сряда, 19 декември 2012 г.

Сторено - речено

Някой каза го кратко
и май беше точно -
тихи сме, щом сме щастливи.
Поетът е много
странно животно -
обича най-тъжните книги...
Пресява тъгата,
добавя горчивост
и бърка добре да омеси,
после и щипчица
нещо красиво
(мечта, невъзможност, копнежи)
и ето душата му,
сърцевината,
онова, за което да пее.
Но щом е щастлив,
пестелив е с' словата,
не хаби ни пастели, ни време.
Затова му мълча
на листа отпред -
с каквото можах
го изписах,
НО...
аз съм щастлива,
щастлива съм с теб
до безумие, до нестишие.

сряда, 14 ноември 2012 г.

Тленни сме (понякога го знаем)

Страшно ми е. Като сън за смърт,
след който ти горчи в устата.
Нещо блъска в сепнатата гръд,
сякаш че ловец е тъмнината
и преследва плячката си - мен -
и очаква да я хване скоро...
Страшно ми е. Писък заледен
в гърлото заседнал е. Умора
бавно ме изтръпва и краде
всяка мисъл, до последно. Точка...
Не разбирам. Що за страх яде
вярата, плътта ми бързосрочно?
Страшно ми е. Като сън за смърт,
след него става тихо във душата.
Писъците рязко се рушат,
а после... празно. Пулс и недостатък...

Всем удачи (мне тоже ;])!

Таня Коннэ разыгрывает одну из своих лошадок!

Sweeeet candy:)
Вторую супер-долгоиграющую конфету, объявляю открытой!

Количество ПЧ достигло 5000 человек!
Спасибо вам, мои дорогущие читатели! Мне безумно приятно.

Конфету разыграем в сентябре, даже, скорее всего, в октябре:))
По многочисленным просьбам разыграем лошадку:) Какую - естественно, не скажу:)




Заносим данные в табличку ниже. Пишем комментарии.
Делаем перепост у себя в блоге или на странице Вконтакте.
 В строку "Your URL:" - копируйте полностью адрес страницы.

неделя, 19 август 2012 г.

Безгранична

Аз много мога да предложа,
но ти недей се съгласява,
то всичко вече е заложено,
ала печалба... няма.

"Дългът е по-тежък от планина", но желанието...

Дълбоко (в дванайсета глуха)
на своята къща подвижна
с тихичко тихичка скука
сънувах истории книжни
за рицари, бели коне.
за някакви приказни срещи,
които променят. И теб
измислих. И беше далечен.
Тогава реших да те търся.
По-точно - да те намеря.
Помъкнах тежащата къща,
та Дом да направиш от нея...
Къде си, къде си, къде ли?
Сизифовски опити правя.
Все някога ще те намеря!
Но как ще държа дотогава?

събота, 18 август 2012 г.

Няма нужда никой да краде

Оставям си черупката при теб.
И тръгвам. Гола, боса, наскърбена
от угаснала надежда и небе,
което дни наред е насълзено.
Нащърбеният път се вие в мен
като много тънка пепелянка,
ала отровата е силна и кълве
трохите за назад. Остават малко...
след това се Губя. Точка? Край?
Дали ще имам някое начало,
в което да повярвам? То се знае,
имам още много да раздавам...

неделя, 24 юни 2012 г.

Ако ни се случи

Дори да си омръзнем след години,
след месец или пък след час,
дори да видиш в друга ти любима
и в другиго любим да видя аз,
дори да се забравим от досада,
дори да се загърбим в рутина,
дано частичка светлина остане,
дано да се запази близостта,
че няма нищо повече човешко
от грижата, от необходимостта
да споделиш сърце и много грешки,
да станеш свой във нечия душа.


Разлюбим ли се, нека сме си Близки...

събота, 12 май 2012 г.

***

Тихичко те дишам.
Отдалече.
Като въздух си ми нужен.
Като пролет.
Виждам -
нищо друго вече
не би могло
да ми предложи Полет...

Дилема

Небе ли си ми днес или си клетка
измамно синевееща, просторна?
Крилете ми са лека плетка,
а тежат убийствено. Като оловни.

сряда, 8 февруари 2012 г.

Простичко е

Защо ми ги говориш тия ласки?
Защо поднасяш ми неприемлѝвото?
Ти за мен си само маска.
Поредната лъжа сред живите.
А на мене ми се слуша
истината. Прости думи,
в които можеш да се сгушиш
и просто тихичко да Бъдеш.


Защо ми ги говориш тия ласки?
Гласа ти не мога да чувствам.
Отивам да търся душата си.
При баба и дядо. Сред кръстовете.


Ще се моля... дано ми отвърнат...

Безпразници

Изобщо не страдам.
Изобщо...
Даже хич.
Даже никак.
Реших да опитам задочно -
от домошар станах на скитник...


А ползата?!
Минус същински.
Липса, пусто и празно.
Как изобщо помислих,
че мога
да стана на празник?!


Делник съм.
Сив и невлюбен.
Омагьосан
кръг сатанински.
Изобщо не страдам.
Напълно
наясно съм с всичко.
И с всички:


повикат ли, ти оглушавай,
помахат ли, просто не виждай,
иначе ще те запалят,
за да плюят във твойто огнище.


Ще духнат сивата пепел,
вятърът ще те поеме
и от обичаен човек
ще се превърнеш...
във делник.

понеделник, 30 януари 2012 г.

Безплоден

"Той руки удар смертелен,
Которая ласкала нас"


Направо ме убиваш. И ме режеш.
На колкото да ти се събера
в шепата, която беше нежна,
за да ме разпръснеш по света.
А аз съм още жива. Аз те дишам
(наместо ти да дишаш мен).
Ще ме превърнеш ли в молитва?
Безплътна? Ти си лицемер!
И все такъв ще си останеш -
галеше ме, а болеше:
докосваше забрали рани,
взора ми до плач кълвеше...
та опипом сега живея
с едната тъпа интуиция
(Боже, колко много в нея
са неисканите истини!).
Шепа спомени от личност,
да ги пръснеш по света.
Защо от себе си, нещастнико,
дръвче едничко не пося?!...

Дали е милост

Силата, с която те прегръщах,
изтече през отворите в сърцето ми.
Днес са ми товари същи
усмивката, помахването, трепетът
и всичко, със което ме командваш,
всичко, от което пустота
в гърдите ми расте коварно,
където хорските сърца
туптят и топлят живо тяло...
Моето сърце-решето
не би могло и просто няма
отново с "Капчица" да се залЕпи,
не би могло и просто няма
да оказва първа помощ
на издъхващите чувства
без смисъл и без стойност...
Плюя стотната съчма,
сто и първата усещам
желязна като самота.
За ножа си не се ли сещаш?

събота, 7 януари 2012 г.

Не ме прегръщаш...

Погледът ти в мойте кости
прави страшен студ.
Ще се счупят. Ще се счупят!
После ще се разтопят
и ще станат на вода от сЪлзи -
горчива и солена много
(защо парченцата от пъзела
ме парят като огън?!
Защо оставят отпечатък,
оставят само ситна пепел?!).
Усещам липсваща ръката ти,
а сърцето си - оплетено

и готово за предаване...

четвъртък, 5 януари 2012 г.

За пропастта и поколенията

За човешката природа обидчива

Не мога със теб да говоря.
Не мога. И вече не искам.
Какво ни се случи?! Тревоги?
Болка? Защо безразличие
в дневни размени на реплики
ужасно бодливо пулсира
и понякога се пропуква
без нито капчица милост
само за да се хванем
за думата, да се обидим
сами на всичко останало,
на бъдещето и на миналото?
Какво ни се случи?! Защо?!
Не обичаш, нали, да те питат...
Прощавай, обичам те. Много.
Но не искам пак да опитвам...

сряда, 4 януари 2012 г.

Кучешките ми привички

В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като стая.
Къде ли си, къде ли си? Мълчиш.
Далече си. Далеч. И знам, и зная.


Пердетата ми пречат на света
да се облещи, да ми се изплези,
сред тълпите да ме губи... затова
отвътре като куче пекинезено
Човека си очаквам със очакване
и си задавам кучешки въпроси:
джаф - дали да се оплаквам,
джаф - или в краката да се просна,
когато Той си дойде?!... и не мигам.
Подслушвам на вратата на сърцето си,
когато като тъпан се разбие,
ще ме погали ласкаво Човекът ми.


В такива нощи най не ми се спи.
Празно ми е. Празно като лая,
дето пита пак къде си ти...
Далече си. Далеч. И знам. И зная.