Нощта е седнала на коленете си
да бродира по полите им звездича
светлина, а от ръкавите на времето
дъждове в небето и' надничат.
Проблясват капки, стават на мъниста,
превръщат се във лунната и’ длан
и всяко избродирано е мисъл
като цвете свежа и добра;
а отдолу хората сме слепи
гледаме студените звезди
и чакаме да паднат на комета
и да угаснат в двете ни очи.
Ами... приказка!!
ОтговорИзтриване