Слънцето се стапя на сълзички,
покапват и прогарят сетивата,
сега не знам дали те чувствам близък,
ти мен ли виждаш или отпечатък
като ст/р/ъпката, преминала отдавна.
След месец-два и сняг ще завали,
какво ли ще направим с теб тогава
снежни хора, път на три страни?
А може би, а може би ще бъдем
свежи и в душите си с покой?
Не искам да гадая, а осъмвам
с горещата молитва да си мой
и нямам вече сънища - все страшни,
плашещи кошмари, че дори
със тебе да се борим, ще угасне
всяко „нас” и ще се победим:
сразени, безразлични и издъхващи.
Слънцето се стапя, прави дъжд
и нямам нокът време в тази лудост
да съм радост във сърцето ти на мъж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар