четвъртък, 17 декември 2009 г.

Наследствена тишина

„Нямам с кого да си говоря, татко – каза му тя. – Моля се, но боговете не ми отвръщат. – Вдигна ръката му и я целуна.”
(из "Песен за огън и лед" Джордж Р. Р. Мартин)



Нямам със кого да си говоря, татко,
а помръкнах от мълченето на думи,
които винаги са страшно кратки,
но кънтят във тишината на плътта ми.
Душата ми се скърши. Като ваза.
Цветята и’ отдавна се стопиха
в тихото, в пълзящото полазване
на липсата на думи вътре в стиховете.
Грамадни дупки. Скъсани джобОве.
Няма ме изпълва нищетата
и колкото наум да си говоря
не мога смях да чуя от устата ти,
защото старостта те е облякла
и стяга те във сухата прегръдка,
а аз със кой да разговарям, татко?
...щом като сърцето ми замлъква
пред двете ти очи, отново тихи,
пред погледа с умора в преналичие.
Кажи ми, как в живота тишина
вали сред тази глъч на мислите?

Няма коментари:

Публикуване на коментар