събота, 26 декември 2009 г.

На моята Любов

на Теб

Аз виждам как посягаш със душата си
да посадиш у мене най-доброто -
едно щастливо и обично пламъче
в очите на скиталицата котка.
Отвън съм черна колкото поискам,
даже и отгоре, и отвъд,
но вътре, с теб, ми грее всяка мисъл,
всяка жажда за живот и п/л/ът.
Годините се листят. Много просто...
желание си имам занапред -
една семейна страст, любов и обич
до след децата на децата ми от теб.

Честна поетска

Научих много болки от добро.
Видях да страдат тези, що помагат.

Трепери пак едното ми око
и с другото преглъща до припадък.
Ръцете неспокойно пипат пак,
даже щом уверена се мисля.
Не мога да повярвам във това,
което е животът, и не искам!
Аз може би съм женски Дон Кихот
и, може би, напред ще се обеся
на вятърната мелница, Любов,
но днес съм тук! И днес съм...
поетеса,

което ще рече, че всичко мога -
да съм Човек, Добро, да нося Огън!

неделя, 20 декември 2009 г.

През прага на зимата

Земята простена. Денят се загърна
във облачно време и тръгна изгърбен
към своето утре, отвъд хоризонта.
Въздухът стана тъмен до болка.
Не искам да дишам. У мен топлината
излиза накъсано, става на вятър
и бързо изстива сред луди летежи

/а мен тишината отвътре ме реже/.
Пак стана следзалезно, стана прободно,
на света във правата дори е свободна
волята твърда, която попива
всичките скърби, калява се, силна
и глуха да бъде за думи, сироти
на някакви чужди човешки животни.
Извивам - луната трепери в небето,
познавам по тънкия страх на сърцето ми.
Скоро ще падне. Дали ще се счупи?
Въпроси напразни,
въпроси за утре...

събота, 19 декември 2009 г.

"Не улетай"

„Земля, воздух, люди, вечность
Я, ты и знак бесконечность...”



Прошепва нощта...
Загледана в тебе
играя една
игра без победа:
опитвам да хвана
край или вятър -
успявам,
но само
следа на приятел...
Кога ми избяга,
кога те
преследвах?
Нощта е пияна
и аз като нея...
на пръсти танцувам
по твоите стъпки.
Отново
се спънах,
отново потърсих
някакво право
да дишам дъха ти,
някаква жажда
да имаш плътта ми.
Нощта е пияна.
И аз като нея.
Земята и въздуха –
те са пределът,
където със тебе
се гоним
и боси
между хора и вечност
делиме въпроса
за право,
за място,
за някаква сглобка,

макар че отдавна
захапа ни клопката...
Шепоти, сън, рози и тръни,
часовник, тъга, безкрайност и...
думи.

На една пчелица

(Някоя Мария)


Слънцето отново се протяга
да докосне нощното небе.
От този допир рози разцъфтяват
за твоите разсънени криле.
Навън по всички капки на росата
вятърът прокарва пръст, ръка
и като от хор кристални чаши
се понася глас и... лекота
дъхва във крилцата и сърцето,
дето тупка в твоето телце.
Вече става ново, свежо време,
вече чакат цветни светове
да полепнат в малките ти длани,
жадни за вълшебния прашец,
от който заздравява всяка рана...
жуженето ти пак е песен днес,
а слънцето се къпе в златни багри
и към сън в небето пак пълзи.
Сбери, пчелице, колкото желаеш,
пък и нещичко за утре остави.

четвъртък, 17 декември 2009 г.

Постеля

„Празното легло е студено легло.”
(из "Песен за огън и лед" Джордж Р. Р. Мартин)



Леглото е постеля под небето,
когато е изпълнено със теб,
аз мога да посегна със ръцете си
и да станат хвърчила-криле,
аз мога да налея във очите
звездовИна сладка и добра,
а после с нея тебе да напивам,
пръстите ми могат във перца
да се превърнат – мекички и лични
да накацат твоето лице.
Аз мога да обичам. И обичам.
Аз мога там, под твоето небе
да бъда топлината на дъха ти,
да се обличам в блясък на звезди.
Леглото е легло, но на постеля
от жива обич го изплиташ ти.

Наследствена тишина

„Нямам с кого да си говоря, татко – каза му тя. – Моля се, но боговете не ми отвръщат. – Вдигна ръката му и я целуна.”
(из "Песен за огън и лед" Джордж Р. Р. Мартин)



Нямам със кого да си говоря, татко,
а помръкнах от мълченето на думи,
които винаги са страшно кратки,
но кънтят във тишината на плътта ми.
Душата ми се скърши. Като ваза.
Цветята и’ отдавна се стопиха
в тихото, в пълзящото полазване
на липсата на думи вътре в стиховете.
Грамадни дупки. Скъсани джобОве.
Няма ме изпълва нищетата
и колкото наум да си говоря
не мога смях да чуя от устата ти,
защото старостта те е облякла
и стяга те във сухата прегръдка,
а аз със кой да разговарям, татко?
...щом като сърцето ми замлъква
пред двете ти очи, отново тихи,
пред погледа с умора в преналичие.
Кажи ми, как в живота тишина
вали сред тази глъч на мислите?