вторник, 9 ноември 2010 г.

Циганско лято

Днес клоните замерват със листа,
играят си на детство и на смешки.
Повече от ясно е - студът
с фалшива извинителна бележка
бяга от Ноември. Есента
съблича украсените си дрехи,
а голите и', топли рамена
ни сгряват с огън и ни правят светло.
Ухае ми на Въздух и на Плод,
на кротката усмивка на Земята
и котешките стъпки по(д) простора -
клепачите затварям... аз съм Вятър.

сряда, 20 октомври 2010 г.

Накратко ще рече: на ход сте вие...

Съобщавам ви, че Феята умря.
От днес сами поливайте цветята,
сами лъжете своите деца,
че Дядо Мраз прелита край Луната
(и тя не плаче нощем, ами пее),
сами режете острите си нокти
(или ги гризете, ако щете,
стига само да не плашат котките)!
Защото снощи Феята умря -
удави се, заспивайки в капчука,
където търси капчица роса,
за да познае чистото. Събути
сами търсете в пода от стъкла
чудото, спасяващо Снежанка.
Че Феята завинаги умря
и вече не дресира пепелянки.

И вече съм си у дома...

Между планетите на хората те спрях,
защото те познах като Човека
(косата ти бе огънче, в дланта
понесъл бе едно небесно цвете -
крехко и красиво, и добро).
С ръка посегна - в моята го пусна,
светло се усмихна, а пък то
погълна всяка празнота изкуствена,
а после се протегна, вкорени
всичката си топлина в душата ми...
пресрещнах те из хорските звезди
и само в теб познах Земята си.

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Защото се нуждая от природа

Прощавайте, но много ми се иска
да вървя наред и да ви пляскам
по някоя и друга мисъл
в тия стилно и модерно мляскащи
мутри, прикрепени към главата,
та дано ефект да се получи
и наместо да изсмуквате Земята
да станете човешки ручеи.

Вместо кърлежи на плячка случили.

Безнадеждно е

Днес пак съм тиха като дъжд,
дошъл нагости в ранна утрин.
Навън е още много пусто
и е свежо. След минута
ще протегнат сънени ръце
младите към слънце ново
и тревата ще расте
с надеждата за топла воля.
А аз съм тиха. Като дъжд
умея само да протичам.
Жадувам те, дано веднъж
поне без капки те обичам...

"Не знам какво да ти кажа"

Защо не кажеш (нещо) просто,
че ще ни направиш бъдеще,
че (ще) виждаш "не-нарочното"
и лицемерните петна по(д) думите;
че делата са дела
защо не кажеш? Хвърлен камък,
че е казаното "ей така"

и падне ли - дълбае яма...

Не виждаш и мълчиш сега,
но "после" е огромен залък.

На мен ми свършиха вълшебствата

По празното ще знаеш, че ме няма.
Стане ли ти пусто от широко,
а чаршафът на студена яма
като очите и сълзите ми дълбока -
тогава ще узнаеш, че ме няма,
че някак най-внезапно съм изченала...
докато си бил на работа
на мен ми свършиха вълшебствата.

И днес повече от всякога съм аз -

с други думи "най-обикновена"
без сложното обичане и страх.
Елементарна съм(,) сама. Без тебе.

петък, 8 октомври 2010 г.

От нищо – нещо (а обратно?)

Обичам. Да се правя на глупачка
от дни даред до болка ми отива -
откъсвам си езика. И го мачкам.
А той кърви с болежа на коприва.
По кожата, по раните, ръцете
(и всичкото, което нацелува,
защото ме обичаш), по сърцето...
познавам колко скъпо ще ми струва
да обичам(,)
да се правя на глупачка.
В джобовете нямам ни монета.
Как със нищо да ти плащам,
щом е Нещо пепелта в сърцето ни?...

И ребрата се чупят (преди да зараснат)

Като си тръгна, страшно ще боли,
но едва ли ти за мене ще заплачеш.
То мъжете сте човеци - не жени -
и за вас различно всичко значи.

събота, 21 август 2010 г.

Трева и снежинки

Преди да те помоля да мълчим
в очите ти дълбоко ще погледна
и всички наши хлипащи сълзи
ще се слеят
тихо,
до последната.
И всички наши женски снегове
ще се стопят от женските пожари.
Прощавай, мамо, че се виждаш в мен -
пияна от тъга, от мъж прошарена...

а искахме сърцето да крепим
и искахме косите им да пазим.

петък, 20 август 2010 г.

Което младостта не може

Ти знаеш как е трудно да заспивам,
ти знаеш как очите ми са бдящи
и въпреки това откриваш
тъгата ми, в гърдите спяща,
и тихо я целуваш - да сънува,
и леко я отвиваш - да изстине.
Ти знаеш, че когато се събуждам
в очите се протяга твойто име
и в устните беззвучно разцъфтява,
разлита ме, когато ме прегърнеш.
Ти знаеш. Как е трудно да забравя,
че млади сме за общо бъдеще...

петък, 6 август 2010 г.

Относно пръстите и правото

Ти свикнал ли си десетте ти пръста
да отброяват дългите секунди,
в които най-културно и задръстено
изчакваме и с волски дъх се трудим
светът около нас да ни признае
и тиха благодарност да отправи:
идете и бъдете!,
т.е. казващ,
че нещичко за него сме направили?
И вече може малко да се имаме.
И вече може нещичко да вземем
за двама ни, наивност проявили,
че съществува чувството „споделяне”
и повече от глупаво повярвали
един във друг и успоредно в себе си.
Недей да свикваш. Време ни е заедно
да му покажем на света ръцете си

и как умеят също да го удрят,
и как намират право да се вземат -
достатъчно на чуждото слугувахме.
Днес 20 общо пръста са допрени
и вече дълго няма да се пускат.

неделя, 18 юли 2010 г.

Когато виждам, че се смеем

Да знаеш само колко ми се плаче
задето световете се отбягват,
задето има толкова сирачета,
които с болни сърчица си лягат,
задето никой няма да успее
до края на на(й-)края да докосне
всичкото бездъно в мене
и да стори черното на късчета кокосови.
Да знаеш само колко ми се плаче,
че мъжете дръзват да не плачат,
че всякакви неща са на парчета,
които няма да сглобим. Напразно
задето са и вярата, и огънят,
с които правим опит да живеем,
задето всеки се притиска болен
и хапе други, за да оцелее -
да знаеш само колко ми се плаче!

Когато виждам, че се смеем…

Когато продължава твърде дълго

От чакане човешкото отслабва
и се превръща в механизъм на часовник.
Докато Голямата любов свенливо бяга
я изпреварват хиляди любовници
от глупост, от нагон и от надежди.
Краката им пулсират и закачат
умората в петите на съседите,
стигнали дотам, че вече крачат.
От чакане човешкото отслабва
превръща се в статично безхаберие
към чуждото „наоколо”. Навярно
в това е същността на победените.

„Морето силните обича”

Жената на моряка е убита.
Притихнала за път пореден чака,
да дойдат, да я вземат, да я вдигнат
и отнесат от тъмната барака.
Откриха я ей там между скалите,
докато оглеждаха за раци,
не щеш ли, на един ловец очите
попаднаха на кичурите мрачност,
пръснали се в края на водата.
Никой не попита как се случи –
всеки ден жената на моряка
стъпваше оттатък сушата,
за да остави някоя бутилка
с писъмце, опръскано с надежда,
полято с самота и мъка:
на сам човек защо ли му е мрежа…
Кого да храни и кого да учи
как сплита се и улов как се чака?
Никой не попита как се случи,
защото бе „жената на моряка”.

(съ)Прикосновение

Днес всичките платна са пеперуди,
а корабите са на колела
и някакси не ми е никак чудно,
че всеки пълен кръг покрай оста
завърта обичта ми край Земята
и хилядите пъстри цветове
на живите цветя – платната –
поръсват всевъзможни светове,
замесени от смях и вдъхновения,
набъбнали с живота на копнежи.
Ще ги пребродя. Всякакво спасение
днес още неродено ще зарежа.
И нека Слънчо здраво да напича,
и нека стана даже на мулатка.
Пеперудите душата ми събличат,
за да преплува(м) всичките загадки.

събота, 17 юли 2010 г.

Трески

Чакълът под краката ми ще схруска
глупавия звук на бързи стъпки,
с които се опитвам да пропусна
всичко покрай мен да бъде сбъркано.
С които се опитвам да прескоча
детското, което ще порасне.
Не е честно, но е страшно точно,
че от себе си издялкваме разпятия.
Какви сме чудни
(псевдо)християни –
глупави и алчни, и безбожни,
но винаги в молитви закопчани,
усетим ли присъствие на ножове.
Отново се отплеснах в мрачни мисли,
а чакълът под краката хрупа
и ми остава само капка сила
да се отблъсна, после…
да се чупя.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

И ти си прав

Не плача от любов, а от обида.
Каквото ми остана е това.
Отивам си.
Отивам си.
Отивам…
по дяволите. В мрака на света
ще си направя скътана хралупа,
ще бъде номер „билиард и нещо”

(защото в този хаос от триъгълници
всеки ъгъл за човечец-вещ е).
Не търся пътя - той ми се е ширнал
пред краката с рани „да остана”,
навярно някак ще ги излекувам
след ден,
година,
век или…
все тая.
Не плача от любов, а от обида.
Обичането друго не остави.
Но страшно прав си за „довиждане-то”…

в отсрещни ъгли ще лежим забравени.

вторник, 8 юни 2010 г.

Повече не съм калинка

Свадлива съм до края на света,
защото ме направи на нещастна
и ме удряше със лявата ръка,
докато ме галеше със дясната.
Свадлива съм, че нямам „у дома”,
защото все така ми го отнема
онзи първоизточник в кръвта,
проникваща до всяка твоя вена.
Значи няма
м смисъл. И това
„да чакам” сатанински се проточи.
Бъди щастлив! Но аз ще си вървя…

(остана ми една-едничка точка).

Псевдалина

Днес май че пораснах -
отново изгубих
дъжда от очите
на детските ручеи
и за да наваксам
насякох на груби
и наистина страшно
отблъскващи кубчета
всичко. което
довчера обичах
избуя във жестокост
и броня навлече.
Днес май че пораснах,
почувствах се куче
и после олекнах…

до псевдочовече.

неделя, 30 май 2010 г.

Докосни ме като дъжд

Разбуди ме от цветето на Палечка
и от черупка измагьоса ми постеля,
косите ми разпусна със задача
капчици в капчука да намеря,
които са роса и са очистени
от всякакво предишно съществуване.
Майчице Живот, не съм измислена,
аз от твоето сърце съм изрисувана!
И каквото да ме срещне след вратата
краката ми земята ще целуват.
Не ме е срам, че имам пръст в кръвта си
и че, може би, във повечко тъгувам,
защото твойте сълзи съм познала
откак любовно, майчински въздъхна
и всичко, след което оцелявам,
е крачка път към следващите сутрини.

понеделник, 22 март 2010 г.

Сърцата са бездетни

"Но никога деца не ражда
Голямата любов"

Петър Алипиев


Краката си издрах, за да те стигна
в къпинака на Голямата любов.
Изпих кръвта си като тъмно вино,
в очите си дори потърсих Бог.
Из-яд-ох си сърцето. Стана тихо...
А после чух гласа на някой Друг:
Защо дъжди от всичките ти стихове?
Погледнах малкото човече в моя скут
и тихо му запях, и запрегръщах
своята, Голямата любов...
но каквото и да сторя, тя ще тръгне,
с друга да направи своя дом.

четвъртък, 18 март 2010 г.

/а именно/ Защо ти позволих да ме докосваш

Дяволски самотни са ми тръпките.
Той дълго е далече. Като вятър.
Винаги в сърцето ми се скита.
А Ти ме изненада. И разплака.
С топлата прегръдка на три рози.

/техните бодли са в твойте пръсти/
А именно… защото са самотни,
дяволски самотни са ми тръпките…

***

Дяволски самотни са ми тръпките
и, вярвам, че горча ти по устата,
а те са меки. Нежни са. Поръсени
с дъгите на влюбчивия мечтател…


Март 2008 г.

Слепота /светоусещане/

/Но/Няма под краката ми земя.
Да би се спряла някога под мене,
аз бих застанала на длан,
за да не тъпча гордостта и’ тленна.


/Но/ Няма във очите ми небе.
Аз бих отворила ги като миди,
само то у тях разляло се да бе,
щеше в мене цялото да диша, като книга.


/Но/ Няма до ръцете ми гора.
Да би се тя протегнала по пръстите,
аз бих я напоила със кръвта
на вените си, дето Пролет ги е кръстила.


/Но/ Няма. И не може. Де да бе…
Тялото ми Истина, която
има смисъл, право и сърце,
да виждах можеше Земята ни.


28.02.2008г.

Буреносно

Обесил се в очите ми на вяра,
Ти още премълчаваш и се люшкаш.
Като кораб - към скалите плаващ...
Погледът ти счупи се по мъжки

и не смее във очите да ме види,
за да избегне своята позорност.
Въжето ти прилича ми на милост...
Не ми е нужно! Котвата ти - двойно!


22.02.2008г.

На/д/живяване

Остаряла е ранената ми рокля.
Тя не помни вече босите крака
и стъпчици, които към леглото
тичаха с девича лекота.

Тя не вижда вече белите завивки,
не познава аромата на мечти,
който сгушваше в гърдите си,
помисляйки надежди и звезди.

Не намира вече старата ми рокля
своя топъл и уютен гардероб
от хартийчиците цветни на живота,
скрит във другия
/пепеляв/ живот.

И не плаче днес ранената ми рокля
за любовите и младите треви.
Тя забравила е как се гази в мокрото
и пресъхнала е в морните очи.


20.02.2008г.

Бягство

"Да бе обикнала очите ми
преди по теб да се разплачат,
да се протегнат безразлично
ранените от дъжд клепачи,
да се откъснат от ресниците
меките по теб мечтания…
Да бе обикнала очите ми
преди да видят как нетрайна си.

Да бе ми устните попила
с меките уста си-рози.
Да бе преглътнала обидите
преди изричането им, от гордост.
Да бе докоснала ми пръстите,
дланите да бе прегърнала…
Да бе ми устните попила,
аз можеше да се не стъмня.

Да бе облякла тишината ми
с онзи слънчев, звънък смях.
Да бе люляла рутината
в косите си от летен плаж.
Да бе изпяла всяко чудо
без превземки и своене…
Да бе облякла тишината ми,
би гола стоплила се в мене.

Да бе поискала картините
на лудите, кипящи чувства.
Да бе помислила за виното
у мене, щом полегна в скута ти.
Да бе завила ме с ръцете си,
светът ми би ти завъртяла...
Да бе поискала картините,
огледала ти би се цялата.

Да бе обикнала очите ми.
Да бе ми устните попила.
Да бе облякла тишината ми.
Да бе поискала картините.

…не би си грешките простила…
Както днес в безгрешието скриваш се!"


01.03.2008г.

Помисляй ме /поискай ме!/

Помисляй ме. С очите ме помисляй,
за да ме видиш в счупения ден.
Прелетя към тебе ранна птица.
Усмихваш се. С дъгите на момче.

И е небето като на погача,
зачервила се от греещата пещ.
С очите ме помисляй. Да не
/плачат/
допуснеш залезът да спре.

Кое?! Съм аз в дълбоките зеници...
Морето от негазена трева.
Безкрайната поляна от вълните.
Или пясъчната топла синева.

А не е важно да ти бъда всичко.
Надявам се, че ти ще разбереш…
Помисляй ме! С очите ме помисляй
преди да охладнеем. Като свещ.


26.02.2008г.

Ревност

Тя е хищна, но тиха… ще кажеш – дълбока,
а ми се струва повърхностна.
Прилича на Обич и много на Болка
и я прихванах по въздуха.

Дали, че си вятър, това ми се случи…
Или пък стана случайно?!

/не зная/ Но, вярвай, напомня на Мъка
и пари със сила на Тайна.


2008 г.

БезСън

Отивай си. Безжално си отивай.
Като сърп се е озъбила луната.
А под нея стръкчето на мислите.
Се топи в дланта на тишината.

И две щурчета с трепетлики скърцат.
Несмазани звънчета над врата.
Мишката при малките се сгушва.
Да ги пази с сива топлинка.

Може би… отдавна е изтекло.
Времето на старите звезди.
И затова над твоята пътека.
Дузина от комети пламени

небето. И усмивката ми мига.
Ту я виждаш, ту се крие. В мен…
Отивай си. Безжално си отивай.
Моята пътека нож завива…
и сърдечната ни връв разкъсва.
Ден.


2008 г.

Към човека

Ще обърна лъжите ти в истина.
Те са леки!
/както и ти/
Не ме гледай в очите със изстрели.
Нямам страх от подводни скали.
А и твоите много напомнят
на пясък, слепил се от жал.
Ще те духна и ти като облак
си далеч отсега отлетял.
Не посягай със щипките рачешки.
Затъпяват се в мойта душа.
Ти си ледена топка. От навици.
Си замръзнал. Аз ще те стопя.
За да капнеш в очите на времето
и да видиш, че си само миг…
Ще превърна лъжите ти в истина.
Те са леки...
/какъвто си ти!/


2008 г.

Разпяваш ме /под тебе да мъркам/

Теб съм стиснала в шепи.
/ти по кожата париш/
С студа на снежинки по детски уста.

Имаш вкус на обичане.
Приличаш на странник,
а следите от стъпките ти
са в мойта сълза.

Която трепери…
При звън на камбана

/сърцето ми/. Днеска
отново разби

и се разлюля
да се оправдава…

Недей се познава!

/отново си Ти/

Както винаги.
Стига...
стените ми удар.
Не обичам
/е/ църкви,
а палиме свещи…

/и за теб си помислих/
когато се молех.
Да бъдеш свободен.
Да бъдеш насрещен.

...на всяка ми крачка.
Обичам да падам
само в ръцете ти.
Ангели снежни
с детска наивност
щастлива да правя
и да съм усмихната
право в сърцето ти.

Преливаш от шепи
с морска дълбокост.
Танцуваш във вените,
в косите ми...
Звън!

И ето те там.
Проблясък
/най-ярък/
преди да потъна
в раз/редения сън.


2008 г.

Насвикване (умора)

Пресъхнах ли?!
В зениците е мракът!
И не смуче вече дните ми-близалки.

Човешкото унесе се...
И дрямката
заспа във свойто глупаво очакване..

Пресъхна ли?!
На устните ти плаках!
И от сол ги счупих в коловози...

и Ти мълчиш…
Какво ли казва влакът,
щом го вържат в линия чертожниците?!


2008 г.

По-желание

Аз искам да съм патица!
От дивите!
С пролетно-зелената глава.
С нечетен брой размах
и човка – тичаща
коя почиства волните крила.


2008 г.

*Свят

на Вальо

...на устните ти - полският синчец,
останал там от обич на косите ми,
усмихВа се. дъхти на карамел
дирята ти в космоса
/и миглите/.
проблясък. като мълнии мигновен.
такъв е и размАхът на крилата ти.
вселените, звънтящи са у мен,
въртят земята със напрегнато очакване
у тях да светнеш. от зениците - въЛни,
поглъщащи безумно и със жажда
всяка суша и вода. за шир
говори силното ти, тътнЕщо прераждане
на морското сърце. и на душата.
тя е ритъмът на лудите ти вери,
които със делфиНите припяват
как мечтите са ти много над пределите.
в ръцете не танцуват ни лъжи,
ниТо грешките на сляпата къртица.
сурови, истините страдат със усмивки
и с плясъка, свободния, на птиците.
а на устните тИ - дива свобода,
която аз обичам. и в ръцете ти.
ти, с име неувяхващо и с жар
не заспивай никой път в куба На времето!

безграничен мой,
ти само свой си, Свят!

а зВездите плачат, да си ничий!




* едно по-пълно и истинско значение на Св.


2008 г.

Между приятели

Аз мога да бъда. Най-добрата приятелка...

Свил се е здрачът в краката ми
и само с луни строя ти параклис,
там да събираш устата си,

които си пръснал по всевъзможни
Любови
/как беше последната?
Нервна? Целува ли често ръцете ти
в опит да помниш я с белег?/.

Недей да мълчиш, имам нужда от знание

/за теб трябва том на напиша,
който не свършва с корицата задна,
а само с безкрайни въздишки/...

На твоите феи, магьосници, вещици
по свещичка една ще запаля
и дано да им стигне. Те, изневерите
не познават светлите стаи.

Но само мълчиш. Трепери в ръката ти
единствена, молеща свещ
и с меките устни шепнеш в косата ми

“На сърцето ми близка и на душата,
Приятелко…
дали молитвата ще разбереш?!”


2008 г.

Не/вероятно

Ако ти ми носиш повече печал,
отколкото могла бих да приема,
то за мене значи бард е пял
най-красивата от всичките поеми.

Ако ти събираш камъчета там,
където аз съм минала привечер,
то значи, че светът ми е успял
да се даде на клепките ти млечни.

Ако ти си вземаш в дланите звезда,
под която аз съм се усмихнала,
то значи, че познаваш и цвета,
и аромата детски на мечтите ми.

Ако ти и аз намерим топлинка
в дъха и мекотата на две устни,
то значи сме поема и мечта,
които никога за друг не ще се пуснат…


2008 г.

Да се греши е...

Зейнала е между пръстите ми пропаст
/където са били косите ти/. До вчера.
Оглеждах се в два кестена. Дълбоко.
И още в тях с душата си треперя.

Болят ме изгревите
/с цвят на твойте устни/
и шията ми сякаш още пари...
Капва глас - любима нощна музика
с твоя аромат върху дланта ми.

И мойто име. В меките ти нотки
как стои на мястото си. Тежко...
Шири се сред пръстите ми пропаст

/където бил си/. Липсваш ми!

...човешко.


2008 г.

понеделник, 15 март 2010 г.

в N ера (4)

на моята Венера

Липсваш ми. /поставям само точка/
И чакам да се върнеш с оня вятър,
който си била във мойте нощи

/помня как се смееше, Приятелко/.
И зная, че не ти е никак леко
някъде в света да се преструваш,
дланите да блъскаш надалече,
докато във клетчица и труд
дните ти протичат. Много вече…

Думи съм измисляла за тебе,
колкото побира ми сърцето.
Кънки ще ти купя и по лед
дано във някой сън със теб се срещнем

/толкова ми липсваш. На небцето ми
крепи се оня писък ненормален,
който е стрела в крилете,
много искам твоето сияние
в облаците пак да ми просветне/...

Точката си търси малка стълбичка,
за да стане проста запетая.
Идвай си, Хвърчило
/и наум
ще призная малката си тайна/!
Търся те в очите с много ласки,
моя Слънчогледена и Истинска

/само крайчеца на твоята опашка
понякога аз виждам бегло в мислите/...


08.08.2008 г.

в N ера (3)

на моята Венера

С по две черешки на ушите
пристъпваш в моята душа.
Като птици са очите ти
и в света от шареност летят,
пеейки за нощни лампи.
Чувам как усмивки тичат.
С звънък смях вместо обувки.
Танцуваш пролетно в тревичките.
А пейките са асансьори...
Легнеш ли на тях, аз зная,
поглед ще отправиш горе –
при звездиците от тайни.
И пак ще цъфнат слънчогледи
във косите ти. Познавам
твоите лъчи у себе си.
Обичам те, че се раздаваш!

Ти най си дивата череша,
а листенцата ти са от песни
с мекота на таралежче –
кълбо глухарчета и нежност!


01.03.2008 г.

в N ера (2)

на моята Венера

Ези и Тура /двата края на шала ти/
топлят /с усмивки/ твоята пъстрота
като детски лунички в огледало на вятъра.
Ти се смееш и звездно прегръщаш света.
Буф! Парапетите твойте пръсти изчакват,
реките отдолу да станат пързалки,
за да отвориш вратите на гарите
и с кънки да пишеш осморки
/безкрайности/.
От вагона последен най-отзад да помахаш,
че пак ще се върнеш, че ще летиш.
Обратно - напреде пързаляш се всякога -
стабилно красиво - непрофесоналист.
Ези и Тура... всички песни избираш.
По релси припламват светкавици куп
и молят
/учтиво, щурачно/ да вземеш
като в взор планините, тях
/светулките/ в скут...


10.01.2007 г.

в N ера (1)

на моята Венера

Снегът ти е девствен и цял.
Белотата му птици осейват
с осанки на сладка печал,
коя към сърце ти посегва.
Не пуска. Парк, козирка,
щипки в ръцете ти скрежни...
А ти се усмихваш така,
както детенце поглежда
цветните, пълни дъги
и смее се звънко, сърцато.
Пътуваш.
/по-скоро летиш/
Всяка стъпка ти е Свободата...


07.01.2008 г.

Миг/ване/

Отпускам се в ръце на нощна лампа,
която мига бегло в коридора.
И мисля си, че тук си
/не за кратко/,
и, струва ми се, с тебе си говоря...

Как навън ще съмне като изгрев
на някаква неистинска вселена.
Ти си стигнал тука, моят прилив,
аз съм ладия в водите уловена.

И не ща да бягам, нека ме полюшват
твоите очи
/с вълни и нежност/.
Коридорът светло е напълнен
с моето усещане - химера.

Още миг и няма ги очите...
Вън е ден
/един случаен отлив/,
който ми отнема теб с намигване...
и дланите
/на лампа/ се пробождат.


2008 г.

Прегърнато слънце

на Niksy

Така си близък на душата ми, Чист лъч.
Недей се мята в паяжини нощни.
Нима не сещаш как горчи дъждът,
когато тръгваш от душата си изгонен.
Още…

Първи стъпки и отеква скръб.
Не се препъвай във моряшки възли.
Ти си този, който ги е чул
как се молят и болят да ги развържеш.
Не се теши с въжета край лъчите си.
Не е право, не е на сърцето
да го пробождаш с четири стени
и всяка да го блъска у насрещната.
Недей угасва, колко си красив!
Отвътре пълен с толкова надежди…
Като гарван с черен дъждостих
не се отказвай облак да преследваш,
че той е в теб. Бялото му лее се
и снегът надолу се увлича.
Мек и лек. Като капки езерни,
които чисто, като слънцето, обичат.
Така си близък на душата ми, Чист лъч.
Недей се мята в паяжини нощни.
Нима не сещаш как горчи дъждът,
когато тръгваш от душата си изгонен.
Още…


2008 г.

Събота

Натроши ме на кристали в ден на Събота,
когато всеки мисли, че почива.
Аз имам още много от Несвършеното
и въпреки това ще си отивам.

Където и да е. Накрая мощите,
които все изтичат от телата,
в мене ще се спъват
/пак във Събота/,
Почивките наяве ще разклатят

от твърдите си ярости, че мога
да си ида и когато не е редно.
Защото смея и от страх да съм самотна
скачам право
/на парчета/ във неверите,

които знаят - никой в Събота не тръгва
към своите свободни, други дни.
На място и изкуствата се връзват
в разходки между четири стени…



Аз прескачам право в сляпата Неделя.
По кристалите пътека ти оставям.
Въже от камък и... недей се влюбва в мене.
Понеделник е Денят на мойта стая!


2008 г.

Надпределно

На парапета ако стъпя –
без протягане!
Ръцете си вържете с слепотата!
Аз трябва да опитам
- хлъзгав камък,
почти е като този по лицата ви!
И правя крачка,
циркът е притихнал,
всеки дъх се секва акробатно.
Часовник чувам…
трака, най-подир
стрелките му, отпускам си крилата

/ръцете ми!/
оказаха се къси,
празни, недостойни да политна…

Под мен недейте
дълго да се кръстите…
ВАС повече не бих могла да ви обикна!


2008 г.

На една Луна разстояние /откровение и вишни/

В напъпилата ласка на Луната
оглежда се уплашена вода.
Легнала у лоното на капка
с меките си вишнени уста.

По кожата и’ вятър се пързаля
и гали кадифените очи,
които двечки клонки отразяват
с лъчите на посипани звезди.

В небето и под него. Плодовете
търкулват се във меката трева
и капката мечтателно поглежда
наоколо. Да скочи като тях

желае в ароматните обятия
на вятъра с тръпчивите ръце.
А той теши я, пеейки със ласката
на Луната. За незнайни светове.

Само приказка. Без принц с коси от кестен,
без бял като от Обич еднорог.
А тя е плаха, като нощна песен,
изплакана от Нежност. Нощ и Скок…

Капва и попива се в земята.
Далеч от меко тупналите вишни.
А в мястото и’, двете клонки плачат,
навели свежовлюбените листи

и прегръщат я във своята мелодия,
поклащани от търсещия вятър.
В лоното на истината своя

/че принадлежи тя прекалено на Земята/

изпраща тихо
нему ласка по Луната.


2008 г.

Ако някога

Ако някога в душата ти потъна,
ме ми подавай вятър за въже

/с него мислите ми биха се престрували,
че искам да изплувам вън от теб/,

ако падна във очите ти на длани,
целувките ти, ако заизтичат

/не ме прегръщай и не ми прощавай,
ще повикаш същото отричане/,

ако някога се спъна във сърцето ти,
не се сърди, не казвай “ще му мине”

/аз зная колко трудно кърпи времето
и не, не искам теб да те зашива/,

ако скоча от ръба ти на ресниците,
ако мигването твое ме побутне

/недей да плачеш, аз не съм убита,
и винаги ще идвам в твойто “утре”/,

ако случи се, дори по невнимание,
да се подхлъзна по пързалката от ласки

/ти недей случайно да ме хващаш,
и не слагай на контузиите ми маска/,

ако счупя се в ръцете ти от влюбване,
ако в твоите морета се размия

/не съжалявай, че сме се изгубили,
аз винаги у теб ще се откривам/,

ако някога раздялата ни случи се
и в платната ти отрова загорчи

аз сама със ветровете ще заплувам,
но вън от теб – не може! Забрави!


2008 г.

Загубване

Не ме обича дивият ти път
и
/винаги!/ със мен те разминава.
А аз, по детски, къс по късче плът,
да го подлъжа, всякъде оставям...

В небето ти! Където на ята
волните ти ветрове се вливат,
в морето и във твоите недра,
но никой път от мене не намираш…

даже дъх! Да дишам вече спрях.

/"така ще заблудя го" си помислих/
Не помня много. В тъмно се топя…

Парченце плът и сянка на мечтите ти!


2008 г.

Да имаш море

И тъжно ми става. /понякога искам/
да седна в ръцете ти, да помълча.
Но се отказвам. Жестоки са истините,
че съм далече от всяка ръка.

И тъжно ми става.
/понякога чакам/
в кризисни точки да стъпиш до мен.
Но после се сещам. И се отказвам.
Далеч ти не ходиш, а имаш море.


2008 г.

Лъжите ме раняват като истини

Лъжите ме раняват като истини
с суровата откритост на деца,
но толкова по-лоши със двуличието
на стотици, не!, на хиляди лица.

И толкова по-болно непремислени,
колкото сърцата издържат...
Лъжите ме раняват с точни изстрели.
А истините в гроба ми лежат.


2008 г.

Угасени светулки

Не си отивай!
/де да вярвах в “сбогом”/
Целувам тихо твоите клепачи…
В полунощ
с тъгата си огромна.
На миглите ти с мигли ще поплача.
Незрението
в теб ще се разтвори.
Облачета звезден прах, светулки.
Само малко

/повече е Много/
да ме видиш /как сълзи цигулка/.
Тръгваш…
и на прага ми изправен
с кърпичка от спомен
/в кръпки цяла/
попиваш мойте мигли
със “Прощавай!”…

/светулков мрак/ В “сбогом” де да вярвах…

/но не вярвам/


2008 г.

Не тръгва случайно след ласка момиче

Не тръгва случайно след ласка момиче.
То винаги има причина:
навярно във повече теб те обича
и шанс ти оставя да стигнеш

до нейната обич с любов по-велика
/по-малко не съ’ди, че носиш/.
Сърцето ти – тясно, душата – критично
се стиснала в теб и живота ти…

Не тръгва случайно след ласка момиче.
То винаги има причина:
навярно те знае, че сито обичаш.
Навярно… и друго ще има.


18.12.2007г.

И защото Ти /Човек/

на майка ми


И защото ти човек
си ме поискала, родила,

Човек си ме живяла,
такъв си ме погребала,

изпращам ти звездите,
нощем теб да те завиват

и мъка да удавят ти
в човешките тешения.

И защото си будувала,
кога била съм трескава

от болести /вина,
любов или пък скръб/,

ти пращам месечината
със сребърна си прежда

да ти сплете човешката
опора за гърба.

И защото ти си пяла ми
усмивки и обятия,

кога била съм тъпкана,
обидена, боляща,

аз пращам ти Вечерницата
/моето разпятие/

да крепне ти сълзите,
стените, празнотата им.

И защото съм изстинала,
заровена, мълчаща,

от никого не търсена,
никому потребна,

на теб ти пращам /всичко/
аз човещината си…


Ти Човек си ме родила,
живяла и погребала…


10.01.2008 г.

Прилича ми /*Квiти в волоссi/

Всяка мъничка обич ми прилича на щастие.
Всяка бегла усмивка – на бебешка люлка.
Има въздух за всекиго в коридора на тясното,
където въздишки секундно се случват.

Всяка бивша любов ми прилича на бъдеще.
Всяко клонче зелено – на майчина ласка.
И, може би, редно е да се почувствам
като част от живота си – безкрайно прекрасна…


*Цветя в косите

10.01.2008 г.

Повярвай ме

Повярвай ме!
Не съм съновидение
и не нося захаросани кошмари
в косите си /ухае на търпение,

твърде малко/. Вече ми припари
този поглед, пълен със мечтания.
Едничък дъх в очите се загнездва
и се тъче на мрежа, като ладия.
Бавно.
...в прилива на нежности.

Свали пашкула! Вече съм пораснала.
Макар в ръцете да съм малка, даже крехка.
Ще духна с мигли около мъглата
да се разсее твоята нелепост,
че ме сънуваш... то кому е нужно,
щом очите ми очите ти целуват
и нозете ми нозете твои срещат
сякаш друг живот и път
не съществуват...


2008 г.

петък, 12 март 2010 г.

"Боль всегда с тобой" /28.05./ (триптих)

на баба

1.
“Где я стою, тебя там нет”

Викат ме птичите песни,
кръв от ушите ми пият.
Някъде – много в небето -
аз към тебе се взирам.

Бялата роба облекла,
Ти се усмихваш, нали…
Може ли да те погледна?
А ще ме гледаш ли ти?

Нощният полет е дълъг.
Плътен като’ първи сняг.
Търся добрата ти дума…
Ще споделиш ли с мен топлия смях,

както го правеше? Всякога…
С ведрите сини очи.
Като във моноспектакъл
сцената с дъно е. Ти…

Помниш ли моите пакости?
Малко голяма съм днес…
В сърцето ледът ми не капва,
но помня и твоята “мен”

колко наивно озъбваше
кривите зъбки. Прости…
Заложих капана за сънища.
Чакам да слезеш. Дали?!

Искам да бъда глупачка,
която вярва в това,
че твоята роба от ласки
ще седне край мойта глава,

а сетне, по-мека, ръката ти
ще ме погали, помилва…
Защо ли когато порастваме
мечтите ни някак изстиват?!

Искам да видиш, че чакам
години след наш’та раздяла.
И птиците вси да прегракнат
за мен ти не си закъсняла.

...в името наше те виждам...



2.
“Открой глаза”

Отблясъкът от локви е корав.
Споменът за теб не ми достига.
Виждам малко Ти във мойто Аз -
блага, кротка, търпелива.

Напев ли си от огнена река…
Шокираните капки в мен попиват.
Колко искам да си у дома
и да ти попея до заспиване

с радиото в нощите. Безсънни.
Още са очите ми на болки.
Винаги съм с теб. На пъзела.
Броят части, ти кажи ми, колко е…

Липсва ми по някоя. Сълза.
Имаш ли мечти? Недей да бягаш!
В облаците чака ми кръвта,
а имам нужда с нея да си лягам,

за да спомням парк, лъчи и обич,
питчиците от Четвърти блок…
Толкова небрежен е животът,
колкото внезапно блъска в СТОП!



3.
“Это мне не снится”

Липсите убиват, както вятър
брули плодове, бере листа.
Но е празна моята ливада
и от лято дълго прежълтя.

Повече от Есен. Сок от Сладки
като блян крайустните топи.
Корените ми са ми крилата.
Цялата земя е моят мир.

Ако искаш, назови ме “Круша”
и кажи, че дръжката ми крива е.
Само със очи ще те изслушам…
и ще падна близо до Масивите!


2008 г.

Дядовата ръкАвичка /писмо до Теб/

на дядо

Отиваш си...
Когато те посегна.
Виждам стъпките във споменната прах.
Помня как в очите ти все сядах.
И ти ме люляше. Със мъдрия си смях.

И как ръцете ми във твоите се гушкаха,
както котето във детските крака.
Отиваш си.
Но аз съм се научила
и в всяка своя крачка те държа.

Несломимо. Както ти ме пазеше
и още от безгрешни ме тешиш.
...Човекът е човек, когато падне.
Защото става! и опитва да върви...

Защото... ми показваше Живота
с неговата истинска цена,
аз те следвам и съм много горда,
и обичам, и даже съм Сама.

Отиваш си…
Където не е време.
И не е редно да се подслоним:
Аз - на твоите люлящи колене,
Ти - в моя смях, на малкото ми дни,

които чакат още да познаят
и да оставят своята следа.
Отиваш си…
Но в мене си останал.
Ръката ти е в моята ръка…


2008 г.

Завещание

на сестра ми

На моята сестра света оставям!
Той ще и’ отива. Тя небесна
с облаци, луни и петолъчки
често в мене цялата проблесва.

Тя с мидички и бисери, със пясък
може и морето да завие…
Моята сестра е от русалка
по-любяща, по-свободолюбива.

Моята сестра пристъпва боса.
Тя говори и с тревите, със цветята
и носи на дръвчета всяка пролет
оригами с медни аромати…

Тя не е суетлива и не плаче…
За да удави литналите птици.
На моята сестра света оставям.
Той ще и’ отива. Тя е Всичко!


2008 г.

Към тебе по вятъра стъпвам

на сестра ми

Щом бледата свещ на луната
през тихи прозорци засвети,
гласът ти ме води. Нататък.
Изпускам света от ръцете си...

И трепват безсънно стъклата.
От звънкия меденен шепот.
Роси ми дъхът стъпалата,
сетивата цъфтят неусетно.

Да стигнат най-свежи в косите ти,
където свещта ще угасне
и светът ще се върне в ръцете

/самотно/ изгряващ. Прекрасен...


2008 г.

Далеч си /наши остават звездите/

на сестра ми

Претърсвам луната за твои въздишки.
Ти там си ги скрила, нали?! Не, не питам.
Подсказвам ти само, любимо момиче,
че наши остават звездите...

Гъстите облаци – тези в очите ти –
пак ги прегръщат
(аз пак се стопявам
в твоите мисли), твоите сънища
са ореоли на лунно сияние.

То е навсякъде. Сгушват се птиците.
В сините нощи от Обич. Не питай.
Колко въздишки открила съм. Всички!
...и наши остават звездите...


2008 г.

четвъртък, 11 март 2010 г.

Над мен!


Слънчолина

на сестра ми


Да ме надживееш, надобичаш.
Изпитай всичко, повече от мен.
Някога ще се превърна в Нищо…
но винаги ще се прегръщам в теб.

Оглеждай се… посоките те чакат.
Навсякъде ме питат “Тя къде е?!”
Аз им отговарям без уплаха,
че скоро ще ги хванеш, ще ги слееш.

И те се смеят, толкова са истински.
За друг не виждам с техните очи.
Знаят колко много те обичам и...
нетърпеливо те подканят, продължи.


/Не си за страх, той е твърде малък -
недей му дава своите мечти!
Познавам се в последния ти залък
и щастлива съм, че той ще те държи.../

Когато аз превърна се във Нищо,
завинаги прегърната във теб,
Ти не спирай, толкова красива си,
надобичай ме, пък и ме надживей.


2007 г.

неделя, 7 март 2010 г.

дъжда на Небето

Луната почука. Почака. И тръгна.
Небето се сърдеше. Още. И още.
Защото разбра, че стане ли тъмно,
тя е обект на желания нощни.
И стана по-черно, облече катрани,
попи и звездите от Млечния път.
Изстиска отново дълбоката рана

/а отдолу любовен уж беше дъждът/...
С ръце се обгърна, о, как затрепери

/а долу решихме, че прави това,
защото стеснително, много разнежено
потръпва от ласка на обла Луна/.
Небето раздрано започна да плаче
в гъстите облаци с черни криле

/а утре ще чуем, че в жегата страшна
усмивки ще дава доброто Небе/.

събота, 6 март 2010 г.

Какво като кошмарите са истински?

Отново се разплаках
от някаква обида –
слабият ми пол ли е виновен?
Понякога усещам
как с поглед ме убиваш,
а
, заклевам се във всичко, ти не можеш!
Когато те погледна,
каквото и да виждам,
не мога да повярвам, че не знаеш –
ужасно съм ранима,
дори от тези мисли,
които след минута ще изваеш.
Очаквам само ласка,
а ти със чук замахваш
и после потреперваш, че в очите
имам много маски
и всичките изплаквам,
тогава точно винаги ме питаш:
Какво пак има, мила,
какво съм ти направил?
Аз тихо се събирам и закърпвам.
Гласът ми става ням
и как ли да ти кажа:
Голямата любов до кост изтръпва,
а после прави дупка.
Като’ сърце голяма.
В която се завивам и си мисля,
че с теб е моят сън
и моето наяве.

Какво като кошмарите са истински?
...

С-нежна човечка

Небето заръси снежинки,
облече дърветата в шуби.
Наоколо чиста магия

/нашепваща захарни думи/
застъпва във такта на песни,
съшити от топли усмивки,
целуна челото на всеки,
а мен ме направи Щастливка.
И ето ме – жива, гореща,
с ритъмче ручей планински –
аз преоткривам сърцето си.
Ставам човечна и истинска.

Сянка

Ти не ме четеш. Не ме обичаш.
Дори не ме посочваш за човек.
В каквото и да се обличам

/усмивки, сълзи, тишина.../за теб
аз съм просто „твоето момиче”.
Нямам друго име. Светлина
струи от твойте устни безразлично
и стряскащо уверено. Сега
не знам дали съм тъмна. Но обичам.
Какво като наопаки живея?
Дума няма - „твоето момиче”
и днес във ъгъла ще оцелее.

вторник, 2 март 2010 г.

Поредният малък Сизиф

Наистина очаквам да съм с теб.
Дъхът ми всеки миг сече душата.
Барабанче в моето сърце
подсказва, че аха! и ще се пратя
в ръцете ти, подобни на небе.
Толкова широки, пълни с въздух.
Какво се прави, щом се озове
човек във състояние на пълно-
та... Часовникът по тика-так
Сизифовия труд ми доотмерва.
И ето те. Ръце, човек, душа.
Една съдба, която ме обсебва

до следващия удар на сърцето...
Разбирай "до земята*" на небето.


* подножие, основа

неделя, 28 февруари 2010 г.

"Наливай ми ... любов" (конкурс)

За всички
днес е ден
„Любов и вино”.

За мен –
живот във твоите
очи,

какво
като отдавна
в тях ме има?

Познавам се
и грея.
И дори

избягвам Аполони,
Афродити,

Амурчести тетиви,
правила,

по които
„се явяваме”
пропити

от тая
някак чужда
топлина.

И нека
всяко чуждо
е в червено,

нека
има свещи, танци...
всичко.

Аз в очите ти
пак просто ще погледна...

Този ден е Наш.
И те обичам.

Без вино и без повод.
Само с чувства.

С едничка същност, воля,
със потребност

да бъдa мен самата,
а не чужда.

Да бъда твоя,
пък обикновена.

неделя, 14 февруари 2010 г.

"Като снежинка в дланите ти ще се разтопя"

Навън вали невинно зима,
а в очите ти от слънчев лъч
играят малки балерини,
когато ме рисуваш с пръст,
когато ме целуваш с поглед
и с устни леко ме цериш
от есенните ми тревоги,
от страха, че ще се изпарим
сякаш сме мираж в пустиня.
Лъхаш ми на топлота.
Имаш аромат на сила
със сладка нотка във гласа.
И остава само крачка
да престъпя цял живот,
във който бях едно нещастие,
една потребност от любов.
А после... в греещите шепи
на безоблачната ти душа
ще се сгуша тихо
и навярно
ще стана капчица вода,

която ще изпиеш жадно.

петък, 5 февруари 2010 г.

Сигнал: Да те жадувам

                   1.
Аз искам да си тръгна, да оставя
в гърдите ти ужасно силна болка.
Да бъдеш неспособен да раздаваш
на никого и нищо. Само колко
се побърках, станах животинска
мисъл за разкъсване със нокти,
а глупавата, всекидневна истина,
все още казва: всичките животи,
които крия в себе си са с тебе.
Защо ли ми е да ти го признавам,
сякаш те товаря с бреме,
което нямам право да раздавам.
То, човекът трябва да е сам,
трябва да изстрада, за да плаща
всяка глътка въздух. Имам право
да се затварям и да се разклащам...

после будна, в нищото прицелена,
да се пръсна и окото на Вселената
да ме изплаче, като тиха болка.
Аз искам да си тръгна. Ала колко?!


http://www.youtube.com/watch?v=oU677m2yJ6s

                   2.
Не мога да те чакам цяла вечност.
Когато ме обичаш, ме раняваш.
Наистина е твърде по човешки,
затова следите ги оставяш
в душата ми – в една кора дебела,
която ми е прагът „много болка”.
Как да съм добра и да успея
ти да си щастлив? Не мога толкова.
Опитвах и се учех – не успях.
В провалите душата си прегризах.
И вече нямам даже нисък праг,
във който да се спънеш. Много близък
да останеш, даже за нощта...
Не мога вече. Как се чака призрак?

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

По пътя "нагоре"

Не ни видя, защото не поиска.
Претърка си очите до "червено"
и днес си сляп. Не си единствен,
но си сам и ще си сам докато времето
изтича през устите на околните
и тихичко придвижва им клъбцата,
изпуфкани от много пълни спомени,
наслада и умора. Непознати
за теб са всички. Всички са ти чужди.
Ти имаш къща, чайник, даже котка,
но нямаш нито капка нужда
да се раздадеш. Да бъдеш стоплен.
Вървиш изправен – опната тетива,
но стрелата ти е куха и безсмислена.
Какво реши, че някъде отиваш?
Може би. Но не в целта на изстрела.

сряда, 3 февруари 2010 г.

На Живота /понякога/

Днес си черен и в очите, и в сърцето ми.
Препъна ме, пречупи ме, сломи ме.
И какво като съм още във ръцете ти?
Нали са по-студени и от зимните.
Направи лед под всяка моя крачка,
аз дълго се усмихвах и танцувах,
но вече не! Човешко е да плачеш –
аз съм човек и, значи, съществувам.
А ти си черна точка.
За изтриване.
Което съм започнала –
съм минала...

събота, 23 януари 2010 г.

Захаросване

Днес дишам ужасно щастливо.
Навън е светът от памук:
на ъгъла две самодиви
си правят любими от пух,
Студът се разхожда с кожухче
и само потрива ръце,
а щом се усмихне – и дъхне
пак свежо, красиво небе.
Врабчетата в такт ръченица
подскачат и търсят трохи,
намират ги в детски ръчици
и в топли човешки очи.
Как всичко е хубаво, чисто,
горе, високо сега
Господ от сто захарници
поръсва с усмивки света.

сряда, 20 януари 2010 г.

Туп-туп

Понеже си щастлив... ще те усмихна
до края на добрата ти уста,
която много често ми прилича
на резенче от пролет и дъга:
в очите ти пошепвам само с мигли
„колко те обичам” без „защо?”.
Защо-то е неясно и размито,
а ние сме прегръдка от любов.
Родени като смешни половинки,
направени във формичка „полу-„

/полу-човек, полу-усмивка,
полу-крилата-на-Амур/
в ей това все-странно време
на всякакви си чудесии
просто трябваше със тебе
да се сблъскаме
/Ами!
Какъв ти сблъсък? – с теб се слепнах/.
Повече не съм парче.
Аз съм вече цяло ТУП
със твойто ТУП.
Едно сърце.