От толкова виелици небето
е станало на свито сърчице,
пробито от единствен лъч, където
светнало е твоето лице
право във гърдите ми. Е топло
да узнавам от студа навън,
как умее да обича огън
само след треперене. Насън
с теб се срещам. Вятър във косите
ми полагаш, носят се цветя
в неговите длани ненаситни
/както ненаситна съм и аз/
да ме нацелуваш, наобичаш
/зная, че и днес не би могъл,
затова в гласа ми нотка ревностна
покапва/ като дъжд...
и ставам слънчогледен кълн.
19 Февруари '09
Няма коментари:
Публикуване на коментар