неделя, 13 ноември 2011 г.

Когато (не) спя до теб

Понякога нощем (когато не спя)
лежа и те слушам как дишаш дълбоко
и иде ми (честно!) да се наведа
и да ти зашепна капризи в ухото:
как те обичам и как нямам мярка,
колко надежди си кътам за нас,
защо си ужасен, как си прекрасен
и че от глупави ядове си губя гласа...
Но той не ми трябва. Ти ме разбираш
без думи, без звуци, само с очи
четеш ми безумната радост, безгрижието,
тъгата безкрайна... обида дори.
И така. Често нощем този порив потискам,
макар че да пусна края ще взема
и както сънуваш, ще ти се прииска
да се събудиш и да ме погледаш...

петък, 11 ноември 2011 г.

Слънцето е близо

Днес времето е няма кинолента.
Почти е черно-бяло,
изпълнено със сивост, на моменти
напомня ми клавиши на пиано,
дето чакат някой да погали
костените им гърбинки,
та да се разлеят. Като плач,
от който оживяват даже снимките.
Такова ми е днес. Като прогноза
могат да се разчетат очите ми:
ще вали и ще е сиво много,
а после... Той ще дойде със лъчите си.

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Липса като ек на близост

на баба и дядо

Аз вече само с вас ще си говоря.
Отровиха ме с живите си думи,
напълниха сърцето ми с прокоби,
забулиха му пулса, с голи зъби
прекъснаха артерията главна
на всякоя симпатия към хора -
днес толкова съм жалка, че съм гладна
за мъст - дано останат си затворени,
че свободата - не! - не заслужават
такива - и са малки, чак са дребни,
и са горди от това. О, Боже, славно
се носят по житейските пътеки.
А вие Там лежите мълчаливо,
пък в мене се разлистват ваште речи:
добри, достойни за поливане...
Дано ми върнат някога сърдечието!


Как искам само с вас да си говоря...