неделя, 28 февруари 2010 г.

"Наливай ми ... любов" (конкурс)

За всички
днес е ден
„Любов и вино”.

За мен –
живот във твоите
очи,

какво
като отдавна
в тях ме има?

Познавам се
и грея.
И дори

избягвам Аполони,
Афродити,

Амурчести тетиви,
правила,

по които
„се явяваме”
пропити

от тая
някак чужда
топлина.

И нека
всяко чуждо
е в червено,

нека
има свещи, танци...
всичко.

Аз в очите ти
пак просто ще погледна...

Този ден е Наш.
И те обичам.

Без вино и без повод.
Само с чувства.

С едничка същност, воля,
със потребност

да бъдa мен самата,
а не чужда.

Да бъда твоя,
пък обикновена.

неделя, 14 февруари 2010 г.

"Като снежинка в дланите ти ще се разтопя"

Навън вали невинно зима,
а в очите ти от слънчев лъч
играят малки балерини,
когато ме рисуваш с пръст,
когато ме целуваш с поглед
и с устни леко ме цериш
от есенните ми тревоги,
от страха, че ще се изпарим
сякаш сме мираж в пустиня.
Лъхаш ми на топлота.
Имаш аромат на сила
със сладка нотка във гласа.
И остава само крачка
да престъпя цял живот,
във който бях едно нещастие,
една потребност от любов.
А после... в греещите шепи
на безоблачната ти душа
ще се сгуша тихо
и навярно
ще стана капчица вода,

която ще изпиеш жадно.

петък, 5 февруари 2010 г.

Сигнал: Да те жадувам

                   1.
Аз искам да си тръгна, да оставя
в гърдите ти ужасно силна болка.
Да бъдеш неспособен да раздаваш
на никого и нищо. Само колко
се побърках, станах животинска
мисъл за разкъсване със нокти,
а глупавата, всекидневна истина,
все още казва: всичките животи,
които крия в себе си са с тебе.
Защо ли ми е да ти го признавам,
сякаш те товаря с бреме,
което нямам право да раздавам.
То, човекът трябва да е сам,
трябва да изстрада, за да плаща
всяка глътка въздух. Имам право
да се затварям и да се разклащам...

после будна, в нищото прицелена,
да се пръсна и окото на Вселената
да ме изплаче, като тиха болка.
Аз искам да си тръгна. Ала колко?!


http://www.youtube.com/watch?v=oU677m2yJ6s

                   2.
Не мога да те чакам цяла вечност.
Когато ме обичаш, ме раняваш.
Наистина е твърде по човешки,
затова следите ги оставяш
в душата ми – в една кора дебела,
която ми е прагът „много болка”.
Как да съм добра и да успея
ти да си щастлив? Не мога толкова.
Опитвах и се учех – не успях.
В провалите душата си прегризах.
И вече нямам даже нисък праг,
във който да се спънеш. Много близък
да останеш, даже за нощта...
Не мога вече. Как се чака призрак?

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

По пътя "нагоре"

Не ни видя, защото не поиска.
Претърка си очите до "червено"
и днес си сляп. Не си единствен,
но си сам и ще си сам докато времето
изтича през устите на околните
и тихичко придвижва им клъбцата,
изпуфкани от много пълни спомени,
наслада и умора. Непознати
за теб са всички. Всички са ти чужди.
Ти имаш къща, чайник, даже котка,
но нямаш нито капка нужда
да се раздадеш. Да бъдеш стоплен.
Вървиш изправен – опната тетива,
но стрелата ти е куха и безсмислена.
Какво реши, че някъде отиваш?
Може би. Но не в целта на изстрела.

сряда, 3 февруари 2010 г.

На Живота /понякога/

Днес си черен и в очите, и в сърцето ми.
Препъна ме, пречупи ме, сломи ме.
И какво като съм още във ръцете ти?
Нали са по-студени и от зимните.
Направи лед под всяка моя крачка,
аз дълго се усмихвах и танцувах,
но вече не! Човешко е да плачеш –
аз съм човек и, значи, съществувам.
А ти си черна точка.
За изтриване.
Което съм започнала –
съм минала...