Всеки миг ще падна на небето ти

...не мога да повярвам. От Луната
остана пухкав облак на небето,
облечен само в пръстите на вятъра
и с усмивката на слънцето засветил.
До него като ято сини гълъби
въздухът по гръб се е излегнал
/защото ми е някак много гъдел,
когато все натам поглеждам,
аз се чувстам тиха и препускаща/,
където ти ме чакаш и ме чакаш.
Не е ли време да се спусна
по гладката любов в душата ми
преди да кипне и да ме удави,
преди да ме направи на ракета,
която е политнала нагоре
и всеки миг ще падне на небето ти...
А там е онзи облак - от Луната -
и в дланите на вятъра си мърка
/гальовна съм и жадна за ръката ти
и дрехата от голите и' пръсти/.