/след Писъка… не се лепи Стъклото/
Опадаха цветята от косите ми.
Ножиците сдъвкаха ги. Болно…
Давят мълчаливи сЪлзи миглите,
колко аромат лежи по пода
и нямо огледало /как се блещи/
в лудите ми, блеснали очи -
две стопени и безумни свещи,
чийто восък тънко студени…
Листенцата. А сякаш че гърбът ми
още е облечен в цветове.
Колко много всъщност съм си струвала…
с кичурите детско сърчице.
Откъснаха цветята /със косите ми/
Писък металически и… Болно.
Храс! едно безсилено немигване,
метла и… късно, много късно… сбогом!
Няма коментари:
Публикуване на коментар