Отново се разплаках
от някаква обида –
слабият ми пол ли е виновен?
Понякога усещам
как с поглед ме убиваш,
а, заклевам се във всичко, ти не можеш!
Когато те погледна,
каквото и да виждам,
не мога да повярвам, че не знаеш –
ужасно съм ранима,
дори от тези мисли,
които след минута ще изваеш.
Очаквам само ласка,
а ти със чук замахваш
и после потреперваш, че в очите
имам много маски
и всичките изплаквам,
тогава точно винаги ме питаш:
Какво пак има, мила,
какво съм ти направил?
Аз тихо се събирам и закърпвам.
Гласът ми става ням
и как ли да ти кажа:
Голямата любов до кост изтръпва,
а после прави дупка.
Като’ сърце голяма.
В която се завивам и си мисля,
че с теб е моят сън
и моето наяве.
Какво като кошмарите са истински?
...
Няма коментари:
Публикуване на коментар