Една растяща жажда

Ще дойде есен. Стъпалата ще усетят
умората на тънките пътеки,
които все към тебе криволичат,
в нуждата ми да си ми Утеха...
Ще дойде. И ще стане всичко огън,
дървени тела ще се стопяват
в лавината на дланите ти топли,
привикнали на въглен да ме стават,
научени на пепел да ме стриват
и сетне да я хвърлят към небето,
за да мога като феникси красиви
да се родя, отново, във сърцето ти...
Да може да покълвам и по-сетне
от мене цвете-слънце да се ражда
с познатия си път по свод небесен,
който е една растяща жажда.
Ще дойде есен... за да те напия
и да ме направиш на лекарство,
преглътнато по необходимост,
но сторило душата ти на праскова –
първо цветове, а после – плод
и костилка с истинска отрова.
Има ред и любовта у нас:
след Есента ни Пролет е сезонът.