вторник, 1 септември 2009 г.

Под поръбената дреха на нощта

Чадърите на кротката и’ нощница
отвориха телата си. Отгоре.
Да не може да ме навали среднощният
звездопад, забравил да говори;
не може да ме стигне,
да ме кацне
някоя петчувствена светулка;
понякога е повече от ясно –
аз съм звук

/в кората на цигулката/.
Когато ми се плаче,
капе дъжд.
Когато ми е тихо...
Няма вятър.
НямаМен,
внезапно, отведнъж
спира да души душата ми.
Когато искам
да съм Някой,
Друг,
чувствам, че съм себе си
стократно –
думичка от клетвата на мъж,
заключил си момчето
във стомаха.
А Луната,
като остър сърп,
отказва да покаже
как се свети,
облечена и тиха...
и аз мъж-
дукам
като паднала комета.

1 коментар: