сряда, 29 април 2009 г.

Защото не чуваш

Защото не чуваш,
когато въздишам
в сърцето си силно
и много самотно,
аз сядам и тихо,
и много наивно
ти пиша: Обичам

/те,
ти си/

животът!
09 Март ‘09

Очите ме болят от страх по тебе.

Очите ме болят от страх по тебе.
Можеш ли да стигнеш до дома,
в който те очаквам и треперя
от въздишките на вятъра? Кога
зениците веднъж ще се смалят,
видяли светлинка – карфичка в мрака?
Кога светулки ще да осветят
твойте рамене? Докато чакам...
и се взирам виждам страхотии,
гарвани прелитат и проблясват
кръвожадни клюнове, очи,
след което ме събаря плясък
на криле, повторен многократно
от ехото
/вълнисто е в душата
ми/
Една до черно нощна котка
стрелва се до мене край вратата
и влиза вътре сякаш във сърцето,
ноктите си остри, капе кръв.
Очите ме болят от страх по тебе.
От страх по теб очите ме болят.

Знаеш ли

Устата ми кървят. От неизказано.
Знаеш ли, че топло те целувам
като кръв, като живот във тялото,
благодарна за това, че съществуваш.
Знаеш ли? Прегръщам те, на пролет
ти мириша и напъпили усмивки
разтварят се от слънчевия допир
на пръстите ти. Знаеш ли? Наивни-
те звезди полагам във очите ти,
та огънчета в твоите да видя
и тупти душата ми от чисти
обич и желание. Щом идваш,
устата ми кървят от неизказано
и целувам те отчайващо горещо,
но как да се заключи в думи
тази трепкаща, влудена течност,
дето сложил си в сърцето ми
от деня, във който топло
като кръв и вкус на вино
ме разцъфна слънчевият допир

на пръстите ти и душата.

Мъниста

Сърцето ми след тебе е на рана,
овЪглено парченце от любов
и пак любов могла би само
да го стори на едно
цяло, порцеланово и чисто.
Крехко като сняг
/и като скреж/,
сърцето ми след теб е от мъниста,
пръснали се много надалеч.
Сърцето ми след тебе е бездомник -
води просто кучешки живот,
то е дяволски излишно и самотно
като гледане с едно око,
като обич с половин душа,
като повод за раздяла...

/спомен от една любов/
След теб сърцето ми е рана.

Колкото очите ти дълбока.
Лекувай го с обичане. До болка.

Гласът ми е в очите ти

Гласът ми е в очите ти. Треперят,
когато мъка от живота ме повяла
и ме бие през лицето с що намери
копнеж, измама, вяра...

Гласът ми е в очите ти. Когато
пролетта разтваря се у мене,
те са птичи две крила,
понесли песен на сирена.

Гласът ми е в очите ти. Защото
съм плаха или настрашена,
от ириси и зЕници дълбоки
кошута се оглежда в мене.

Гласът ми е в очите ти. Накрая
стане ли на малка капка бистра,
ти поглеждаш като към олтар
и плачеш от любов и истини.

Гласът ми е в очите ти. Това е.

Твоята пролетна ръка

на Теб

Ти да знаеш колко си ми тежък,
счупил би света да полетиш

/ала не това е мрежата,
с която и сърцето ми държиш,
и душата, и ума, и тялото.
Тя е твойта пролетна ръка/

Ти да знаеш как не съм ти казвала
за своята детинска слабота…
за глупавото, влюбено желание
болките ти във ръце да стисна,
да поема твойте изпитания
и да ги спечеля всички. Искам
Ти да знаеш… как луни бленувам
нощния ти път да осветяват
и от едно-едничко се страхувам,
че си Човек… и
/зная го/, че страдаш!

Синя кръв

Ти все още се биеш със змейове,
а аз съм си селско момиче
и даже косите ми пуснати
на принцесови не приличат,
и даже очите ми, виждали
как с труд
/но/ живее човекът,
не могат да бъдат облечени
в принцесови дрехи.
На мрежата
между твоя и моя си свят
е кацнал петел и възпява
всяка зора, всеки цвят,
който разделя ни с права
крива и още със сто-
тици почтисини линии

/вени им казват. защо
Р-то е паднало?/

Спри ме!

Ти все още се биеш със змейове...
А аз съм си селско момиче,
което е влюбено в Приказка
и не познава реално обичане.

08 Декември ‘08

***

Когато мидите запеят тихо,
идва краят на нощта.
Те рушат стените рифови
и денем ново ги градят.
Те затварят малко слънце
в дупчиците празнота.
Пеят много тихо мидите…
Да родят пак светлина.


Щом заспи денят, калинките
точиците си броят…
На светулкови намигвания
кръгчета от майски мрак
те добавят по крилцата си
и танцуват. Заранта
изтощени са калинките.
И губят точици в деня…

28 Май ‘08

събота, 25 април 2009 г.

Без/алчно

Когато Луната се пълни,
устата ми празни се чувстват
и вия. По Пълнолуние.
Без теб, без твоите устни…
отваря се бездна у мене

/ти вярваш ли, че съм дълбока
като целувка последна,
като преглътнато “сбогом”/

А знаеш ли как е студено…
от тези лъчи безнадежда

/у мене се блъскат и силно
кънтя на самотност. а нежности
само помислям/

към тебе…
отвътре ме тегли да крача.
Аз имам мъничко време
да те обичам безалчно

/винаги искам за още
небето от нужда разплаквам
и стрелям, когато безмощна
осъмвам самотна, нещастна
всяка звездица изчезва/

Със тебе е само звездовно…
Обичам те, както в легендите -
Една Пенелопа бездомна,
която е цяла единствено
в твоите силни ръце.
Мечтателю, казвам ти. Истина.
повече Много от мене.

Ти само ми вярвай
и бездни
не ще да поглъщат безжално
твоята Тъмна планета

/мене и Вяра, и Вярност/

30 Септември ‘08

В небе от ветрове

В очите ми се стъмва. От години
Гледам във небе от ветрове
и облаци валят със мойте мигли,
и ирисите сменят цветове
със вече падналите кестени…
Очаквам да се срина вътре в мен.
Много ми прилича на уместно
птиците в бега си устремен
да се блъскат в дланите на вихри
като бадминтонови перца…
Като цветовете във очите ми,
станали кафяви петънца,
долу, при обувките човешки
в вашите затичани нозе...
Не! Не плача, даже ми е смешно
да се стъмва горното небе.

А аз да гледам в ветровете му!

5 Октомври ‘08

Като че е на парчета небето

Аз отдавна не плача,
когато със теб
разделяме сетна
купчИнка от пепел,
капчуци отвеждат
водата у мен
и я събират
навътре в сърцето
/ми/.
Дълбоко ми става,
признавам, вали...
Като че е
на парчета небето...
в нозете на двете ни –
просто сестри.
Отдавна не плача.
Държа дъждовете.

понеделник, 20 април 2009 г.

Никаква Зорница /Луната е такава/

Прекатурила баира се явява
в цялото си призрачно величие:
косите и’ – от облаци – се сгряват,
стъпва ситно. Както и обича.
да плете омайници в очите ти,
да зашепва някоя фантазия.
Колко е добра. На стихове.
винаги лежи, ревниво пазена
от няколко по хиляди поети,
млади или стари, но любовници.
Никаква Зорница на небето
няма тези нейни облаци,
дето и в изчистен небосвод
винаги кръжат, красят очите и

/много спомнят слънчев ореол,
ала Слънцето е по петите и’
и нивга я не стига. То/
заплаква
Като че от капки е света…
а Тя със ситни стъпчици минава
небето с меки, боси стъпала,
облякла Нощ.
Луната е такава!

Херма /Граници/

Обичам да говоря на стените
като на човешки същества.
Някъде под тях лежат дедите ми,
а отгоре – моите деца.

С ръце в джобовете

Аз малко за тебе съм плакала,
Моя голяма Любов,
а трябва да пълня ръцете ти
заедно с топлия джоб,
дето отляво в гърдите ти
пази бездънно и тихо
толкова слънчеви сънища,
толкова плетени стихове.
Малко за тебе съм плакала
и нокътче само усмихвала,
а колко Любов съм събрала
- без отговор,
а съм се питала…
14 Октомври ’08

До безвъздух

И тази нощ ще е стоока
/моля те, у себе си ме скрий
имам страх от толкова широко,
а ме мамят нейните поли
като вир на самота дълбоки/

като че венец е от цветя.
В мрежата на люляк ще те стопли,
а сетне ще я хвърли над света
да вглъби у себе си наслуки,
който хипнотично поддаде

/моля те, стисни ме до безвъздух,
много тясно, много до сърце,
за да преживея, за да бъда
утре лъч от алена зора/

иначе самотно се осъмва
и сляпо. на небето по звезда
за всяко ти око ще да проблесне.
в полите на подвеждащата Нощ.
или ме прегръщай, или двете си
устни ще направя нож,

за да не предам очите ти
да станат като други сто.

19 Октомври ’08г

неделя, 19 април 2009 г.

Май вали от сто години

Ако стъпиш във съня ми,
ще се сепна.
Бузите ми лепнат от сълзи

всяка нощ
е спомняне Насрещно
как се блъсна в мен
и ме свали

до сами нозете ти,
навярно,
затова съм Ходещ
сомнамбул
Стъпиш ли в съня ми
си удавен.
Мокри са крачолите ти
Вън!

май вали от сто години,
на ръба люлея се. Спести ми
всяка крачка. По-назад. Не искам!

19 Октомври ’08

Зори

Нас зорите ни подканят.
да си тръгваме,
а пътя си не сме доизвървяли
и трепка още сляпото око на слънцето,
и още ме рисуваш с длани…
А под кожата ти кожата настръхва,
престорена на женски скреж

/без значение дали е лято вънка/
Зорите охладняват. С Теж-
ест.
Те нахлуват, за да се развикат,
че делникът отново е пиян
и трябва да го отрезвим, и да

/въздишка…
у мен погледнеш ли. то слънцето е Там/


където стигаме с теб. нЕдоизвървяли
пътя си. Навътре. Към Дома.

28 Октомври ’08

петък, 17 април 2009 г.

Амплитуда

Шеста нощ до мъртво съм студена.
С крачките ми празнота върви
и е тихо. Как е тихо в мене.
Няма струна да се разтрепти
от целувка, допир. От поглеждане.
Амплитуда между вечност-туп.
Шеста нощ. Очите ми се свеждат
/но без твойте/ хладни като труп.
22 Януари '09

Стъ[л]бълце

Когато сън ти кацне на клепачите,
ресниците ти щом в целувка спрат,
помисли си колко много значи
цялата у тебе да стоя
права. Като клончица на люляк
и като на цвете стебълце.
Със коси разпуснати. Надълго
си мисли единствено за мен
и аз ще дойда. Ще ти нося облак,
розов като захарен памук.
Кожата ми ще ти пали огън,
въздух ще ти дава моят дъх,
за да може сладко да сънуваш -
истински да стъпиш във света,
който трябва да засъществува,
пълен със човешки чудеса.
На Пегас крилати ще отпратя
черните ти мисли надалеч
и със свойта чудна телепатия
ще запаля в тебе бяла свещ...
Капчици надежда по стъклата
на топлата ти, влюбена душа
Ще целувам. Много дълго. С ласки
Устни в устни ще се долепят...

за да дишаш цяла нощ магия,
щом се съмне, с лъч ще те завия!


15 Декември ‘08

И расте поливаното цвете

От влажното косите ми се къдрят
и в тях си свиват болките гнезда.
Стичат се съмнения в очите,
пълни със сълзите на дъжда.
Как тече умора от ръцете,
улиците прави на реки
и расте поливаното цвете
в моите въздишащи гърди...
Камбанките му, бели като в църква,
пеят празник,
чистят из душата,
ала е натрупал много чувства
старият часовник на стената
и отвътре твърде ми е тясно -
малка е саксията за никнене

/но да си призная – да съм празна
би било ужасно. като свикване/


У мен пусни ти лодка от хартия
и духни надежда във платната
може остров-Цвете на открият -
късче бряг, местенце във душата.

15 Декември '08

четвъртък, 16 април 2009 г.

Очите ми по теб се поболяха

Очите ми по теб се поболяха.
Когато пак си тръгваш те следят
чак до ъгъла на стълбите
/и плачат
и мога даже да се закълна,
че гонят те, докАто ослепея
не за първи, ни последен път/

Очите ми след тебе помътнеят
и отказват да познават всеки друг.
Блъскат ме в тъмница от нещастие,
подгонват те в тълпа от цветове,
по стъпките във лудостта ме влачат,
но се спъват моите нозе.
Ръце протегна вече да те стигна,
но усещам удар във земята,
а очите ми не питат и не виждат,
те знаят само „Той е там, нататък!“.
Вятърът въздиша вместо мене,
дъжд като сърцето ми тупти
с едри капки, а очите тлеят
и плачат като влюбени върби.

събота, 11 април 2009 г.

Някъде е пролет

Ако скоча със чадърче от сърцето ти
ще счупя всичките си мисли

/толкова високо си над мене,
че даже да ме пазиш си надвиснал/

Хубаво е да ме галиш с мигли,
да ме нацелуваш с пръсти нежни

/как да кажа колко е любимо
чувството на щастие - по тесни
струни да вървя и да политам,
да не падам на обелено коляно/

Някъде е пролет. Във гърдите ми.
И друг сезон у мене просто нямам...

Забити в петата на света

аз съм от тия,
дето са твърди -
и много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не -
на страхливите.“

Станка Пенчева




Страховете за крилата са бръснач,
наострен във точилото на болка,
а колко малко трябва за това -
една любов, една самотност - ролка
във косите с кичурче от гордост

/с корени, дълбоки до сърцето/
Колко малко трябва за това
да се огънеш и да го усетиш
по върховете си пренацъфтели
и той да ги до-о!-обезглави,
страхливите са гъвкави до долу,
а твърдите посрещат го с гърди
бръснача – да ги счупи през средата,
а сетне на парчета под краката
да станат и светът да ги върви.

10 Март ‘09

Сърцето ти с коси прегръщам

Аз искам много да напиша
с мъничките си крила
как от теб в душата нижа
друга, по-добра душа
и как усмихват ме ръцете

/ах, твойте нежностни ръце/
като гъделчета бели
до устните ми тихи, две
и как тъгата ми ме смазва,
а искам радост да си ти
и затова днес малко казвам,
и затова гласът ми спи
с надеждата да чува твоя
в истинската светлина...
На лампата червена кърпа
връзвам, да струи от там
Едното чувство - на привързаност.
Дано очите ти са чисти,
тъй както аз ги виждам - струйки
от поток - сърце ти бистро...

На възглавницата мека
до теб полагам си душата
и моля твоята пътека
на моята да е позната.

Ти по пътя ми на скитница камъчета си нанизал

Натъжаваш ме със само дума
и как да кажа
/париш ми в очите/
После цели шепи са ти нужни,
за да сетя чувство на обичане
и да се откъсна
/от магнолия
толкова отдавна да подишам
аз жадувам и съм меланхолна/

колкото и стихове да пиша
винаги остава по топлийка
в моето навътре, дето плача.
Толкова отдавна съм се спънала
в твоите ръце. Уста. И крачки.
Колкото желая да съм лунена
в нечия таванска стая
с цъфнали по покрив капандури,
остъклени от звездите

/зная,
зная си, че ме обичаш
и дори не искам да го казваш,
но отвътре ме пребива
ненаситна, черна жажда
да не вярвам/
Покажи се!
Казвам ти го
/и го викам/
Ти по пътя ми на Скитница
камъчета си нанизал


/а пък аз съм точно тази,
коя с дъждинки ги преглъща
и за още много лази/

и се правя на пустиня. Същата.

Вишнена

Как искам да сънувам, че по тебе
вишнено със устните подреждам
пролетни калинки
/пак през мигли
своя малък свят, изглежда,
обикалям с пламнали зеници,
вярвайки, че тебе ще открия/

Моля те, лежи и просто дишай.
Иска ми се... да държа магии...
в празните си длани и до тебе
в меките прегръдки аз да кацна,
ала пак
/отново!/ потрепервам...
Толкова студена съм. И тясна.
Толкова окъсана. И остра

/моля те, Любов, гнева прости ми...
той е истински и още
кара ме да бъда по-значима
за личните си загуби/

Откакто
със слънчогледи в мене се пресегна,
аз съм по-различно слаба,
повече мириша на постеля,
която твърде празна е останала

/можеш ли да ме усетиш?
Синя е тъгата ми и право
в теб се влива/
като есен.

Искам да подреждам по устата ти
пролетни калинки. И усмивки.
Твоите лунички са местата,
в които се оглеждам, до щастливо...
Толкова обичам те
/накратко/

Ръката ти е сламка сред водите

Целунеш ли ръцете ми ще зная
повече, отколкото си мислиш.
Няма безконечни разстояния,
няма и привършващо обичане,
щом си взел сред пръстите си пръсти
и в очите сложил си очи…
Когато пожелавам те е мъчно,
защото твоят дъх ме пепели

/като евтина цигара, като клечка/
В джоба ти кибритче си почива…
Можеш да ми кажеш много нещо
или да мълчиш

/аз съм страхливка/
Да те чуя до последна дума.
Толкова години се надявам
да говориш, да не бъда глуха

/със сърце, което отмалява/
От всякаква обида. От усмивка
към някоя минаваща жена…
Ръката ти е сламка сред водите
на твоите клокочещи дъна,
в които ме потапяш и се давя

/моля те, не гледай покрай мене/
Толкова съм плътна
/до прозрачност/
От желание. И жадна за споделяне.
23 Юли ‘08

С теб си говорим по вятърни дири

Ще се срещнем отново.
Накъсани във времето,
впримчени мисли оставяме с теб.
Когато се спънем,
ще е последната
крачка, която ни води…
Напред!
Извиках случайно

/почти без да искам/
Вярваш ли в онзи вътрешен глас,
който ужасно прилича на мисъл
и адски е личен, и плашещ, и…
Аз
не искам да бъда кухо ечене,
полъх от прилепови крилца,
когато ме вземеш дълбоко в сърцето си,
нека звуча като капки вода
и в теб да попивам, безкрайно, валящо,
много любовно и много взаимно…
Ще се срещнем отново…
Накъсани във времето,
с теб си говорим по вятърни дири…

18 Август ‘08

Кажи защо от теб да ме е страх

„Кажи защо от теб да ме е страх?
Ти нищо плашещо не притежаваш...
Освен това, че себе си видях
в очите ти, които все прощават.“

Елена Денева



Под стъпките ми слагаш длани меки
да запазиш босите крака,
а аз вървя по каменна пътека
към някоя голгота
/и вървя/,
а ти със мен ще стигнеш, даже първи,
разбирам го със пълните очи
и падат водни камъни щом стъпвам,
и дланите ти са в капан, нали?
Защо да ме е страх?, когато болки
срещат всеки, всеки среща тях,
когато зная, че си с-връх-човечен.
Кажи защо от теб да ме е страх?

/но в себе си въпросът съм задала
не веднъж, не дважди, а стотици
пъти и едно си отговарям -
страшен си/
защото ме обичаш...

а тази болка няма да зарасне.

10 Март '09

Небе на самосреща

„Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.”

Добромир Тонев




Зората ще е синя
след изгаряне...
В небето няма облаци да плуват.
В небето ще са очните ми ябълки -
два високи, еластични стълба,
по които ще протичат напосоки
не лъчи, потоци от мечтания.
Под ритъма на погледи лукави
и в някой топъл ъгъл на страданието
ще се срещам със самата себе си

/както и небе на самосреща
се поканва и отива... там над езерото,
има даже атмосферни свещи -
отразени двойници звездици,
но не и в ден, изпълнен с синини/

Аз ще се гледам във море отровно,
бушуващо в зениците ми и
акО не се позная, ако взема
някое мечтание във ириса,
акО си го призная за „отделно”
от всички други върхове на вилици,
то нека се огънат до земята
дебелите ми корабни въжета,
завършващи накрай с височината
на моята душа и плодовете и’.

Ручеи

Свежото небе се е излегнало
да гледа как е хубава земята.
Тичат бистро речните му ручеи
по линиите дълги на ръката и’
и се спират при две обли китки
меки като капчици. Целуват
ги една след друга
/и обичат,
и обичат, и не сещат се за друго/

После галят рохкави косите,
сплетени със пролетни цветя,
живи и със вятър. Струни вихърни
поникват във телцето на трева
стрък по стрък и туфичка след туфа.
Как ухаят черните коси
на земята
в час на утро
и на пролет
и искри
детската усмивка на живота
в устните на топлата зора
...сякаш че букети са короните
пълни
/като хорски сърчица/

В неговите длани ненаситни

От толкова виелици небето
е станало на свито сърчице,
пробито от единствен лъч, където
светнало е твоето лице
право във гърдите ми. Е топло
да узнавам от студа навън,
как умее да обича огън
само след треперене. Насън
с теб се срещам. Вятър във косите
ми полагаш, носят се цветя
в неговите длани ненаситни

/както ненаситна съм и аз/
да ме нацелуваш, наобичаш
/зная, че и днес не би могъл,
затова в гласа ми нотка ревностна
покапва/
като дъжд...
и ставам слънчогледен кълн.

19 Февруари '09

В небето се обичат незабравки

Люлея се у мене на гласа ти...
В небето се обичат незабравки,
в очите ти се виждам как пристъпвам
да сложа устни в думите ти кратки
и да знам, че тихичко с деня ми
все на пръсти тръгва самотата

/защото те обичам, ще е слънчево
от меките лъчици на луната/
.
Защото ме обичаш. Със светулки
бягам във косите, без чадър,
а през капчиците като лупи
стават на звезди. И м ъ р -
к а м, и във ръцете ти се галя

/от прегръдки никнат ми криле/.
Люлката по изгрев се разваля
и всяка вечер пак ми я плетеш...

люлееш ме в небе от незабравки.

Черупчици

Разчупените истини се ронят
и изчезват. Някъде във нас
Слушай тихо как притичва спомен
с крепката черупка от елмаз
Но не бързай! ако го догоним
и го хванем в днешните ръце
Също като истина ще рони
свойто тяло. Нашето сърце...

19 Декември '08

Пегас си тръгна само по копита

Пегас си тръгна само по копита.
Гривата му пълна е със мрак.
И аз не зная как да те попитам:
Ти
нали ще дойдеш скоро пак?
Ти нали ще можеш да...
обичаш
...когато нямам думи да реша
Колко си ми нужен?! То на скитница
чувствата са с боси стъпала
и бягат бързо, като че вихрушки
скубят цветове и мигли... Ти,
че ще дойдеш, каза ли? Наужким

винаги ти виках "Моя принц"

...а Принцовете, казват, че умеят
всичко
само ако се владеят...

Което свети

Един живот със тебе преживяхме
колко още ли ще издържим,
то Любов като любов да беше – щяхме
тихо до сърца да я лежим,

а то ни се желае да крещиме
аз в твоето, ти в моето. Лице,
което свети като огън силно
и което е надежда като свещ,

то не се забравя, не угасва -

/искам да извикам, че горя
от твоето обичане - напразно е.../

от толкова Любов не бих могла

...имам сили само да прошепна
Ти си ми сърце, надежда
/екне/

За който всичко друго бих похарчила

Обичам те! Във твоята любов
мога да се скрия и да плача
с бисери. Това ще е живот...
през който всичко друго бих похарчила,
за да падна в двете ти ръце,
както дънер рухва във тревите

/с песента на мъничко щурче,
скрило се на топло до гърдите им/
.
Обичам те! Във твоята любов
от щастието мога да заплача
с бисери. Това е то живот...
за който всичко друго бих похарчила.

22 Януари '09

Можеш /Ти/

Ти можеш да посегнеш на сърцето ми
/защо си ме подул от плач?
очите ми са като арбалети,
но без стрели/
изпитвам страх,

че няма да се върна във ръцете ти

/а другите ме карат да убивам/
Ти можеш. да посегнеш на сърцето ми
И да ме направиш неранима.

Троха рубин*

Уморих се да си правя дом
Там, където тебе все те няма.
Цяла пустош имам за легло,
а ме стискат пода и тавана.
Огледално в четири стени
се лепят сподавени въздишки,
мисли и надежди... как боли
да съм под петите си. И ниска
да се сгушвам в капчица вода
вместо своите клепачи да умия.
Пак червени. Няма да заспя,
докато във теб не се завия.
Уморих се да си правя дом,
в който ти не можеш да застанеш.
Как расте човек така висок,
щом обича камъче...
Не знаеш?


*Калинка

Миглите ти днес са ми чадъри

Въздухът е станал на любов.
Ято от светулки в хоризонта
ми намига
/как да взема дъх
в този миг на пулс/
, светлИ живота
в двете ти очи, като слънца.
Миглите ти днес са ми чадъри
с нежната способност на крила,
с цвят калинков, с мирис на зюмбюли...
Пак ли ме разцъфна, откога
всеки миг съм нова? Ведра. Свежа.
Ти си утро, аз пък съм трева,
поникнала от чистата ни нежност

...от онзи пулс - на обич и надежда...

Прокарваш цвете по съня ми

По лъчите те усещам и от струна
душата ми на арфа се превръща.
Как успяваш винаги да бъда
с теб различна, но и същата?!
Как го правиш? Да изгряваш,
да прокарваш цвете по съня ми
и клепачите ми жадни
да отваряш с вятър? Да ме съмваш?

Как успяваш... днес не питам,
щом в ръцете ти се вплитат
косите ми и мойта кожа...
Обичам те. И всичко мога.

Когато дойдеш в мене

Ще бъда другаде,
когато дойдеш в мене,
и друго ще е тялото ми,
хладно.
Не е нужно да ми казваш,
че те стрелям,
отдавна чука в мен
без жал махало
и рони, и откъртва
от сърцето -
куп парчета
съм си във краката.
Ще бъда другаде,
когато дойдеш в мене,
и няма да узнаеш
че те чакам...

Небеса

Аз не бих те наранила. от желание
Понякога се случва да не искам,
но винаги си мисля, че е правилно
да хващам във ръцете си до изстрел
всякоя парливост, всеки камък
преди да гръмне – право във сърцето
Аз не бих те наранила. от желание,
но почувства ли потребности небето

плаче. и земята пие жадно...

На слънцето*

По ръцете ни на гривни са привичките,
медузи от очите ми се стичат

/понякога се имам за измислица,
ще кажеш ли, че много ми прилича
да бъда деликатна/
като капка...
в дланите ми спи калинка бисерна
и сънува
/...сънищата сладки
никога не ставали на истина/

А защо... дали ще отговориш?
Нямам време пак да те попитам,
зная само, че цветята нощни
Слънце чакат
/за да се разлитнат/

* на Слънцето

Сбъдни ме!

Когато падам във очите ти
и търся нежното си име,
ти недей го говори,
а сбъдни го,
а сбъдни ме...

И щом се спусна по страните
на лицето
докосни ме,
като капка ме обичай,
прегърни ме,
целуни ме,

за да мога да съм дъжд,
ти звънливо изречи ме
само с устни,
само с дъх
Само с себе си...
Сбъдни ме!

Хвърчило

Подарил си ми облак. С опашка.
За нея надежди завръзвам,
а с тях по усмивки ти пращам
тъгата си, малко прибързано...
Но в твоя часовник е Времето,
което за мен не достига:
бера ли цветя – ще увехнат,
затичам сърцето – и спира
...когато ми трябва да дойде
/ш/,
защото нуждая се – няма
/ш/,
когато потърся – закон е –
все да
/по/падам на камък...
И удрям, и дращя, и тихо
във себе си моля – да вляза,
но в твоя часовник е Силата,
което със липса белязва...
Подарил си ми облак. Да зная,
че може добро да е Времето,
но в белия цвят разпознавам
празното щастие; мерим го

твоят часовник и аз
/сме/
18 Декември'08

На една верига разстояние /Скоро/

на Теб

Ще ме видиш ли? В очите ми е краят
/не знаеш колко краища завързах
в косите си – да мога като паяк
да спусна дълга до земята стълба/

Но е много недостатъчно, аз зная,
някъде по пътя към небето
се намира спрялата ми стая
- точно колкото сърцето ми.
То тиктака. Бомба със часовник.
Нямам време, бързо ще се свърша.
Като че верига на затворница,
плитката ми си остава къса
и макар, Мечтателю, да можеш
нависоко да летиш – не стига
цялата любов, която носим,
за да скъса разстояние-верига.
Кухо бие острото махало,
минутите един кълвач кълве,
а те инато и подобно пясък
текат навън – в безкрайното небе...

15 Декември'08

Няколко ужасно силни думи /Може ли сърцето да е птица/

Накратичко за любовта – ще те целуна
и в моите очи сълзи ще сложат
няколко ужасно силни думи,
дето да ме счупят могат
на колкото поискаш си парченца

/само ти пред мене не издавай
своето желание/
аз искам
сам-самичка да го разгадая,
твоето копнение. Сърцето
може ли да скочи от балкона
право горе – много над небето,
много по-високо от колоните,
които с рамене крепят дъгите,
целите в вода от дъждове.
Може ли сърцето да е птица

/питам просто... имаш ли криле?/
13 Декември'08

Когато няма/ш/ какво да дадеш

Сърцето не е от злато.
Тупти под ръцете от скреж
и
Е толкова тъжно, когато
нямаш какво да дадеш...

поСолен лимон!

Последният шанс. За спасяване
Тихо скимти. Като котка
Аз съм смела. По мъжки
И вярвам по много. В живота
Който остава. След скачане.
Имах приятелка. Жаба
Тя пък си червеше. Устните
Когато прегази. Я. Мама
Винаги вижда. И помни
Слон ли, слоница ли. Сол
Сипва на раните. Злобно
И пие текила. Лимон
Съм посадила. В устата си
Все да са стиснати. Мога
Да казвам по хиляди. Думички
Без и косъмче. Да ги отворя…

/като пъпка слънчоглед/ Да ме разлистваш

Най-хубавото утро е. Когато
клепачите разлистваш ми С целувки,
за да видят Силното ти тяло

/Господи! магия е плътта ти

Как в нея искам да се облека/

Как жажда имам мен да ме прогледнеш
Двойно тупка в лявата ми гръд
сякаш пия себе си от тебе


/и пияна съм, а още много искам
като пъпка слънчоглед да ме разлистваш/


26 Октомври '08

В очите ми

Да беше слаб, пречупил би се Вчера
наместо във очите на деня
сУтрешен да гледаш с детска Вяра
и да вървиш с Надежда под ръка
Да беше слаб. сляп щеше да си Днеска
наместо като пулс да гледаш в мен.
Обичам те, Любов! и още нещо…


/което Е със всеки Следващ ден/

/и ти ще узнаеш/ Човек съм!

Горчиво се чувстват в устата
и много
/на място/ са силни
Колкото често разплакват,
дважди убиват. Обидите.

Който ги глътне. Задавен
Става. и хапе езика
Ням или просто повАлен -
какъвто поискаш ме викай!


Аз няма
/за/ теб да убия.
Езикът е вкусна помия.

Клечица кибрит

Когато баща ми си тръгне /на майка ми коленете/



Денят ще е черен от мъка,
ще плаче небесното нищо,
когато баща ми си тръгне,
облякъл семейно огнище,
ще бъдат надрани от болка
на майка ми коленете
Тлееща клечица огън,
която у мене ще свети

Навярно ще падне. Вратата
и пантите нощно ще скърцат,
когато се вглеждам в сестра ми –
Чудо едно – ще се късам
От някаква радост. И мъка.
На майка ми коленете
ще са по-черни от кръв
и Дом ще е Гробът, където…

Облякъл семейно огнище,
баща ми отдавна е тръгнал
Ще плаче небесното Нищо
студено по костите. Тъмно

а клечката колко удържа?!
И може ли да се разлисти...
Когато баща ми си тръгне
Ще станеме пълни. Със Нищо!


5 Октомври '08

Вече ми е тясно!

Аз ще взема да се сблъскам със света ти
и после много дълго ще събирам
всичките ти предпоследни рани

/а последната напук не ще намирам,
за да не поглеждам в огледало/

Ще ми се със дъх да те залЕпя
толкова си близкоидеален,
колкото не би могъл човекът,
но ти си ТИ

/и всичко можеш, зная
моята Любов е въплътена/

и всички нед/остатъци остават
истини, с които се застрелвам,
за да преоткрия, че Живот е,
щом във нечий Свят се сблъскам

/вече ми е тясно от самотности,
Живот ми трябва и към тебе бързам/


5 Октомври '08

50/50

Да бяха половин любовни нощи
/не бяха/
и луна да бе
онази лъчева мъждука нощем
във пространството на място на небе,
аз можеше да зная как е скъпо…
и можеше да вярвам на това

/но как да съм съгласна, че загубвам
цяла половина, щом дланта
ти ме е прибрала/

Да се късам
на иглички борови дочаках
и завалях подобно дъжд,
и до капка се изплаках…
Чак пресъхнах, пресуших се,
цялата, до твърдо дъно.
Да бяха половин любовни нощи,
щях да те обичам, както другите…

Но те не бяха. Пълни много с тебе,
учеха ме на любов и на споделяне

/но как да съм съгласна, че загубвам
цяла половина?!/

Ненавременно!

1 Октомври '08

Аз през Януари съм се раждала

Аз жадувам да ме навалиш
/толкова морета ли поисках,
че солта у мене си сближил
и изглеждам днес планински ниска?/

Толкова обичам
/да забравям,
в кожа на една медуза нощем
да намигам на звездите. бавно.
като във кошмар/
и като в кошница…
да ме носиш в двете си ръце,
те на люлки фруктови напомнят
и кладат надеждички у мен

/ще ги духна, щом прерасне огън,
за да ми се сбъдне пожелаването/

Можеш ли и днес да ме виниш,
можеш ли и днес да ме изстрадаш

/аз не искам, искаш ли ме ти?/
Зная от самата себе си,
че горча по-лошо и от враг,
а когато се направя пленница

/ти не си щастлив, нали?/
Живак
тихичко шурти из мойте вени,
в твоите очи се отразява

/казах ли ти, че не е декември,
аз през Януари съм се раждала

и съм както Зимата студена/


Даже съм изтръпващо жестока.
Аз жадувам да ме навалиш,
но у Бяла смърт се губи Облак

/и оставаме нестоплено сами/

Накратко!

Простих и забравих
/защо си тревожен,
изглеждаш уплашен, блед и несигурен/

Направила, вярвай, каквото съм можела
/а даже надскачах понякога силите си/
давах от Вътре. Берях от резервите,
които не си и помислял. Насила…
хубост не става.
/така ли се казваше?/
Простих и забравих… че съм си простила.

Отметка

В живота съм научила най-важното
С-хора и Без-хора е все пълно-Луние
И винаги си сам. Като прокажен
Ще горча от любов. Ще умра от безсъние.

Съ/будена

Не искам да се върна във кошмара
на сухите ти и жестоки устни -
до последната костица ме изяде
и изпи до дъно всеки мускул,

който ме отделяше от тебе.
Главата ми е като гнила круша,
която стиска пълните си семки,
но не знае как безсмислици да смуче

от пръстите. Изсъхна дъждобранът
и сякаш във пустиня бил е пуснат,
прилича на купчИнка от страдание,
на хърбавото и бездомно куче,

което все се сгушва във кашони,
подхвърлени като боклук на прага
и ръмжи от плашещите сънища,
и скимти, когато го налагат…

28 Февруари '08

Поглед/и/

С ръцете си те гледам /ще повярваш ли/
Как съм се оплела
в собствената си представа,
в необмислената смелост

/да докосвам/ Но по кожата ти
тръпчици на чакане разцъфват.
Как красиво е, когато нощем
си говорим с тебе и задъхваме
стаята, прегърнала ни в себе си
и прозорецът облякъл е дъха ни.
Ще ми нарисуваш ли небе…
С пръст. А със целувки по гърба ми
да накацаш пеперуди. Две
хиляди, разтварящи крилата

/колко е красиво и е леко,
щом си ме прибрал в ръката си/

Мисля си… по-скоро се усещам…
Като чувство. В тебе ми е топло.
Ти недей да се размиваш
в стенещите ми усмивки – вопли,
а се изправи в очите ми...
Мога да те гледам

/да те виждам/
ще те изрисувам с устни.
Топло е… човешко… и е истинско.

/а аз ще те обичам много дълго/

Когато падам, ще си с мене
/а аз ще те обичам много дълго/

Можеш ли да ми повярваш,
да забравиш, че съм трън

в твойте стъпала. Не роза,
нито шипка дива…

Аз съм просто Нощ,
която с твоя изгрев си отива...

И чака да я викнеш, да я гониш,
а от това звездите и’ кървят…

Съблякла съм отдавна свойта нощница
и гола по съзвездия вървя,

а ти гадаеш от
/години
светлинни, земни и сърдечни/


къде избягала съм. Сито.
Минах го и станах течна…


Но, когато падам, ще си с мене…

/да! аз ще те обичам много дълго/

Стига да мога

Честичко плача с дъжда,
влизам във него и пея
с онази страна на гласа си,
която навярно е смела

и може да казва “аз бях”,
и може да бъде щастлива…
В дългите суши не смях
да призная, че липсва ми милост

към самата слабачка,
към мен.
Под прозореца пак съм се сгушила.
Первазът е тъничък лед,
а моето равнодушие

не знае какво е “топя”
и държи ме задълго безводна.
Честичко плача с дъжда
като капчица. Стига да мога.

...по-често “не мога”, а “искам”...

28 Май '08

Кръпка по кръпка /Небето е само за двама/

Ще плача. Хвани ме! Ще плача.
/Небето е само за двама/
Денят когато е здрачен,
аз няма да бъда. Не, няма…

да гледам към теб като в дупка.
В небето пробойни? Не може!
То е нашият свят и
/кръпка по кръпка/
аз ще го пазя възможен!

Ще плача. От устните скача
узряла любов на парчета,
когато изсъхне земята,
тя ще се върне. На ехо.

Да гледам към теб като в дупка…
Небе и решетки? Не може!
То е нашият свят и
/кръпка по кръпка/
аз ще го пазя възможен!

…Не давай да стана на рана.
Небето е облак. От двама…

Празно!

Разделят ни сенки на облачно време…
Миг
и пороен дъжд ще се плисне…
Когато понеча към теб да посегна,
ръката ми в празно пространство увисва.
И въздух, и мълнии,
а устата ми пълни
са само с молби и туптящи желания:
в прегръдките твои
пак да осъмна
и да се стъмня...
много отдавна…

помислих, че мога да плача без сЪлзи,
поисках да имам таен таван
и в него да бягам,

/когато е тъмно/
когато съм цялата само печал…

До синьо. До черно. Миг пред зората…
по залез не зная да става така

/когато поглеждам отвъд и нататък…
ти винаги махаш със люляк в ръка,
а люляк обичам
цвета му обличам/

и синьото вече е някак любовно…
Камбанки и птици

/ухаят звездици/

полюшват се нежно и тихо ми спомнят…

Как никакви сенки на облачно време
Слънцето твое не могат да стиснат,
но…
опитвам отново към теб да посегна
и…
Ръката ми в празно пространство увисва…

18 Август '08

Бели камъни

Гълъбите като бели камъни
днес валят от чистото небе.
Може би сама съм заповядала
да ме бие вяра. Но къде...
Ще накацат светлите, окрилящи
като кръстници вълшебници, звезди,
човките, навярно, са лъчите,
дето влизат в моите очи,
винаги оставащи с невяра
и съмняващо се взиращи пред мен.
Може би/?/ така съм заповядала -
да се чупи чистото небе,
с този цвят на сини чучулиги,
кацне ли и то, ще се протегна
да се заслоня от недоимък
на, нужната за зрение, надежда…

28 Май '08

И, може би, за втори шанс

/…поисках да погледна над небето/
Колко глупост има у човека…
Все се цели, дето е далечно,
все се хвърля сляпо към комети

и като звезда на шепа пада

/пръстите броя - на две по пет са -
точно колкото ми трябват,
сам-самичка за да се обеся/

В лични драми. Винаги ги има -
като котки галят се в краката…
ако не успееш да ги ритнеш,
те те ритат

/само да проплачеш
чакат и усмихнати до слънце
тръгват в друг да се отъркат/

Може би ръцете стискаш?!
Скръндза!
Давай от разсвет, та чак до мръкване



/и (може би!) ръцете ще укрепнат/
За втори шанс. Вдигни ги към небето…

8 Август ‘08

петък, 10 април 2009 г.

Обичам те! Обичам те! Обичам…

Обичам те! Обичам те! Обичам…
Колко пъти съм прошепвала ранено,
когато от ръцете ми си тръгвал
и правил си ги гарваново черни…


С индигова тъга.
Като карфица
изгубил си се много във очите ми…

Обичам те! Обичам те! Обичам…
И всеки път оплитат се в косите

пръсти.
Като клонките на шипка…
Знаеш ли, убийствено ме драскат, но
Обичам те! Обичам те! Обичам…
всяка твоя /пред/прощална ласка

и всяка твоя крачка надалече…
Обичам те! Обичам те! Обичам…
Защото, докато не спрат, те вечно
ще те водят във сърцето ми.
На птица!

Счупено /Седем години нещастна любов/

Удряй с юмруците здраво.
Нека са голи. И кървави.
Който от двама ни падне,
той ще е истински. Първият…
И него ще дишаме /заедно…
просто едно отражение,
което на хиляди пада
парчета, като откровения
в нозете. бодат като шипове/
Удряй! Гневът ни е страшен.
Човешки и, значи, е лудост,
човешки и, значи, хуманен,
колкото стисната в шепа
обич, горяла до камък,
пукнал се в снеговете
и лъснат. До огледално…
Удряй с юмруците. Здраво!
Нека са голи. И кървави
/едно отражение става
право, когато е счупено

в нозете на друго/ на Първия.
8 Август ‘08

Капчук

По капките събирай ми сърцето.
Ако някога го срещнеш без дъждец,
правото ти давам /даже моля/,
очите вдигнал, да го предадеш.
За мен не струва нито дъх. Във суша…
Толкова безкрайна празнота
може да отнеме не дъха ти,
а от вените живота и… /сълза/
Стана ли прашинка, не затваряй
дланите си да ме приютиш -
по-добре духни ме /да се свърша/,
по-добре в земята ме стъпчи
заедно със своята защита
/не знаеш ли как реже чист кристал,
щом на парченца се разбие,
Господи!/ дано не би разбрал…

Изстиване

Отивай си, Въгленче!
Тлееш и плачеш…
Що за изгода ще имам от теб?
Всичко отнето
в очите тиктака…
Клепачите падат студено отпред.
И става безогън,
стаите бягат.
Полета се ширят отворено в тях…
Когато самотен
Някой остава
избира да пада. и пее с дъжда…

7 Юли '08

Прошепни ми!

Загнездил си се като бяла мъка
/в опако на дланите ми – жили
със живот напълваш/
Ще се пръсна
кажеш ли ми сетен път “Любима…”


Мога да се скъсам
/прошепни ми
колко ме обичаш, моля.
Моля!/
Дала съм ти вече и очите си,
и всичко съм надписала за ТВОЕ!


До последна мисъл…
…тръпка, болка…
Премълчаните ни клетви са лъжливи,
но отдавна сме ги изговорили
адски лично и по райски с милост -


да се връщаме
/където се обичаме
винаги, щом някой счупи много
двете ни сърца/
Не се обиждай!
Зная, че отдавна са Едно…

Не заспивам /Не съм се будила, откакто.../

Не съм се будила /откакто си отидох
нямам сън и в нощите тик-такам/
Часовникът на старата ми ракла
мъката ми в здрача е облякъл
и ме плаши
/кара ме да плача!/,
като призрак броди по лицето…

/твоите ръце рисува/
вази
със слънчогледи чупят се в сърцето ми…
И като покойница студувам

/само нощ и вече ще претръпна/
Кожата ми с цвят е на преструвки,
че още съм Човек,
ала опъва
нишката
/от липси/ на врата ми,
пак оставя много прясна рана…
Щом слънцето в прозореца събуди се
и ме попита как съм оцеляла.


А аз не съм се будила…
/без Теб не бих заспала/

„Най-далечно разстояние е туй, което ни дели“

Пеперудите и тихите въздишки
бягат пак по устните ми две
и към тебе облачно отлитат,
а е ясно синьото небе

и е много топло на душата
/преди тебе колко студ търпях!
Ако можех само да съм вятър.../
Очите ти в небето са слънца.

Дъжд ще моля. Само да ме вземе,
за да станем на дъга магична.
Нямам нито капка време
някой друг /не тебе/ да обичам.

Докато прошепнеш ми в ухото,
аз ще бъда вятърна мъгла
и ще спирам в мекия ти поглед
пеперудите си, с жадните крила.

Колко километри ни разделят...
...толкова любов със теб споделям.

Шепот

Луните не падат... Сами

Самотните ми нощи са добри,
прибират ме в обятия да плача.
И твоите утехи съм платила -
за теб какво остава е незначещо.
И не е важно. Край
/ност/ е това
празен, като мисъл, да се скиташ.
Опашката високата луна
завързала е до-сами-звездите.
Нависоко. Като връх си ти.
Ледове и сняг на рамената
са заспали. Колко си ми близък.
Светове делят ни само с вятър
и на допир само ми миришеш.
Няма плът в плътта да се докосне…
Най-самотни, казват, са луните -
като тях със теб сме измагьосани…

Нарцис

Откакто ме поглеждаш с гъсти мигли,
много парят устните за твойте,
те уста разтварят във усмивка
…красотите всички са от двойки…
Мойта половина е самотна,

може би, дори и лековата.
Каквото търсиш – има го в живота,
но и мен ме има. Вече сляпа…
Нервната ръка /от сто несгоди/,
трепвайки, към теб на мост се прави.
Мислиш, явно, “мостът е затворен!” -
зад гърба ти на частици се разтварям
и попивам в облаци-дантели,
в ситен дъжд над теб да ме изплачат.
Може би ще искаш… Не ли?!
Чер чадър покрива те. Отскачам,
за да стана локва във нозете ти,
твойте крачки с капки да допълвам,
ала ти отново се отделяш -
търсиш гладкост, а не плясък шумен…
Впиваш поглед, пада твоя мигла
и се сещам “гръм да ме удари!”...
В мене ти така, с любов, се взираш,
за да гледаш как си
идеален!

Сух и мокър, всякак сам си стигаш….
..устните прехапват се, разбрали.
01.05.2008г.

Лека нощ!

Напукал си камък и орех си счупил,
мида отворил, звезда си свалил,
пробол си очите на дива кошута,
после сълзите горчиви си пил…
Падайки ничком. Съвсем на тревата,
прораснала в твърд, над пясък извила
снагите си остри като проблясък…
В зениците още тъмници се крият
и те поглъщат… Изпиват живота
на твоите нежни ловджийски ръце…
Успя да прескочиш разтворена пропаст
и да погалиш сърна-сърчице,
видя във небето частица от вятър,
хвана я с устни, отхапа си чак…
Лъхче от спомняне съм ти в устата

/които треперят и плачат/
като сълзица ще капна от тях…

Лунички

Луничките ти с мирис на усмивки
трепкат във очите ми звездовно.
Колко ми се ще със детска сила
да ме убедиш, че съм виновна
и за тях, и за трепетликите,
скрили се у твоите ръце…
Когато ме докосваш. Съм Щастливка…
Със свенливите очи на слънчоглед.

Ако утре стане тъмнината
дългата покривка на света,
своите листенца ще изпратя
да те търсят заедно с дъжда,
да те гонят в лудото на вятъра,
да те викат с мигащи звезди…
Ако утре
/или после, някога/
се угаснат твоите луни…

Толкова дъхтящи на усмивки,
с топлото на влюбена зора.
Рано е и днес да си отиваш,
щом със пръсти вплели сме дъга…

Порастване

Две тихи мъки са се блъснали,
стиснали молби. Сънят е кратък.
Всеки ден е с вкус на дъжд,
но момичето е винаги на татко.

Сълзите като неми стъкълца
се задържат, вкопчени в очите -
колкото расте стената,
толкова по-здраво са зашити.

Заветите. И вятърът е студ.
Заклещва мисли като хала.
Утрото изгрява. Той е глух,
а пък то – ужасно закъсняло…

Бял свят

Облачно. Мъгла като в кутия.
Вътре пърхат хиляди души,
викайки си, че не са от тия,
дето вземат в своите уши
само лични искания. Молят...
да ги чуят; вяра в тях...
като лъч усмивчен, като поглед
да посеят и да я родят.
Трепвайки, очите им са пълни
с капчици обиди, самота.
Виковете, сякаш, с пълно гърло,
не помагат. Само ги болят.
В празните местенца. По отляво...
Като барабан вали дъждът
с пианената песен на печал
и с пръстите на търсещия глух...
Вдигнали затвор от отрицания,
гласовете тъпанчета пукат.
Увисва сред мъглата неразбраното
и само дъжд в гърдите чука...

На сестра ми

Когато си тръгваш е пусто.
Мъглата се кара със кучетата.
А ти заставаш на пътя.
Не чакаш… в земята мехурчета
пукат се. Изпод краката ми.
Не мога да стъпя по-близо.
Тогава ти вдигаш ръката си.
И махаш
/а аз съм щастлива…
че Ти си/
по пътя на себе си.
Там трябва да бъдеш – в Красивото…
Какво са в света изневерите
на същността ти – убиване!
Което не бива да знаеш.
Съдът е за моето дело…


Върви и не скачай при лай.
Ти си достатъчно смела!

~II.2008г.

Високо

Те не стъпват земята човешка
и не докосват морски дъна.
Ходилата им тънко изнежени
болят от солена вода
/и от твърдата почва болят,
и от младите, горди треви/
Не танцуват отдавна с дъжда.
Те отдавна в небето сами
наблюдават…

как пясъкът пари
крака на красиви мъже…
Как девойчета с лъскава младост
се смеят към бледо небе

/а то наскърбено е, много,
и румено вечер прикрива
свойте копнежи греховни
с тъгите им, тихи до синьо/
Те желаят в ръцете им птичи
да тананикат вълни,
изгарят за стъпчици ситни
по меките цветни бодли…
От вечности

много копнеят
за пяна, топяща брега
/в техните облаци бели
само бури потапят снага/
Очите им – фини до дъх
не понасят щастливото слънце
и ушите със нежност на гълъб
се прогарят от песен на стършел…

Красиви, безумно дори,
магични /надменни по малко/
Защо да са тъжни богините -
очовечени /отдавна/ русалки?!
25.04.2008г.

Лалето се удави

Страните ми се изчервиха. Като мак.
Всеки миг и аз ще се разлитна…
Отвътре ми е нежно и валя
с твоята детинска истина…
…как пада всеки лист като ресница…

Духнал ме е мекият ти вятър.
Тихо се въртя покрай очите ти

/ирисите им са с дъх на лято/
толкова красиви. И са леки.
Много ми напомнят на цветя,
а аз самата
/казваше/ съм цвете.
И мислите танцуват с Мисълта -
онази, най-голямата, за тебе.
Времето прилича на седеф…
Как блести дъгата му и рози
искат да изскачат от сърцето.
Музика. Която е нарочена
незрима да ме води. Лъхва лед…
когато стигна скута на земята
и стана най-прозрачната шушулка.
Но още имам твоя вятър.
Една усмивка в устните.
Едно прошепване в ухото.
Още, още… и се чупя…

15.04.2008г.

Бръшлян

Мечтателите могат да пълзят!
Колко дарба крият във очите.
Те познават всеки /всеки!/ ад
и го правят крачка от обичане.
Правят дъжд… и могат да пълзят.
Не е лесно, но до пръст обичат
и до кръст ръцете си държат,
и след него с тях изписват “липсваш!”
Мечтателите могат да пълзят.
Те на лакти и на пръсти, длани
с огън стъпват, крачат с глас,
който е лечител и е рана.
Колко много могат да държат,
колко малко могат да подминат…
Мечтателите винаги пълзят.
Земята Те обичат и закрилят...

от хорските летливи свободии.

Пръсване

/след Писъка… не се лепи Стъклото/



Опадаха цветята от косите ми.
Ножиците сдъвкаха ги. Болно…
Давят мълчаливи сЪлзи миглите,
колко аромат лежи по пода

и нямо огледало /как се блещи/
в лудите ми, блеснали очи -
две стопени и безумни свещи,
чийто восък тънко студени…

Листенцата. А сякаш че гърбът ми
още е облечен в цветове.
Колко много всъщност съм си струвала…
с кичурите детско сърчице.

Откъснаха цветята /със косите ми/
Писък металически и… Болно.
Храс! едно безсилено немигване,
метла и… късно, много късно… сбогом!

Калинки /Поети/

С малките твърди крилца
отварят те топли чадъри.
Като пролет. С красиви лица
и очи от души пеперудени.
Като лято. Със шум на море
и ласка на пяна вълниста
рисуват
/не/обикновени
дъги, сглобени от истини…
И танцуват. С вятърни стъпки.
Сипят гъдел с нежни крачета -
като на дъхове влюбване,
измагьосват по-нови планети,
които проблясват по кожата
и чувстваш се миг, перушинка.
Имат ново Начало във точките
тези човечни калинки.

Некрасива

Съм!


Устата ми са в крайчетата тъжни
и пълни са с усмивчици на дъжд,
докосвам всеки свят с трептящи пръсти.
Ръцете ми са чужди. Като мъж…
Косите ми забравят да се връзват.
И
/винаги/
ухаят на печал.
В клепачите затворила съм въздух,
той набъбнал е копнежа. Всяка длан…
Като пустиня. С линийките къси.
Търси друга длан да изсуши.
Очите ми са кестени, поръсили
тротоара на човеците, с бодли.
Краката ми са същи снегоходки
и цялата на зимен дъх отивам.
Простете ми! Пазете своя поглед


от мене – Некрасивата!

Изгревът зависи от това

Ти знаеш ли, обичам те лудешки
с цялата си детска пъстрота,
с всичките ключалки на сърцето си
и със странната самотност на жена,
която е обичана. Не бива
да признавам, че си като лъч,
усукал се във гордото ми име
/и в нрава ми до крайност дългоух/,
но... с теб сме просто два живота,
сблъскали се в точица една
и, вярвай ми, когато казвам,
че изгревът зависи от това.

***

Аз някога от пукнато сърце
ще задъхам всичките си клетки
и вгледана навътре
/много/ в теб
с мокрите клепачи, с мисли редки
ще помоля да ме нараниш,
да ме скъсаш, да ме счупиш. Силно
Ще желая да ме заболи,
за да закървя навън. Обилна
Тъгата ми мехурите ще спука
и чистият сапун ще насълзи
моята любов. Като загубена
търся със ръце у теб врати...
а те без ключ са винаги отворени
и чакат да прекрача прага,
ала съм се спънала във погледа
и без да искам все ти бягам...
а копнея тъй да ме притиснеш,
както някога, безвъздух да е в мен.
Обичам те, обичам те... обичам...
и няма
/м/ сън, и искам само теб.