Луната почука. Почака. И тръгна.
Небето се сърдеше. Още. И още.
Защото разбра, че стане ли тъмно,
тя е обект на желания нощни.
И стана по-черно, облече катрани,
попи и звездите от Млечния път.
Изстиска отново дълбоката рана
/а отдолу любовен уж беше дъждът/...
С ръце се обгърна, о, как затрепери
/а долу решихме, че прави това,
защото стеснително, много разнежено
потръпва от ласка на обла Луна/.
Небето раздрано започна да плаче
в гъстите облаци с черни криле
/а утре ще чуем, че в жегата страшна
усмивки ще дава доброто Небе/.
Няма коментари:
Публикуване на коментар