петък, 10 април 2009 г.

Високо

Те не стъпват земята човешка
и не докосват морски дъна.
Ходилата им тънко изнежени
болят от солена вода
/и от твърдата почва болят,
и от младите, горди треви/
Не танцуват отдавна с дъжда.
Те отдавна в небето сами
наблюдават…

как пясъкът пари
крака на красиви мъже…
Как девойчета с лъскава младост
се смеят към бледо небе

/а то наскърбено е, много,
и румено вечер прикрива
свойте копнежи греховни
с тъгите им, тихи до синьо/
Те желаят в ръцете им птичи
да тананикат вълни,
изгарят за стъпчици ситни
по меките цветни бодли…
От вечности

много копнеят
за пяна, топяща брега
/в техните облаци бели
само бури потапят снага/
Очите им – фини до дъх
не понасят щастливото слънце
и ушите със нежност на гълъб
се прогарят от песен на стършел…

Красиви, безумно дори,
магични /надменни по малко/
Защо да са тъжни богините -
очовечени /отдавна/ русалки?!
25.04.2008г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар