неделя, 7 март 2010 г.

дъжда на Небето

Луната почука. Почака. И тръгна.
Небето се сърдеше. Още. И още.
Защото разбра, че стане ли тъмно,
тя е обект на желания нощни.
И стана по-черно, облече катрани,
попи и звездите от Млечния път.
Изстиска отново дълбоката рана

/а отдолу любовен уж беше дъждът/...
С ръце се обгърна, о, как затрепери

/а долу решихме, че прави това,
защото стеснително, много разнежено
потръпва от ласка на обла Луна/.
Небето раздрано започна да плаче
в гъстите облаци с черни криле

/а утре ще чуем, че в жегата страшна
усмивки ще дава доброто Небе/.

Няма коментари:

Публикуване на коментар