Когато виждам, че се смеем

Да знаеш само колко ми се плаче
задето световете се отбягват,
задето има толкова сирачета,
които с болни сърчица си лягат,
задето никой няма да успее
до края на на(й-)края да докосне
всичкото бездъно в мене
и да стори черното на късчета кокосови.
Да знаеш само колко ми се плаче,
че мъжете дръзват да не плачат,
че всякакви неща са на парчета,
които няма да сглобим. Напразно
задето са и вярата, и огънят,
с които правим опит да живеем,
задето всеки се притиска болен
и хапе други, за да оцелее -
да знаеш само колко ми се плаче!

Когато виждам, че се смеем…

Когато продължава твърде дълго

От чакане човешкото отслабва
и се превръща в механизъм на часовник.
Докато Голямата любов свенливо бяга
я изпреварват хиляди любовници
от глупост, от нагон и от надежди.
Краката им пулсират и закачат
умората в петите на съседите,
стигнали дотам, че вече крачат.
От чакане човешкото отслабва
превръща се в статично безхаберие
към чуждото „наоколо”. Навярно
в това е същността на победените.

„Морето силните обича”

Жената на моряка е убита.
Притихнала за път пореден чака,
да дойдат, да я вземат, да я вдигнат
и отнесат от тъмната барака.
Откриха я ей там между скалите,
докато оглеждаха за раци,
не щеш ли, на един ловец очите
попаднаха на кичурите мрачност,
пръснали се в края на водата.
Никой не попита как се случи –
всеки ден жената на моряка
стъпваше оттатък сушата,
за да остави някоя бутилка
с писъмце, опръскано с надежда,
полято с самота и мъка:
на сам човек защо ли му е мрежа…
Кого да храни и кого да учи
как сплита се и улов как се чака?
Никой не попита как се случи,
защото бе „жената на моряка”.

(съ)Прикосновение

Днес всичките платна са пеперуди,
а корабите са на колела
и някакси не ми е никак чудно,
че всеки пълен кръг покрай оста
завърта обичта ми край Земята
и хилядите пъстри цветове
на живите цветя – платната –
поръсват всевъзможни светове,
замесени от смях и вдъхновения,
набъбнали с живота на копнежи.
Ще ги пребродя. Всякакво спасение
днес още неродено ще зарежа.
И нека Слънчо здраво да напича,
и нека стана даже на мулатка.
Пеперудите душата ми събличат,
за да преплува(м) всичките загадки.

Трески

Чакълът под краката ми ще схруска
глупавия звук на бързи стъпки,
с които се опитвам да пропусна
всичко покрай мен да бъде сбъркано.
С които се опитвам да прескоча
детското, което ще порасне.
Не е честно, но е страшно точно,
че от себе си издялкваме разпятия.
Какви сме чудни (псевдо)християни –
глупави и алчни, и безбожни,
но винаги в молитви закопчани,
усетим ли присъствие на ножове.
Отново се отплеснах в мрачни мисли,
а чакълът под краката хрупа
и ми остава само капка сила
да се отблъсна, после…
да се чупя.