в този, ни в следен живот.

/а пък ти ще си тъжен, понякога...
ще те пари и малко боли,
но/

недей да се сърдиш, че вятърът
даже хладен е жив и лети,
недей да бодеш във душата си
кръпки от ревност. Заспивай,
а аз ще съм тиха във дланите,
щом по устните обич поливам,
опряла глава на гърдите ти
във сърцето ти пак ще политам,
като полъх среднощно въздишащ
в косите ти пръсти ще сплитам
и в твойте хиляда лунички
ще се влюбвам, със тях ще се любя
на ръба на едните си мисли,
че без тебе съм просто изгубена...

не, не мога да спя във ръцете ти,
във очите ти само заспивам.

Всеки миг ще падна на небето ти

...не мога да повярвам. От Луната
остана пухкав облак на небето,
облечен само в пръстите на вятъра
и с усмивката на слънцето засветил.
До него като ято сини гълъби
въздухът по гръб се е излегнал

/защото ми е някак много гъдел,
когато все натам поглеждам,
аз се чувстам тиха и препускаща/
,
където ти ме чакаш и ме чакаш.
Не е ли време да се спусна
по гладката любов в душата ми
преди да кипне и да ме удави,
преди да ме направи на ракета,
която е политнала нагоре
и всеки миг ще падне на небето ти...
А там е онзи облак - от Луната -
и в дланите на вятъра си мърка

/гальовна съм и жадна за ръката ти
и дрехата от голите и' пръсти/
.

сряда, 1 юли 2009 г.

За самотата /Отново те поисках твърде много

Очите ми не могат да напълнят
нуждата у мен да те попия,
и кожата ми в твоята потъва,
но пак не може цяла да се скрие.
Мислите ми вече са от плът.
Откакто сме със теб, не се убождам,
а се хвърлям в топлата ти гръд,
без която се усещам невъзможна.
Но пак боли... и пак съм много трескава,
отвътре ми е буря. Блъска вятър.
И плача от едничката си сила
и от всичките си, много, недостатъци.
А ти си тук. Понякога те има,
когато те посягам със ръка
и въпреки това се свивам,
защото в мен съм дяволски сама...

и не мога да ти дам дори парченце,
което да е чисто и добро.
Ужасно те обичам... но погледна ли те,
у мен вали.
(Желая те,) Любов.

сряда, 24 юни 2009 г.

Днес покълвам и отглеждам слънчогледи

Ако знаеха, че в тебе има много,
щяха да те вземат преди мене

/но мога ли да те натъпча в джоба си
или да те прибера във времето/
,
но мога ли да те държа в ръката си
и да те вдълбая във сърцето?!
Аз не вярвам, че си само толкова,
колкото побира се в предметите,
колкото излива се във тялото
или вдъхновява у душата,
ако знаеха, че в теб е райски много,
те щяха да повярват, че си вятър

/ала аз не вярвам във това.
Ти си повече от въдух по посока,
по-дълбок от име на вода,
от всякии криле си по-високо/
.
Ако знаеха... аз щях да бъда пръст,
нарочена на голи, слаби вери,
ала днес не знаят те, че аз
покълвам и отглеждам слънчогледи.

На щастие!

От мислите на тръгващите влакове
ти изплетох кърпичка за сбогом

/защото ти не трябва да забравяш,
че влюбвахме се с теб ужасно много
в слънцето, в Луната и в дъжда,
в песните на късни, нощни птици,
как сме се изгубвали в листа,
пламнали от есента на мислите/

защото ти не бива да не помниш,
че те боля аз винаги отляво
и нямаш даже милиграм способност
да губиш онова, което давах,
защото ще е приказно ужасно
някъде на въгленче да станат
нашите ритмично слети части,
ти трябва да си тръгваш вече. Рано е.
Влаковете бълват свойта мрежа
на клъбца от страх и от очакване,
а пък аз с иглите за последно
ти оставям себе си.
На щастие!

И даже щом превръщам се в предметна

Обичам те от няколко лета,
с листенцата на цвете те обичам,
обичам те, защото съм това,
което се усещам да закичваш
в душата ми
/а то било е там/,
в сърцето и в ръцете ми
/крилете/...
Обичам те - тогава и сега,
и даже щом превръщам се в предметна.
От огън ли са тихите треви,
които път у мене си пробиват
и чакат много да ги завали
моята сълза и твойта сила
да направи от водата бисер,
който преброяваш и нанизваш
в онзи животворен извор
на любовта ни пролетна до мисъл.
Обичам те от няколко лета
и всичко има само този смисъл.

вторник, 23 юни 2009 г.

Силните мъже

Силните мъже са вече мит -
изчезнаха
/умряха със баща ми/.
Взеха рамене, душа и кръв
и няма вече кой да взема раните.

Няма вече кой да пие болката
и да отрязва дънера на писъка,
силните мъже не са отсрочени,
те са просто на сърцето пристъпи.

Станаха на кратък тътен - звук,
който с всяка стотна съкращава
тихия живот на мойта скръб,
дъсчиците на пристана. От сламата

няма кой да вдигне вече връх,
да не пада във пръстта небето...

силните мъже си бяха кът,
а след баща ми станаха... на пепел.

неделя, 7 юни 2009 г.

Намислено

В чашата ми сутрешно кафе
е скрито, явно, нещо много ведро,
със силата на онова море,
което у сестра ми дебне,
с вкус на пролет, с мириса на теб,
с полъха на нива слънчогледи -
много капки свят във чашка нес,
които ме отварят, да прогледна...
как навън по дневните дървета
се обичат птици лекокрили,
а под утринното слънце по небето
плават платноходи със хвърчило,
колко много силни цветове
се прегръщат, после се обичат,
как, кажи ми, да не ми се ще
в чашата ми с тебе да надничаме...

сряда, 3 юни 2009 г.

В теб издишвам цялата си вяра

...и ти ли, Бруте,
стъпи на сърцето ми
с ток като една година обич
тежък и не виждащ
нищо,
което да ти избоде очите може.
...и ти ли, Бруте,
всичките си сили
вля в камата – с думи изкована,
не бих я счупила

/дори да можех/,
каквото съм заслужила – да става!
...и ти ли, Бруте,

/ти ли, ти ли, ти ли/
в теб издишвам цялата си вяра
с най-последната си глътка,
би ли
взел я във сърцето си
/коварно/

...и ти ли, Бруте, като мен ще свършиш?
Вярата си в другиго да търсиш?

Приличаш на есен

Защото вън, в ръцете ми, е тихо,
а вътре, във душата, ми е писък,
аз съм като плаха птица,
свикнала да бъде много ниско.
Аз съм като срамежливо цвете -
алено и някак много диво,
затова не мога да намеря
твоя цвят, на който да отивам...

А не е честно, никак не е честно

/когато имаш въздух да не дишаш/...
Имам си листенца от надежда,
които тази есен ще изпише.

неделя, 31 май 2009 г.

И то какви надничащи очи!

Очите ти усещам отдалече
/и то какви надничащи очи!/
Поискат ли, са две горещи свещи
/не искат ли, са същите, гори
право във душата ми/
от поглед,
от пламнали зеници, пълни с жажда,
в които се намирам много топла,
които ме прибират и прераждат,
а сетне се отварят ей така,
колкото докрай да ме погълнат

/сякаш съм трохичка светлинка,
в крачетата на нощни гълъби/
.
Мисля си, че мога да заспя,
само ако тихичко ме гледаш
и двете незалязващи слънца
с приспивна песен люлчено ме вземат.

сряда, 27 май 2009 г.

/шоколадови/ Пръчици

В какво да се превръщам днес за теб?
То стига само ти да ме прегърнеш
и ставам вече ярък слънчоглед,
питата си накъм теб обърнал,
то стига само, за да съм пчела,
жужаща като радост във сърцата
на полските, въздишащи цветя,
то стига, за да стана днес на ято,
разтворило стотиците криле,
по вятъра и литнало свободно
в гърдите на засветило небе
от едните чистотички на простора.
В какво да се превърна или... не,
истината трябва да попитам:
какво ще измагьосаш днес от мен,
у мен и с мен, Вълшебнико обичан?

Какво да ти напиша за обичане

Какво да ти напиша за обичане-
то... не е „любов” да се изпише,
не е нито „мъж” да се преструва,
нито пък е „въздух” за издишане.
Не е сън... но не е и реалност

/прилича на кора и на средина/
има вкус на тях и е хем сладко,
хем горчи по-остро и от вино.
Какво да ти напиша за обичането,
как се помни или разпознава?
Не, не мога, то е във ръцете ми,
отворени до дъното, отдавна


/защото…
твоите ги стоплиха/
. Това е.

Колко е хубаво времето..

Бира ли пиеш в момента?
/пяна в устата горчи ли,
сякаш че триста морета
в нея са плиснали вино/

Гледаш ли мач? /на терена
тичат ли с всичките сили,
приличат ли малко на мене,
когато сърцето ми спира,
защото го стига умората,
а вратата остава далече/

Колко край тебе са хората?
/аз съм сама/
Ще посрещнеш ли
с тях този залез в червено?

/май се порязах на мислите/
Колко е хубаво времето!
/когато си с мене, наистина/

неделя, 17 май 2009 г.

На пръсти съм и скоро ще летя

От твоята любов ми се танцува -
на пръсти съм и скоро ще летя
към някоя ужасно мекопръста,
подобна на ръцете ти, леха,
където ще играя сред цветята

/тях всичките за мен си ги посял/
и тичайки по мокрото в тревата
към тебе ще се хвърлям и летя.
От твоята любов ми се ухае
и вече замирисах на градина,
усещаш ли как роклята ми цяла
полюшва се от вятърната грива.
Секундичка и всички ще отлитнат

/нанизаните в нишките цветя,
с които ти изплете мойта дреха
да бъда като пролет/
, а дъжда
след само миг над мен ще се изплаче
да ме разхлади и освежи,
за да дойда в твоите обятия
нежна като малките пчели,
които цял живот прашеца
събират и го правят на медец
и сетне твойте устни червят,
за да ги изпия аз. Дъждец
вече ме покапва и се втурвам
светла като момина сълза
в очите и ръцете ти, които
ме попиват и ме карат да летя.

петък, 15 май 2009 г.

Изпращам те /да те посрещна/

Аз често целувам гърба ти,
ти често от мен си отиваш

/и как да докосна със устни
очите, които си взимаш
да спрат да ме гледат и питат
дали те обичам и колко,
как да докосна със устни
твойта поредна посока,
която е винаги същата/

далече, от мене далече...
Аз често потъвам в тила ти
и моля се да ме усетиш,
да се обърнеш, да видиш
очите ми, жадни за твоите,
но често целувам гърба ти
и все те очаквам да дойдеш
преди да си тръгнеш отново
...любов ли е
/или олово?/

Да те виждам

Да пиша за име защо ми е, как
се обича човекът по името,
кога се нарича Любов и кога
се зове само с букви любимият?
Едното ти име... какво от това
и Иван ти да беше, и Явор,
навярно отново бих спряла душа
на твойта душа и навярно
бих казвала „Той”, щом говоря за теб,
бих се чувствала „Твоя” във вените,
бих поискала много да бъдем на „Ти”,
дори щом говорим за времето.
Да искам по име защо ми е, как
то показва, към тебе че точно
аз търся посока и стъпвам сама
с надеждата да не започна

да виждам едното ти име
с устни незрящи, кажи ми.

четвъртък, 14 май 2009 г.

От някого и/ли от никого

Защото ще те няма много дълго
в света ми
/малък като капка/,
аз искам да ти кажа, че от бързане
да си до мен направих всичко... кратко,
колкото един откъснат миг,
едно докосване на устните до твоите
и днес съм тъжна, че не бих
отнела крепкичкото ти спокойствие,

/само за да го начупя
с жадно търсещите си ръце/
,
защото ще те няма много дълго,
аз прибирам своето сърце,
докато отново не поискаш
да го вземеш вътре във гърдите си,
то ще бъде неоткрито
от някого и/ли от никого.

вторник, 12 май 2009 г.

Таванът за едни е под за други

Таванът за едни е под за други
/разбираш ли защо си пожелавам
да легнеш на земята на света си
и да се вслушаш в мене, във тавана ми/

Косите не подстригвам от години,
за да мога да ги вържа за звездите,

/говоря за цветята по килима ти/
да станат на пътечка от обичане,
но с тебе си играем на редуване -
ден и нощ търкаляме кълбата,
щом слънцето залезе за очите ти
при мен изгрява като злато.

Жерави направила хартиени,
ги раздухвам
/както в твойте мигли
бих събрала всичкия си въздух/

да стигнат до ръцете ти красиви,
и хванал в длани като живи птици
малките ми късчета желания
над мене да живееш с чувството,
че няма помежду ни разстояние,

което да не можем да прекрачим.

Защото много сме се влюбили със теб

/Време за надлъгване/

Стигнахме до време за надлъгване.
Кажи ми, че вървя по стъпалата ти
като някой жалък пудел,
като капки дъжд по вятъра,
кажи ми и ще отговоря
как времето със теб не ми е скъпо,
колко ми е стигнала до гушата
твоята способност да отстъпваш
пред твърдия ми поглед /на ината/,
пред вика, стаил ми се зад зъбите.
Кажи ми, да ти кажа, и нататък
да нижем свойто време на надлъгване,
защото много сме се влюбили със теб
и някакси е вече твърде смешно,
че не сме си пускали ръцете
в дни такива като днешните.
И стигнахме до време за надлъгване.
Първият повярвал ще спечели
поглед на убит, а другият –
право да повярва във разделите.

Дъждовните нощи са истин/ск/и

Дъждовните нощи са истински,
защото ги плаче небето.
И не може да бъде измислена
причина и нищо, което
да казва обратното. Няма!
Другите истини стържат,
а дъждовете са някак прохладни,
по-жадни, по-пълни със въздух.
Дъждовните нощи са истински...

/толкова пъти усещам
как като части на пъзел
у мене света ми подреждат/

Толкова пъти съм знаела
и все съм мълчала пред други,
а те са наистина, верни са
повече и от съпруга.

понеделник, 11 май 2009 г.

По ръбатото на края

Как се иска прошка за любов?
Не знаеш ли? И аз не зная...
Ти си бил, си и още колко
ли ще бъдеш моята голяма,
моята нестихваща, удавяща,
кротка и ужасно вълноломна,
моята на ръбчета заставала,
но никога не скачала, огромна...
моята обичана любов.
Как се иска прошка за наричане
някого с присъда доживот
за помнене и даже за обичане...
а как ли се понася?
/замълчи!
Не ми се слуша колко си изстрадал,
не ми се мисли още колко дни
душата ти на мойта ще попада,
не ми се иска... как не ми се иска
да лекуваш страшните изгаряния,
които си нанасяме, а сетне
почти със тебе съжаляваме/

И как да искам прошка за любов,
щом не мога в мен да се покая,
че съм те обрекла на такъв живот,
подскачащ по ръбатото на края.

Разлистване

Аз, може би, от утре ще съм цвете
и няма да говоря със уста,
и наместо да докосвам със ръцете си
ще имам изгревни и залезни листа,
които ти ще галиш само с поглед,
само с връхчета на пръсти и мечти.
Аз може още утре по разсъмване
да бъда цвете с румени страни
и в дланите ти да оставям огън,
в гърдите да ухая на печал,
но едно да ти е сигурно – ще мога
да те усмихвам, а когато си заспал
да се поръся като пудразахар
по небетата на сънищата твои.
Ако утре се събудя като цвете,
за дъжда ти ще очаквам и ще моля.

неделя, 10 май 2009 г.

Завързани в градината сезони

Сърцето ми на макове направи,
ръцете ми превърна в слънчогледи,
нищо, нищичко не ми остави,
с което да си тръгна аз от тебе.
Краката ми са два папура вече,
жадни за водите ти дълбоки,
очите ми – два кестена обелени,
които да те гледат, към високото.
Не го разбирам. Мислите са рози,
само ме набождат и кървя,
пак със този цвят на топло късна
есен в алени листа...
Как да проумея, че на пролет
станах, а в сърцето ми е зима,
защото си решил, че е възможно
сезоните да вържеш във градината си,
и как да ти повярвам, че е истинско,
след като не е и грам нормално
аз да съм годишни времена
/?
и пак да ти се подчинявам/

Затова /Защото съм слаба, а искам.../

В гърдите ми задух е влязъл,
а влагата - пратил в очите,

/понякога плача безгласно,
понякога само опитвам
без да успявам да глътна,
да скрия плача си от други/

защото съм слаба, а искам
понякога силна да бъда..
защото е сухо във гърлото,
а вътре потоп е настъпил
и дави, и бурно обръща
сърцето ми – люлка от мъки,
в очите ми – двете ведра,
побрали до капка последна,

трябва ми още една
и ще удавя вселената.

Листопад

В сърцето ме ритат копита,
ужасно приличат на мисли,
ужасно боли и убива,

защото отново те искам,
а пак съм...
и пак съм сама,
и пак съм в онази раздяла,
която е липса, дърво,
без цвят, без листенца останало.

От едната /и от другата/

Помисли си. Не искам да бързаш
/не искам, защото го зная –
онова, което е всъщност
избрано от тебе, и зная
това, което у мене
крещи срещу него и скача
на бой, от едната ми гордост,
от едната ми женска нагарчаща
и отчаяно искаща влюбеност/

Помисли си. Реши. Не прибързвай
/отвътре тъга ме души,
отвътре на възели лудост
се връзвам и стискам, за да
накарам да млъкне сигнала,
писъка от тишина,
пръснал се в клетките/
, ала
няма да бъде – да спреш,
върви, нали „трябва” ми каза,
ще бъда заета след теб
за двама ни да се наказвам.

събота, 9 май 2009 г.

Дъжд

По челото ме валиш на капки едри
с устни, само с устни ме валиш,
а е толкова дъждовно, че бедрата ми
сякаш плуват, щом до мен вървиш
и ме покапваш с устни като златен
мед, попил пчеличени крилца
и лекото умение за песни
на пролетните утринни слънца.
По челото ме валиш на едри капки.
С устни, само с устни ме валиш,
а мога да се закълна, че всяка
капчица е звънка като стих,
и мога да се закълна, че този дъжд
няма да удави, да убие
никоя пчела, тревичка, къс
сърчице, поискало да види
кой прелива обич над света
в целувчици от медени уста.

Небето не е никак нощно

Небето не е никак нощно.
И пак съм някакси сама,
а в мен се блъскат много хора:
хора с каменни лица,
хора с лепнати усмивки,
хора с близички уши,
даже хора, без да искат,
усмихващи се настрани,
криво и дори замислено

/и мойте мисли са червени
от табелката „Заето”,
във сърцето посадена,
по която твойта липса
във ненощното небе вали
и полива я, полива:
като Алиса порасни! –
казва и’ и тя я слуша
нагоре и нагоре все/

Вече ми дойде догуша!
Аз просто искам от сърце
да се усмихна на деня ти,
да пръсна в крачките дъга,
но небето не е никак нощно
и съм с хората... сама.

петък, 8 май 2009 г.

С много обич и с мъничко ревност

Ти отдавна не сънуваш с мен.
И, май откакто те познавам,
безсънието е човек,
който все край мене ляга
и цяла нощ за теб говори
и ме кара да те гледам,
уплашена, че всеки миг
ще изчезнеш до безследно.
Ти отдавна не сънуваш с мен.
А после като майка жалиш,
че страните са ми бледи
и клепачите са слаби,
а очите - зачервени

като чувството в сърцето.
Аз не мога да сънувам с теб,
но познавам ветровете
на спокойното ти дишане,
вкуса на спящите ти устни,
топлината на гърдите ти,
памуковите им прегръдки.
Пак е нощ и съм до теб.
Краката ми притопляш с длани
и само след един момент
погледът ми ще остане
прикован в лицето ти до изгрев,
а пулсът ми ще заотмерва
сънищата ти красиви
с много обич и със малко ревност.

Шепа щастие

От времето съм хванала любов
/а теб те няма в мястото до мене,
няма те, и като го говоря
всичкото това не се променя -
тихичкият факт, че теб те няма,
а усещам топло зад гърба си/

и в ръцете си усещам
чисти като обич пръсти,
и на устните ми има
допир, може би, от вятър
и в очите ми – сълзи,
покапали навън с росата.
Въздухът е някак пълен.
С копнеж и с молекули-име,
ВЕкове НЕчуто иЛИ Не-
запомнено от мисли за любими,
а само сещано със кожа,
от сърце улавяно, от думи
правено на сън, среднощно
писано... на молекули
вдишано и не излязло
от тялото, от всички възелчета,
у които тясно-тясно
любовта е подредила пъзел.
И времето е вече ясно
като шепа щастие, в която
е реалната опасност
да литна просто от земята.

Завий ме

Спускай небето над мене.
/днес е хубаво като момиче,
поело в сърцето си слънце,
в косите си обич закичило,
понесло в ръцете си пролет,
посегнало плод да откъсне.../

Спускай небето над мене...
с ябълки да го опъстрим,
да го поруменеем
с устни, целували ягоди,
да нарисуваме времето
в облаци пухкавобели,
да начертаем дъгички
в очите на хората, много.
Спускай над мене небето!
Да сложим лятото голо
с теб на телата ни, с пръсти
пясъчно топли, горещи,
да закопчаем мига,
в който небето се сеща...

да бъде завивка на влюбени.

Таралежче

За всяко нещо - топлийка,
до нея - за другото нещо.
От толкова много карфички
е заприличало на таралежче
сърцето ми. Дупчица малка
до дупчица друга, до трета...
В длани ако го хванеш,
ще те убоцка секретът
на всяка емоция. Леко
прокарвай ти пръсти по него
и то ще разцъфне в ръцете ти
като цвят слънчогледен.

Вне зоны доступа

Отвикнах да ти казвам всеки път
точно колко твърда сам ме правиш.
Плува във очите ми дъжда
и, ако искаш вярвай, там се дави...
Както ти удавяш се у мен,
както все по-мъничко се вижда
синята ти длан
/скулптура лед/
с линийки от сетната обида.
Зная как броиш ги от години -
всеки пък, когато замълчавам,
ти поглеждаш право във очите ми
и виждаш, че резки си им направил.
Тогава вземаш поглед от стъкло
и в дланите си дълго издълбаваш
нова точка, в линия на фронт,
точно там, където е попаднал
сам снаряд от твоите уста,
от твоите усмивчици язвителни...

Колко надалече сме сега
от прежното си влюбено обичане.


Колко сме изстинали. Дали
ще видиме топлийчица надежда
да каца във гърдите, допреди
горяли от любов. Насреща
ми ли ще стоиш
/или до мене/,
ще бягаш ли
/насам или нататък/?
Казват, че лекува всичко времето,
но аз и него съм ти дала
/без остатък/.

сряда, 29 април 2009 г.

Защото не чуваш

Защото не чуваш,
когато въздишам
в сърцето си силно
и много самотно,
аз сядам и тихо,
и много наивно
ти пиша: Обичам

/те,
ти си/

животът!
09 Март ‘09

Очите ме болят от страх по тебе.

Очите ме болят от страх по тебе.
Можеш ли да стигнеш до дома,
в който те очаквам и треперя
от въздишките на вятъра? Кога
зениците веднъж ще се смалят,
видяли светлинка – карфичка в мрака?
Кога светулки ще да осветят
твойте рамене? Докато чакам...
и се взирам виждам страхотии,
гарвани прелитат и проблясват
кръвожадни клюнове, очи,
след което ме събаря плясък
на криле, повторен многократно
от ехото
/вълнисто е в душата
ми/
Една до черно нощна котка
стрелва се до мене край вратата
и влиза вътре сякаш във сърцето,
ноктите си остри, капе кръв.
Очите ме болят от страх по тебе.
От страх по теб очите ме болят.

Знаеш ли

Устата ми кървят. От неизказано.
Знаеш ли, че топло те целувам
като кръв, като живот във тялото,
благодарна за това, че съществуваш.
Знаеш ли? Прегръщам те, на пролет
ти мириша и напъпили усмивки
разтварят се от слънчевия допир
на пръстите ти. Знаеш ли? Наивни-
те звезди полагам във очите ти,
та огънчета в твоите да видя
и тупти душата ми от чисти
обич и желание. Щом идваш,
устата ми кървят от неизказано
и целувам те отчайващо горещо,
но как да се заключи в думи
тази трепкаща, влудена течност,
дето сложил си в сърцето ми
от деня, във който топло
като кръв и вкус на вино
ме разцъфна слънчевият допир

на пръстите ти и душата.

Мъниста

Сърцето ми след тебе е на рана,
овЪглено парченце от любов
и пак любов могла би само
да го стори на едно
цяло, порцеланово и чисто.
Крехко като сняг
/и като скреж/,
сърцето ми след теб е от мъниста,
пръснали се много надалеч.
Сърцето ми след тебе е бездомник -
води просто кучешки живот,
то е дяволски излишно и самотно
като гледане с едно око,
като обич с половин душа,
като повод за раздяла...

/спомен от една любов/
След теб сърцето ми е рана.

Колкото очите ти дълбока.
Лекувай го с обичане. До болка.

Гласът ми е в очите ти

Гласът ми е в очите ти. Треперят,
когато мъка от живота ме повяла
и ме бие през лицето с що намери
копнеж, измама, вяра...

Гласът ми е в очите ти. Когато
пролетта разтваря се у мене,
те са птичи две крила,
понесли песен на сирена.

Гласът ми е в очите ти. Защото
съм плаха или настрашена,
от ириси и зЕници дълбоки
кошута се оглежда в мене.

Гласът ми е в очите ти. Накрая
стане ли на малка капка бистра,
ти поглеждаш като към олтар
и плачеш от любов и истини.

Гласът ми е в очите ти. Това е.

Твоята пролетна ръка

на Теб

Ти да знаеш колко си ми тежък,
счупил би света да полетиш

/ала не това е мрежата,
с която и сърцето ми държиш,
и душата, и ума, и тялото.
Тя е твойта пролетна ръка/

Ти да знаеш как не съм ти казвала
за своята детинска слабота…
за глупавото, влюбено желание
болките ти във ръце да стисна,
да поема твойте изпитания
и да ги спечеля всички. Искам
Ти да знаеш… как луни бленувам
нощния ти път да осветяват
и от едно-едничко се страхувам,
че си Човек… и
/зная го/, че страдаш!

Синя кръв

Ти все още се биеш със змейове,
а аз съм си селско момиче
и даже косите ми пуснати
на принцесови не приличат,
и даже очите ми, виждали
как с труд
/но/ живее човекът,
не могат да бъдат облечени
в принцесови дрехи.
На мрежата
между твоя и моя си свят
е кацнал петел и възпява
всяка зора, всеки цвят,
който разделя ни с права
крива и още със сто-
тици почтисини линии

/вени им казват. защо
Р-то е паднало?/

Спри ме!

Ти все още се биеш със змейове...
А аз съм си селско момиче,
което е влюбено в Приказка
и не познава реално обичане.

08 Декември ‘08

***

Когато мидите запеят тихо,
идва краят на нощта.
Те рушат стените рифови
и денем ново ги градят.
Те затварят малко слънце
в дупчиците празнота.
Пеят много тихо мидите…
Да родят пак светлина.


Щом заспи денят, калинките
точиците си броят…
На светулкови намигвания
кръгчета от майски мрак
те добавят по крилцата си
и танцуват. Заранта
изтощени са калинките.
И губят точици в деня…

28 Май ‘08

събота, 25 април 2009 г.

Без/алчно

Когато Луната се пълни,
устата ми празни се чувстват
и вия. По Пълнолуние.
Без теб, без твоите устни…
отваря се бездна у мене

/ти вярваш ли, че съм дълбока
като целувка последна,
като преглътнато “сбогом”/

А знаеш ли как е студено…
от тези лъчи безнадежда

/у мене се блъскат и силно
кънтя на самотност. а нежности
само помислям/

към тебе…
отвътре ме тегли да крача.
Аз имам мъничко време
да те обичам безалчно

/винаги искам за още
небето от нужда разплаквам
и стрелям, когато безмощна
осъмвам самотна, нещастна
всяка звездица изчезва/

Със тебе е само звездовно…
Обичам те, както в легендите -
Една Пенелопа бездомна,
която е цяла единствено
в твоите силни ръце.
Мечтателю, казвам ти. Истина.
повече Много от мене.

Ти само ми вярвай
и бездни
не ще да поглъщат безжално
твоята Тъмна планета

/мене и Вяра, и Вярност/

30 Септември ‘08

В небе от ветрове

В очите ми се стъмва. От години
Гледам във небе от ветрове
и облаци валят със мойте мигли,
и ирисите сменят цветове
със вече падналите кестени…
Очаквам да се срина вътре в мен.
Много ми прилича на уместно
птиците в бега си устремен
да се блъскат в дланите на вихри
като бадминтонови перца…
Като цветовете във очите ми,
станали кафяви петънца,
долу, при обувките човешки
в вашите затичани нозе...
Не! Не плача, даже ми е смешно
да се стъмва горното небе.

А аз да гледам в ветровете му!

5 Октомври ‘08

Като че е на парчета небето

Аз отдавна не плача,
когато със теб
разделяме сетна
купчИнка от пепел,
капчуци отвеждат
водата у мен
и я събират
навътре в сърцето
/ми/.
Дълбоко ми става,
признавам, вали...
Като че е
на парчета небето...
в нозете на двете ни –
просто сестри.
Отдавна не плача.
Държа дъждовете.

понеделник, 20 април 2009 г.

Никаква Зорница /Луната е такава/

Прекатурила баира се явява
в цялото си призрачно величие:
косите и’ – от облаци – се сгряват,
стъпва ситно. Както и обича.
да плете омайници в очите ти,
да зашепва някоя фантазия.
Колко е добра. На стихове.
винаги лежи, ревниво пазена
от няколко по хиляди поети,
млади или стари, но любовници.
Никаква Зорница на небето
няма тези нейни облаци,
дето и в изчистен небосвод
винаги кръжат, красят очите и

/много спомнят слънчев ореол,
ала Слънцето е по петите и’
и нивга я не стига. То/
заплаква
Като че от капки е света…
а Тя със ситни стъпчици минава
небето с меки, боси стъпала,
облякла Нощ.
Луната е такава!

Херма /Граници/

Обичам да говоря на стените
като на човешки същества.
Някъде под тях лежат дедите ми,
а отгоре – моите деца.

С ръце в джобовете

Аз малко за тебе съм плакала,
Моя голяма Любов,
а трябва да пълня ръцете ти
заедно с топлия джоб,
дето отляво в гърдите ти
пази бездънно и тихо
толкова слънчеви сънища,
толкова плетени стихове.
Малко за тебе съм плакала
и нокътче само усмихвала,
а колко Любов съм събрала
- без отговор,
а съм се питала…
14 Октомври ’08

До безвъздух

И тази нощ ще е стоока
/моля те, у себе си ме скрий
имам страх от толкова широко,
а ме мамят нейните поли
като вир на самота дълбоки/

като че венец е от цветя.
В мрежата на люляк ще те стопли,
а сетне ще я хвърли над света
да вглъби у себе си наслуки,
който хипнотично поддаде

/моля те, стисни ме до безвъздух,
много тясно, много до сърце,
за да преживея, за да бъда
утре лъч от алена зора/

иначе самотно се осъмва
и сляпо. на небето по звезда
за всяко ти око ще да проблесне.
в полите на подвеждащата Нощ.
или ме прегръщай, или двете си
устни ще направя нож,

за да не предам очите ти
да станат като други сто.

19 Октомври ’08г

неделя, 19 април 2009 г.

Май вали от сто години

Ако стъпиш във съня ми,
ще се сепна.
Бузите ми лепнат от сълзи

всяка нощ
е спомняне Насрещно
как се блъсна в мен
и ме свали

до сами нозете ти,
навярно,
затова съм Ходещ
сомнамбул
Стъпиш ли в съня ми
си удавен.
Мокри са крачолите ти
Вън!

май вали от сто години,
на ръба люлея се. Спести ми
всяка крачка. По-назад. Не искам!

19 Октомври ’08

Зори

Нас зорите ни подканят.
да си тръгваме,
а пътя си не сме доизвървяли
и трепка още сляпото око на слънцето,
и още ме рисуваш с длани…
А под кожата ти кожата настръхва,
престорена на женски скреж

/без значение дали е лято вънка/
Зорите охладняват. С Теж-
ест.
Те нахлуват, за да се развикат,
че делникът отново е пиян
и трябва да го отрезвим, и да

/въздишка…
у мен погледнеш ли. то слънцето е Там/


където стигаме с теб. нЕдоизвървяли
пътя си. Навътре. Към Дома.

28 Октомври ’08

петък, 17 април 2009 г.

Амплитуда

Шеста нощ до мъртво съм студена.
С крачките ми празнота върви
и е тихо. Как е тихо в мене.
Няма струна да се разтрепти
от целувка, допир. От поглеждане.
Амплитуда между вечност-туп.
Шеста нощ. Очите ми се свеждат
/но без твойте/ хладни като труп.
22 Януари '09

Стъ[л]бълце

Когато сън ти кацне на клепачите,
ресниците ти щом в целувка спрат,
помисли си колко много значи
цялата у тебе да стоя
права. Като клончица на люляк
и като на цвете стебълце.
Със коси разпуснати. Надълго
си мисли единствено за мен
и аз ще дойда. Ще ти нося облак,
розов като захарен памук.
Кожата ми ще ти пали огън,
въздух ще ти дава моят дъх,
за да може сладко да сънуваш -
истински да стъпиш във света,
който трябва да засъществува,
пълен със човешки чудеса.
На Пегас крилати ще отпратя
черните ти мисли надалеч
и със свойта чудна телепатия
ще запаля в тебе бяла свещ...
Капчици надежда по стъклата
на топлата ти, влюбена душа
Ще целувам. Много дълго. С ласки
Устни в устни ще се долепят...

за да дишаш цяла нощ магия,
щом се съмне, с лъч ще те завия!


15 Декември ‘08

И расте поливаното цвете

От влажното косите ми се къдрят
и в тях си свиват болките гнезда.
Стичат се съмнения в очите,
пълни със сълзите на дъжда.
Как тече умора от ръцете,
улиците прави на реки
и расте поливаното цвете
в моите въздишащи гърди...
Камбанките му, бели като в църква,
пеят празник,
чистят из душата,
ала е натрупал много чувства
старият часовник на стената
и отвътре твърде ми е тясно -
малка е саксията за никнене

/но да си призная – да съм празна
би било ужасно. като свикване/


У мен пусни ти лодка от хартия
и духни надежда във платната
може остров-Цвете на открият -
късче бряг, местенце във душата.

15 Декември '08

четвъртък, 16 април 2009 г.

Очите ми по теб се поболяха

Очите ми по теб се поболяха.
Когато пак си тръгваш те следят
чак до ъгъла на стълбите
/и плачат
и мога даже да се закълна,
че гонят те, докАто ослепея
не за първи, ни последен път/

Очите ми след тебе помътнеят
и отказват да познават всеки друг.
Блъскат ме в тъмница от нещастие,
подгонват те в тълпа от цветове,
по стъпките във лудостта ме влачат,
но се спъват моите нозе.
Ръце протегна вече да те стигна,
но усещам удар във земята,
а очите ми не питат и не виждат,
те знаят само „Той е там, нататък!“.
Вятърът въздиша вместо мене,
дъжд като сърцето ми тупти
с едри капки, а очите тлеят
и плачат като влюбени върби.

събота, 11 април 2009 г.

Някъде е пролет

Ако скоча със чадърче от сърцето ти
ще счупя всичките си мисли

/толкова високо си над мене,
че даже да ме пазиш си надвиснал/

Хубаво е да ме галиш с мигли,
да ме нацелуваш с пръсти нежни

/как да кажа колко е любимо
чувството на щастие - по тесни
струни да вървя и да политам,
да не падам на обелено коляно/

Някъде е пролет. Във гърдите ми.
И друг сезон у мене просто нямам...

Забити в петата на света

аз съм от тия,
дето са твърди -
и много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не -
на страхливите.“

Станка Пенчева




Страховете за крилата са бръснач,
наострен във точилото на болка,
а колко малко трябва за това -
една любов, една самотност - ролка
във косите с кичурче от гордост

/с корени, дълбоки до сърцето/
Колко малко трябва за това
да се огънеш и да го усетиш
по върховете си пренацъфтели
и той да ги до-о!-обезглави,
страхливите са гъвкави до долу,
а твърдите посрещат го с гърди
бръснача – да ги счупи през средата,
а сетне на парчета под краката
да станат и светът да ги върви.

10 Март ‘09

Сърцето ти с коси прегръщам

Аз искам много да напиша
с мъничките си крила
как от теб в душата нижа
друга, по-добра душа
и как усмихват ме ръцете

/ах, твойте нежностни ръце/
като гъделчета бели
до устните ми тихи, две
и как тъгата ми ме смазва,
а искам радост да си ти
и затова днес малко казвам,
и затова гласът ми спи
с надеждата да чува твоя
в истинската светлина...
На лампата червена кърпа
връзвам, да струи от там
Едното чувство - на привързаност.
Дано очите ти са чисти,
тъй както аз ги виждам - струйки
от поток - сърце ти бистро...

На възглавницата мека
до теб полагам си душата
и моля твоята пътека
на моята да е позната.

Ти по пътя ми на скитница камъчета си нанизал

Натъжаваш ме със само дума
и как да кажа
/париш ми в очите/
После цели шепи са ти нужни,
за да сетя чувство на обичане
и да се откъсна
/от магнолия
толкова отдавна да подишам
аз жадувам и съм меланхолна/

колкото и стихове да пиша
винаги остава по топлийка
в моето навътре, дето плача.
Толкова отдавна съм се спънала
в твоите ръце. Уста. И крачки.
Колкото желая да съм лунена
в нечия таванска стая
с цъфнали по покрив капандури,
остъклени от звездите

/зная,
зная си, че ме обичаш
и дори не искам да го казваш,
но отвътре ме пребива
ненаситна, черна жажда
да не вярвам/
Покажи се!
Казвам ти го
/и го викам/
Ти по пътя ми на Скитница
камъчета си нанизал


/а пък аз съм точно тази,
коя с дъждинки ги преглъща
и за още много лази/

и се правя на пустиня. Същата.

Вишнена

Как искам да сънувам, че по тебе
вишнено със устните подреждам
пролетни калинки
/пак през мигли
своя малък свят, изглежда,
обикалям с пламнали зеници,
вярвайки, че тебе ще открия/

Моля те, лежи и просто дишай.
Иска ми се... да държа магии...
в празните си длани и до тебе
в меките прегръдки аз да кацна,
ала пак
/отново!/ потрепервам...
Толкова студена съм. И тясна.
Толкова окъсана. И остра

/моля те, Любов, гнева прости ми...
той е истински и още
кара ме да бъда по-значима
за личните си загуби/

Откакто
със слънчогледи в мене се пресегна,
аз съм по-различно слаба,
повече мириша на постеля,
която твърде празна е останала

/можеш ли да ме усетиш?
Синя е тъгата ми и право
в теб се влива/
като есен.

Искам да подреждам по устата ти
пролетни калинки. И усмивки.
Твоите лунички са местата,
в които се оглеждам, до щастливо...
Толкова обичам те
/накратко/

Ръката ти е сламка сред водите

Целунеш ли ръцете ми ще зная
повече, отколкото си мислиш.
Няма безконечни разстояния,
няма и привършващо обичане,
щом си взел сред пръстите си пръсти
и в очите сложил си очи…
Когато пожелавам те е мъчно,
защото твоят дъх ме пепели

/като евтина цигара, като клечка/
В джоба ти кибритче си почива…
Можеш да ми кажеш много нещо
или да мълчиш

/аз съм страхливка/
Да те чуя до последна дума.
Толкова години се надявам
да говориш, да не бъда глуха

/със сърце, което отмалява/
От всякаква обида. От усмивка
към някоя минаваща жена…
Ръката ти е сламка сред водите
на твоите клокочещи дъна,
в които ме потапяш и се давя

/моля те, не гледай покрай мене/
Толкова съм плътна
/до прозрачност/
От желание. И жадна за споделяне.
23 Юли ‘08

С теб си говорим по вятърни дири

Ще се срещнем отново.
Накъсани във времето,
впримчени мисли оставяме с теб.
Когато се спънем,
ще е последната
крачка, която ни води…
Напред!
Извиках случайно

/почти без да искам/
Вярваш ли в онзи вътрешен глас,
който ужасно прилича на мисъл
и адски е личен, и плашещ, и…
Аз
не искам да бъда кухо ечене,
полъх от прилепови крилца,
когато ме вземеш дълбоко в сърцето си,
нека звуча като капки вода
и в теб да попивам, безкрайно, валящо,
много любовно и много взаимно…
Ще се срещнем отново…
Накъсани във времето,
с теб си говорим по вятърни дири…

18 Август ‘08

Кажи защо от теб да ме е страх

„Кажи защо от теб да ме е страх?
Ти нищо плашещо не притежаваш...
Освен това, че себе си видях
в очите ти, които все прощават.“

Елена Денева



Под стъпките ми слагаш длани меки
да запазиш босите крака,
а аз вървя по каменна пътека
към някоя голгота
/и вървя/,
а ти със мен ще стигнеш, даже първи,
разбирам го със пълните очи
и падат водни камъни щом стъпвам,
и дланите ти са в капан, нали?
Защо да ме е страх?, когато болки
срещат всеки, всеки среща тях,
когато зная, че си с-връх-човечен.
Кажи защо от теб да ме е страх?

/но в себе си въпросът съм задала
не веднъж, не дважди, а стотици
пъти и едно си отговарям -
страшен си/
защото ме обичаш...

а тази болка няма да зарасне.

10 Март '09

Небе на самосреща

„Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.”

Добромир Тонев




Зората ще е синя
след изгаряне...
В небето няма облаци да плуват.
В небето ще са очните ми ябълки -
два високи, еластични стълба,
по които ще протичат напосоки
не лъчи, потоци от мечтания.
Под ритъма на погледи лукави
и в някой топъл ъгъл на страданието
ще се срещам със самата себе си

/както и небе на самосреща
се поканва и отива... там над езерото,
има даже атмосферни свещи -
отразени двойници звездици,
но не и в ден, изпълнен с синини/

Аз ще се гледам във море отровно,
бушуващо в зениците ми и
акО не се позная, ако взема
някое мечтание във ириса,
акО си го призная за „отделно”
от всички други върхове на вилици,
то нека се огънат до земята
дебелите ми корабни въжета,
завършващи накрай с височината
на моята душа и плодовете и’.

Ручеи

Свежото небе се е излегнало
да гледа как е хубава земята.
Тичат бистро речните му ручеи
по линиите дълги на ръката и’
и се спират при две обли китки
меки като капчици. Целуват
ги една след друга
/и обичат,
и обичат, и не сещат се за друго/

После галят рохкави косите,
сплетени със пролетни цветя,
живи и със вятър. Струни вихърни
поникват във телцето на трева
стрък по стрък и туфичка след туфа.
Как ухаят черните коси
на земята
в час на утро
и на пролет
и искри
детската усмивка на живота
в устните на топлата зора
...сякаш че букети са короните
пълни
/като хорски сърчица/

В неговите длани ненаситни

От толкова виелици небето
е станало на свито сърчице,
пробито от единствен лъч, където
светнало е твоето лице
право във гърдите ми. Е топло
да узнавам от студа навън,
как умее да обича огън
само след треперене. Насън
с теб се срещам. Вятър във косите
ми полагаш, носят се цветя
в неговите длани ненаситни

/както ненаситна съм и аз/
да ме нацелуваш, наобичаш
/зная, че и днес не би могъл,
затова в гласа ми нотка ревностна
покапва/
като дъжд...
и ставам слънчогледен кълн.

19 Февруари '09

В небето се обичат незабравки

Люлея се у мене на гласа ти...
В небето се обичат незабравки,
в очите ти се виждам как пристъпвам
да сложа устни в думите ти кратки
и да знам, че тихичко с деня ми
все на пръсти тръгва самотата

/защото те обичам, ще е слънчево
от меките лъчици на луната/
.
Защото ме обичаш. Със светулки
бягам във косите, без чадър,
а през капчиците като лупи
стават на звезди. И м ъ р -
к а м, и във ръцете ти се галя

/от прегръдки никнат ми криле/.
Люлката по изгрев се разваля
и всяка вечер пак ми я плетеш...

люлееш ме в небе от незабравки.

Черупчици

Разчупените истини се ронят
и изчезват. Някъде във нас
Слушай тихо как притичва спомен
с крепката черупка от елмаз
Но не бързай! ако го догоним
и го хванем в днешните ръце
Също като истина ще рони
свойто тяло. Нашето сърце...

19 Декември '08

Пегас си тръгна само по копита

Пегас си тръгна само по копита.
Гривата му пълна е със мрак.
И аз не зная как да те попитам:
Ти
нали ще дойдеш скоро пак?
Ти нали ще можеш да...
обичаш
...когато нямам думи да реша
Колко си ми нужен?! То на скитница
чувствата са с боси стъпала
и бягат бързо, като че вихрушки
скубят цветове и мигли... Ти,
че ще дойдеш, каза ли? Наужким

винаги ти виках "Моя принц"

...а Принцовете, казват, че умеят
всичко
само ако се владеят...

Което свети

Един живот със тебе преживяхме
колко още ли ще издържим,
то Любов като любов да беше – щяхме
тихо до сърца да я лежим,

а то ни се желае да крещиме
аз в твоето, ти в моето. Лице,
което свети като огън силно
и което е надежда като свещ,

то не се забравя, не угасва -

/искам да извикам, че горя
от твоето обичане - напразно е.../

от толкова Любов не бих могла

...имам сили само да прошепна
Ти си ми сърце, надежда
/екне/

За който всичко друго бих похарчила

Обичам те! Във твоята любов
мога да се скрия и да плача
с бисери. Това ще е живот...
през който всичко друго бих похарчила,
за да падна в двете ти ръце,
както дънер рухва във тревите

/с песента на мъничко щурче,
скрило се на топло до гърдите им/
.
Обичам те! Във твоята любов
от щастието мога да заплача
с бисери. Това е то живот...
за който всичко друго бих похарчила.

22 Януари '09

Можеш /Ти/

Ти можеш да посегнеш на сърцето ми
/защо си ме подул от плач?
очите ми са като арбалети,
но без стрели/
изпитвам страх,

че няма да се върна във ръцете ти

/а другите ме карат да убивам/
Ти можеш. да посегнеш на сърцето ми
И да ме направиш неранима.