skip to main |
skip to sidebar
на Теб
Аз виждам как посягаш със ръката си
да посадиш у мене най-доброто -
едно щастливо и обично пламъче
в очите на скиталицата котка.
Отвън съм черна колкото поискам,
даже и отгоре, и отвъд,
но вътре, с теб, ми грее всяка мисъл,
всяка жажда за живот и п/л/ът.
Годините се листят. Много просто...
желание си имам занапред -
една семейна страст, любов и обич
до след децата на децата ми от теб.
Научих много болки от добро.
Видях да страдат тези, що помагат.
Трепери пак едното ми око
и с другото преглъща до припадък.
Ръцете неспокойно пипат пак,
даже щом уверена се мисля.
Не мога да повярвам във това,
което е животът, и не искам!
Аз може би съм женски Дон Кихот
и, може би, напред ще се обеся
на вятърната мелница, Любов,
но днес съм тук! И днес съм...
поетеса,
което ще рече, че всичко мога -
да съм Човек, Добро, да нося Огън!
Земята простена. Денят се загърна
във облачно време и тръгна изгърбен
към своето утре, отвъд хоризонта.
Въздухът стана тъмен до болка.
Не искам да дишам. У мен топлината
излиза накъсано, става на вятър
и бързо изстива сред луди летежи
/а мен тишината отвътре ме реже/.
Пак стана следзалезно, стана прободно,
на света във правата дори е свободна
волята твърда, която попива
всичките скърби, калява се, силна
и глуха да бъде за думи, сироти
на някакви чужди човешки животни.
Извивам - луната трепери в небето,
познавам по тънкия страх на сърцето ми.
Скоро ще падне. Дали ще се счупи?
Въпроси напразни,
въпроси за утре...
„Земля, воздух, люди, вечность
Я, ты и знак бесконечность...”Прошепва нощта...
Загледана в тебе
играя една
игра без победа:
опитвам да хвана
край или вятър -
успявам,
но само
следа на приятел...
Кога ми избяга,
кога те
преследвах?
Нощта е пияна
и аз като нея...
на пръсти танцувам
по твоите стъпки.
Отново
се спънах,
отново потърсих
някакво право
да дишам дъха ти,
някаква жажда
да имаш плътта ми.
Нощта е пияна.
И аз като нея.
Земята и въздуха –
те са пределът,
където със тебе
се гоним
и боси
между хора и вечност
делиме въпроса
за право,
за място,
за някаква сглобка,
макар че отдавна
захапа ни клопката...
Шепоти, сън, рози и тръни,
часовник, тъга, безкрайност и...
думи.
(Някоя Мария)
Слънцето отново се протяга
да докосне нощното небе.
От този допир рози разцъфтяват
за твоите разсънени криле.
Навън по всички капки на росата
вятърът прокарва пръст, ръка
и като от хор кристални чаши
се понася глас и... лекота
дъхва във крилцата и сърцето,
дето тупка в твоето телце.
Вече става ново, свежо време,
вече чакат цветни светове
да полепнат в малките ти длани,
жадни за вълшебния прашец,
от който заздравява всяка рана...
жуженето ти пак е песен днес,
а слънцето се къпе в златни багри
и към сън в небето пак пълзи.
Сбери, пчелице, колкото желаеш,
пък и нещичко за утре остави.
„Празното легло е студено легло.”
(из "Песен за огън и лед" Джордж Р. Р. Мартин)Леглото е постеля под небето,
когато е изпълнено със теб,
аз мога да посегна със ръцете си
и да станат хвърчила-криле,
аз мога да налея във очите
звездовИна сладка и добра,
а после с нея тебе да напивам,
пръстите ми могат във перца
да се превърнат – мекички и лични
да накацат твоето лице.
Аз мога да обичам. И обичам.
Аз мога там, под твоето небе
да бъда топлината на дъха ти,
да се обличам в блясък на звезди.
Леглото е легло, но на постеля
от жива обич го изплиташ ти.
„Нямам с кого да си говоря, татко – каза му тя. – Моля се, но боговете не ми отвръщат. – Вдигна ръката му и я целуна.”
(из "Песен за огън и лед" Джордж Р. Р. Мартин)Нямам със кого да си говоря, татко,
а помръкнах от мълченето на думи,
които винаги са страшно кратки,
но кънтят във тишината на плътта ми.
Душата ми се скърши. Като ваза.
Цветята и’ отдавна се стопиха
в тихото, в пълзящото полазване
на липсата на думи вътре в стиховете.
Грамадни дупки. Скъсани джобОве.
Няма ме изпълва нищетата
и колкото наум да си говоря
не мога смях да чуя от устата ти,
защото старостта те е облякла
и стяга те във сухата прегръдка,
а аз със кой да разговарям, татко?
...щом като сърцето ми замлъква
пред двете ти очи, отново тихи,
пред погледа с умора в преналичие.
Кажи ми, как в живота тишина
вали сред тази глъч на мислите?
Нарече ме за синя незабравка,
от мене пръсти сам си изкова
да стискат във жестоката си хватка
тихата ти, весела душа.
Превърна ме във залез, запулсирал
с искрата си за някой друг живот,
направи ме червена като вино
и днес съм кръв, пролята от любов.
Извая ме с красивите си думи,
повярвах, че съм фина до сребро,
а после се оказах крехка дързост,
сглобявана от счупено стъкло.
Каквото бях, в каквото ме превърна
и всичко, що ще бъда ме боде,
понеже те подведох и излъгах,
че капка съм, а всъщност съм море...
събирано от сълзи на тъгата.
Слънцето се стапя на сълзички,
покапват и прогарят сетивата,
сега не знам дали те чувствам близък,
ти мен ли виждаш или отпечатък
като ст/р/ъпката, преминала отдавна.
След месец-два и сняг ще завали,
какво ли ще направим с теб тогава
снежни хора, път на три страни?
А може би, а може би ще бъдем
свежи и в душите си с покой?
Не искам да гадая, а осъмвам
с горещата молитва да си мой
и нямам вече сънища - все страшни,
плашещи кошмари, че дори
със тебе да се борим, ще угасне
всяко „нас” и ще се победим:
сразени, безразлични и издъхващи.
Слънцето се стапя, прави дъжд
и нямам нокът време в тази лудост
да съм радост във сърцето ти на мъж.
"Всичко хубаво в тебе е дело на моите очи!"
Направих те, какъвто съм те искала,
какъвто си мечтаех да ме срещне,
когато наближавах някой ъгъл
и се оглеждах във очите на насрещните,
когато напосоки да премина
извръщах си внимателно лицето,
тогава те направих и зазидах,
където днес те има/м – във сърцето си.
Направих те – рисувах ти очите,
в които да се виждам много истинска,
а не някаква красива и наивна
ужасяващо променлива измислица.
Аз просто се надявах да прогледна
и да познаят пътя стъпалата ми,
и ето, че най-после ме доведоха
във твоите очи /аха, в душата ти/.
"Споменът е забрава, която няма къде да отиде."
От много дни тъгата на живота
вирее и израства във гърдите ми
понеже теб те няма да ме стоплиш...
и защото сме самотни по-бедите-ли?
от дъното извира само страх
и ужасът в предусет на апатия
притиска до безумие това,
което се наричаше душата ми.
Аз още те издирвам със ръце,
потръпващи по пустото в леглото.
Къде се дяна, мое сърчице
с пулсирането топло на живота?
Малко ми е тъжно
и много неразбрано...
май че ме прободе във сърцето
и нали съм просто
някаква си рана,
мисля да се пръсна на парчета,
но недей да гледаш
твърде (ще) съм жалка
някакво момиче със капризи,
което четката за зъби
до твоята поставя,
облича ти и дрехите,
и силите.
Как глупаво звучи
поредното откритие,
че и моята любов дори не стига
за нещо по-голямо
от сълзи и усмивки,
защото безутешна съм
и сива,
а ти си просто мъж
пораснал, не пораснал -
на плещите ти има друга тежест...
Защо ли съм ти аз
със своята самотност
и някаква незнайна там надежда?
Да, малко ми е тъжно
и много неразбрано.
Тъжна съм. От твоето присъствие -
рее се мъгливо като дим.
Умора се е струпала на устните
и е трудно даже стон да се роди.
Като буря вътре се чувствувам -
клони, пясък и вода -
начупена, накъсана.... вихрушка,
която е намерила стена.
Ще чака и ще иска онзи вятър
да разроши нашите коси,
но вече сме големи с теб, Приятелю,
и тиха суша дните ни топи,
а нощите самотни като пясък
от ръцете ни текат... като реки.
Вечно няма. Сигурна съм вече,
щом и твойте ласки се стопиха,
аз съм просто временно човече
със спомени за Някого в очите.
