четвъртък, 4 февруари 2010 г.

По пътя "нагоре"

Не ни видя, защото не поиска.
Претърка си очите до "червено"
и днес си сляп. Не си единствен,
но си сам и ще си сам докато времето
изтича през устите на околните
и тихичко придвижва им клъбцата,
изпуфкани от много пълни спомени,
наслада и умора. Непознати
за теб са всички. Всички са ти чужди.
Ти имаш къща, чайник, даже котка,
но нямаш нито капка нужда
да се раздадеш. Да бъдеш стоплен.
Вървиш изправен – опната тетива,
но стрелата ти е куха и безсмислена.
Какво реши, че някъде отиваш?
Може би. Но не в целта на изстрела.

1 коментар:

  1. Над финала си струва най-малкото да се замислиш философски и да си зададеш екзистенциалистко-трансценденталистки въпроси от типа на: къде аджеба си тръгнал ти бе, муньо (стрелата, де), ако не в целта на изстрела?!... Дали отива към друга цел, избягвайки по този начин детерминираността на суетния волунтаризъм, или пък изобщо не отива в никава цел, а значи се е отправила към немислимото небитие, прехвърляйки границите на материята, или пък говорим за античен тип цикличност, с което определяме дестинацията така: "от началото, до изходната точка", а дали не става дума за някакъв особен вид статичен изстрел, който всъщност е несъстоял се?... Не знам, не знам, но се надявам авторката да знае, защото ако не знае, просто бедна й е фантазията по какъв мъчително-възхитетелно-бленуван начин ще я "унищожа" с целувките си.Ако знае - важи пак същото!

    ОтговорИзтриване