четвъртък, 18 март 2010 г.

БезСън

Отивай си. Безжално си отивай.
Като сърп се е озъбила луната.
А под нея стръкчето на мислите.
Се топи в дланта на тишината.

И две щурчета с трепетлики скърцат.
Несмазани звънчета над врата.
Мишката при малките се сгушва.
Да ги пази с сива топлинка.

Може би… отдавна е изтекло.
Времето на старите звезди.
И затова над твоята пътека.
Дузина от комети пламени

небето. И усмивката ми мига.
Ту я виждаш, ту се крие. В мен…
Отивай си. Безжално си отивай.
Моята пътека нож завива…
и сърдечната ни връв разкъсва.
Ден.


2008 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар