Напукал си камък и орех си счупил,
мида отворил, звезда си свалил,
пробол си очите на дива кошута,
после сълзите горчиви си пил…
Падайки ничком. Съвсем на тревата,
прораснала в твърд, над пясък извила
снагите си остри като проблясък…
В зениците още тъмници се крият
и те поглъщат… Изпиват живота
на твоите нежни ловджийски ръце…
Успя да прескочиш разтворена пропаст
и да погалиш сърна-сърчице,
видя във небето частица от вятър,
хвана я с устни, отхапа си чак…
Лъхче от спомняне съм ти в устата
/които треперят и плачат/
като сълзица ще капна от тях…
Няма коментари:
Публикуване на коментар