/…поисках да погледна над небето/
Колко глупост има у човека…
Все се цели, дето е далечно,
все се хвърля сляпо към комети
и като звезда на шепа пада
/пръстите броя - на две по пет са -
точно колкото ми трябват,
сам-самичка за да се обеся/
В лични драми. Винаги ги има -
като котки галят се в краката…
ако не успееш да ги ритнеш,
те те ритат
/само да проплачеш
чакат и усмихнати до слънце
тръгват в друг да се отъркат/
Може би ръцете стискаш?!
Скръндза!
Давай от разсвет, та чак до мръкване
/и (може би!) ръцете ще укрепнат/
За втори шанс. Вдигни ги към небето…
8 Август ‘08
Няма коментари:
Публикуване на коментар