Захаросване

Днес дишам ужасно щастливо.
Навън е светът от памук:
на ъгъла две самодиви
си правят любими от пух,
Студът се разхожда с кожухче
и само потрива ръце,
а щом се усмихне – и дъхне
пак свежо, красиво небе.
Врабчетата в такт ръченица
подскачат и търсят трохи,
намират ги в детски ръчици
и в топли човешки очи.
Как всичко е хубаво, чисто,
горе, високо сега
Господ от сто захарници
поръсва с усмивки света.

Туп-туп

Понеже си щастлив... ще те усмихна
до края на добрата ти уста,
която много често ми прилича
на резенче от пролет и дъга:
в очите ти пошепвам само с мигли
„колко те обичам” без „защо?”.
Защо-то е неясно и размито,
а ние сме прегръдка от любов.
Родени като смешни половинки,
направени във формичка „полу-„
/полу-човек, полу-усмивка,
полу-крилата-на-Амур/
в ей това все-странно време
на всякакви си чудесии
просто трябваше със тебе
да се сблъскаме /Ами!
Какъв ти сблъсък? – с теб се слепнах/.
Повече не съм парче.
Аз съм вече цяло ТУП
със твойто ТУП.
Едно сърце.