На щастие!

От мислите на тръгващите влакове
ти изплетох кърпичка за сбогом
/защото ти не трябва да забравяш,
че влюбвахме се с теб ужасно много
в слънцето, в Луната и в дъжда,
в песните на късни, нощни птици,
как сме се изгубвали в листа,
пламнали от есента на мислите/
защото ти не бива да не помниш,
че те боля аз винаги отляво
и нямаш даже милиграм способност
да губиш онова, което давах,
защото ще е приказно ужасно
някъде на въгленче да станат
нашите ритмично слети части,
ти трябва да си тръгваш вече. Рано е.
Влаковете бълват свойта мрежа
на клъбца от страх и от очакване,
а пък аз с иглите за последно
ти оставям себе си. На щастие!